Олимпийската вицешампионка в скока на височина Мирела Демирева вече е в Холандия, където започна подготовка за новия сезон. В изминалите летни месеци тя не успя да реализира потенциала си в сектора и премина 190 см в едва три състезания. Мирела завърши седма във финала на световното първенство в Лондон. Загърбила ли е трудните месеци и с какви амбиции започва да тренира за 2018 г. говорим с Демирева в един от последните дни от почивката й в София.   - Много хубаво си починах. Две седмици и половина почивах напълно. Може би след Олимпийските игри това беше първата почивка, в която успях да изхвърля всичко от главата си и да се отдам единствено на близки и приятели. Беше доста хубаво.   - В края на миналия месец празнува своя рожден ден и благодари на хората, че са те подкрепили в един не лек за теб сезон. - Сезонът беше много труден. Дори след последното състезание с треньора ми си казахме „ох, свърши се”. Трудно беше, защото цяла година бях контузена и постоянно се страхувах да не се контузя, въпреки че вече съм. Това е изключително психическо напрежение, защото знаеш, че само една мъничка грешка и те връща обратно в началото и всичко трудно може да се повтори отново. Цяла зима почти не сме тренирали. Започнах да скачам много късно и това, което беше много трудно е, че тренировките бяха много еднотипни. 50% от тях бяха физиотерапия и упражнения, нямаше скачане – това, което аз обичам. В един момент нямаше толкова радости, нямаше успехи. Имах затруднения и объркване относно разбега си. Не винаги на 100% го разбирах, защото имаше емоция, която влагам в състезанието, но пък в същото време трябваше и да мисля за различните компоненти на скока. Това е много трудно, защото при едни големи височини ти трябва изключително да наблегнеш на емоцията и на нищо друго. А когато трябва да мислиш и за разбега си, прави състезанието не толкова приятно.   - Срещна ли подкрепа от конкурентките си през това лято? - Да, основно от Рут (б.а олимпийската и европейска шампионка Рут Бейтиа). Но като цяло, ние не общуваме толкова много помежду си. Разбира се, има уважение, колегиалност, но не и близки отношения. А когато излезеш на пистата, няма значение с кой скачаш, скачаш основно със себе си, над летвата, а отношението не толкова важно.   - Ние българите силно любим, но и силно мразим. Обикновено възвеличаваме спортистите си, когато са на върха, но сериозно ги хулим, когато не побеждават. Но въпреки че тази година ти заемаше и последни места, и по-рядко призови, и журналистите, и спортните фенове не казаха лоша дума за теб. - Да, наистина е така. Бях изненадана. Приех го като голям жест и уважение. Хората проявиха разбиране, за което много им благодаря. Още повече аз не съм много социална, не общувам много с феновете и рядко използвам дори своя Фейсбук. Но хората бяха много уважителни, което много ми помогна. Но и дори да не беше така, винаги съм казвала, че  човек има право да харесва или да не харесва някой, това е свобода и не можеш да налагаш своето мнение.   - Този тежък сезон зад гърба ти ли остава или ще го използваш за мотивация и корекция на грешките? - Ще го използвам. Както каза, българите сме на крайностите, но сме се научили да се черпим поуките от всичко, което имаме. Този сезон натрупах много - и самочувствие, въпреки че повечето състезания бяха пълна трагедия, но за мен беше важно да се преборя с егото си. Когато си втори в света и изведнъж имаш затруднения да скочиш 185 см, това може да го приемеш изключително тежко. За мен беше важно да се абстрахирам от всичко ставащо около мен. Аз съм атлетка, моята работа е да скачам и научих много – че трябва да съм по-разумна спрямо контузиите си, да не ги пренебрегвам напълно. Използвахме турнирите, за да разбера разбега си, който ме затруднява. Това е разбегът, който ще използвам в Токио. Беше много важно и това, че не се уплаших, не се скрих и излязох на световното първенство в Лондон и скачах на 100%, бях много щастлива, че съм там.