Глушков: И с дюстабан стигнах до НБА

12 ноември 2017 Редактор: Динко Гоцев
Виж 1 снимка
Сн.: Bulphoto
Георги Глушков
Президентът на баскетболната федерация Георги Глушков гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+.

Той е един от най-големите ни таланти в този спорт. В потвърждение на тези думи е достатъчно да споменем само един факт – Глушков е първият източноевропеец, играл в Националната баскетболна асоциация. Ето думите на Глушков пред Владимир Памуков и Красимир Минев.

- Каква е ситуацията в момента в българския баскетбол?

- Ще бъда много откровен. В момента сме между 24-о и 29-о място в класацията на Стария континент при подрастващи, мъже и жени. Ситуацията не е добра като класиране. В баскетбола има много голяма конкуренция на всички нива, вече дори в държави, в които този спорт преди беше екзотика. На нас не ни остава нищо друго, освен да направим една оценка на тези нови условия, при сегашната икономическата обстановка в България. Няма да станем богати като Италия и Испания – това трябва да бъде ясно.

На тази база трябва да решим точно как да действаме, за да бъдем конкурентни, т.е. да можем да показваме най-доброто на игрището. Има квалификации, сега е моментът за мъже и жени да покажат стойност, тъй като сме определяни за аутсайдери. Но аз смятам, че това е добра позиция, защото трябва да покажем само най-доброто. Хората знаят лошото за нас. Имаме възможност да покажем най-доброто и трябва да искаме да го направим, защото вече не сме с това самочувствие, което имахме преди – че сме ходили на много олимпиади или че сме учили едни и други на баскетбол. Това беше доста отдавна, при други условия.

Младите трябва да се доказват, заедно с треньорите, а не да стоят и да казват „ние сме“. Но треньорите ги слагам на първо място, пред състезателите и състезателките. Периодът е особен. Планината е много голяма. Преди много години в един вестник седмичните трудности се изобразяваха с карикатури и винаги имаше един ръбат камък, който ни падаше върху главите от планината и все не можехме да стигнем до върха.

- А как се чувстваш на президентския пост? Дойдоха времена, в които да си шеф на федерация носи много повече негативи и трудности, отколкото някакви привилегии и престиж…

- Това е вярно. Аз съм се примирил с факта, че нашата държава може да ни предложи това. Не може да искаме да сме като Испания или Франция. Но на базата на това, което имаме, трябва да се представим по най-добрия начин. Старал съм се като ръководител да не показваме трудностите. Условията на работа на националните треньори са били винаги като в професионалните отбори. Даваме максималното и искаме максималното от тях, без да се оправдаваме с „ама сега нямаме пари“. Тази дума не съм е използвал никога през последните пет-шест години. Трудно е. Не знам колко ще мога да издържа.

- Кой е човекът, който те откри за баскетбола?

- Смятам, че Симеон Варчев ме е открил за баскетбола, защото до този момент кандидатствах в три спортни училища. И в трите ми отказаха поради различни причини. Вежливо ми казаха, че все още не съм за тези отбори. Беше в Плевен, Русе и Варна.

- В Русе казват, че си дюстабанлия…

- Да, имаше такова нещо. Другите не можаха да оценят, че аз мога да порасна повече. Фигурата ми тогава не предполагаше да стана висок. Дори Симеон Варчев ми е споделял, че не си е мислел, че взима играч, който ще стане доста висок. Отидох в Ямбол, не в спортно училище, но в стимулираща обстановка за мен, защото съм роден в Трявна, а това е малък град със спортни традиции. В България по това време тези традиции се пазеха. Има спортни икони и в Трявна. Например съм гледал как тренира Снежана Михайлова, а след това тя стана национална състезателка. Отивайки в Ямбол, получих една вдъхновяваща обстановка. Исках да се уча, треньорът бе амбициозен, успяваше да те вдъхнови да сънуваш как ставаш голям играч. Не да ти стои всеки ден на главата да ти крещи с дебелата тояга, а те кара на сънуваш – говори ти, обяснява ти. И тренирайки, сънуваш как ставаш играч. Нещата започват да се получават от само себе си. Казва ти нещо и го слушаш. Това е симбиозата между треньор, който вдъхновява и играч.

- Кои бяха българските баскетболисти, към които изпитваше респект и уважение, когато играеше в родния шампионат?

- Аз съм от поколението, което имаше възможност да играе и с по-старите състезатели, например Атанас Голомеев. За първи път ме викат в националния отбор и ме слагат с него в една стая. Естествено нарочно. Присъствам на срещи, гледам отстрани и виждам един мач в Скопие как Чосич се скубе косите и не знае какво да направи. На Николич му се блокира ченето, защото три минути преди края водим с 6 точки, а той на прекъсването не може да каже нищо. Такива са моите спомени за тези играчи.

Играем в Мексико една Универсиада. Американците бяха със силен отбор - с Ралф Сампсън, Айзея Томас, Кевин Макхейл – играчи, които в последствие стигнаха до НБА. Срещу Югославия имаше мъжки бой с шамари и юмруци по време на мача. Тогава съдиите още не наказваха, а просто се отдръпваха встрани. Имаше сцена, след което отново се събирахме да играем, все едно нищо не се беше случило. Много ми харесваше, но сега вече не е така. Спомням си, че започна мача и Петко Маринов им опъна шест тройки. Тогава нямаше тройки, но направи шест удара от девет метра. Обръщаха се, гледаха треньора и го питаха: „Тренер, какво да правим?“ След това почнаха да го пазят още под нашия кош. Стояха върху него.

- Как един състезател дюстабан, с проблеми със сърцето стигна до НБА? Как го направи?

- Наистина заради дюстабана в началото ме боляха краката като млад състезател. Тренирахме на пясъка 15-20 дни и смятам, че това доста ми помогна, защото в последните ми години на игрището, нещата се бяха пооправили. Не съм страдал и сводовете бяха горе-долу нормални. Със сърцето винаги съм имал проблеми. Бях спрян в ЦСКА да не играя за повече от шест месеца, правиха ми изследвания. Хем имаха основания да ме спрат, хем нямаха да не ме пуснат да играя, защото техниката ми беше такава, че без съмнение доказваше, че нямам никакви проблеми и всичко ще бъде нормално. Сега нещата са по-различни и тези проблеми ги решават веднага. Но тогава не съм си мислел, че може да не играя. С такова вдъхновение и желание съм искал да бъда на паркета, че изобщо не ми е минавало през главата, че може да не играя.

- Разкажи ни за първите ти впечатления от Съединените щати, от лагера с "Финикс Сънс", от срещите ти с легендите на баскетбола - този културен шок – от соц страна в НБА.

- Вярно е, че е културен шок, въпреки че бяхме ходили и играли на такива места в големи зали, пред 10 хиляди души, а и пред повече. Тогава през октомври ходехме на турове със силни отбори. С Пламен Такев бяхме в една стая. В 22 часа трябваше да си лягаме, а даваха НБА много по-късно и ние с едно одеяло покривахме телевизора, за да не се вижда отвън, и цяла нощ гледахме НБА. На следващия ден пътувахме за нов мач. Имахме уникалната възможност да гледаме НБА, което нямаше как да се случи тук. Когато отидох във Финикс нито аз, нито треньорът ми, нито Стефан Станев, който знаеше английски, бяхме наясно, че отиваме на камп на отбор от НБА. Според поканата, която беше пристигнала в международния отдел в БСФС, отивахме за някакъв мач Европа срещу Америка. Такава беше легендата, вероятно за да ме пуснат. Пратиха билети за всички и просто трябваше да отидем. Слизаме и гледаме на гейта едни камери, 30 журналисти и почваме да се оглеждаме. Мислим си, че някоя знаменитост трябва да пътува с нас и те го чакат. Започваме да се оглеждаме кой е. В последствие разбрахме, че са дошли за мен. Получи се една импровизирана среща в една зала на летището. Имаше всякакви въпроси, дори от „хапливите“ за бойкот на олимпиади и този род неща. С тази среща ме приземиха. Доста беше шокиращо. А треньорът казваше само: „Бягай, бягай, не ходи!“.

- Най-хубавите спомени от НБА?

- Имаше период, в който не ме пускаха в игра и не можех да разбера защо не влизам. До мен стоеше един висок като мен и не можехме да схванем треньора. А бе изключено да дава обяснения. В един момент казвам: „Абе, хора, аз само пътувам. Така е лошо.“ Моят приятел Рик Робинс им се запъна и каза: „Аз съм здрав, а стоя на пейката. Ще ме пускате.“ Но те пак не го пускаха. Аз пък исках да тренирам. Разбрахме се да остана вкъщи, да изляза извън отбора контузен и да ходя да си тренирам всеки ден. Един ден ми се обадиха в 14 часа, а мачът беше в 19 часа и ми казаха, че днес съм в отбора. Различно е. Освобождаваш един състезател, няма го на тренировка, няма коментари, никой не пита къде е

- Защо си тръгна от "Финикс" и избра Италия?

- Това е особен въпрос. Някои ще ме разберат, други – не. В Европа в онези години бяхме основна петица тези, които играехме много и други, които са на пейката. Аз бях свикнал да играя и да бъда основна фигура. Играл съм доста за сегашните стандарти - 14 минути и половина средно на мач, като в последните срещи съм бил в основния състав 11 пъти. Но е имало и мачове, в които съм влизал за 30 секунди обезумял. Накрая треньорът те пуска, а ти искаш да вкараш 20 точки и да направиш 10 борби за 30 секунди… Получава се катастрофа! Исках да играя повече. Виждах, че някои си стоят на пейката, играят две минути и има пълно щастие. Не можех да ги разбера, а за тях си е било нормално, защото са играли в колежа и по друг начин са се развивали нещата. Играха двама души над 30 минути. Всички останали по 20-22. Не съм го забелязал и за съжаление нямаше кой да ми го обясни, че 15 минути са сериозен резултат. Ако станеш голяма звезда като Майкъл Джордан, ще играеш и 40, въпреки че и това не се е случвало. Казах, че вече нещата не са приемливи за мен. Освен това нямах агент, който да ме посъветва. Отидох и питах треньора в прав текст – има ли възможност да играя следващата година повече? А човекът каза: „Откъде да знам? Не мога да ти отговоря на този въпрос. По-скоро няма да имаш тази възможност!“ Това ми беше достатъчно. А в Европа си имаше основни състави. До края на моята кариера съм бил такъв играч. Не съм искал да стоя на пейката. Една година ми се случи и в общи линии накрая се отказах.

- Кой беше най-щастливият ти период в Италия?

- Живях доста години там – 22. Жена ми е италианка, децата ми са родени в Италия. Бих определил периода, в който станах баща и баскетболът мина на втора линия. Успях да се радвам на семейство и деца в период, в който професионалният живот мина зад гърба ми. Знаете, че в кариерата на баскетболиста има мачове в сряда и в събота. Непрекъснато тренировки и състезания. Нито едното, нито другото може да се съчетае в пълна степен. Беше хубав период - започнах да се отказвам и се радвах повече на семейството и децата. Сега си мисля, че ако бях продължил да играя до късно и бях пропуснал тези моменти, щях да съм загубил много.

- Мислиш ли за почивка от любимия ти спорт, с който си свързан повече от 40 години?

- Иска ми се. Доста често си мисля за пауза. Не заради това, което се случва. Ние се борим и искаме да направим нещо. Всяка година увеличаваме бюджета на федерацията. Тази година имаме национални отбори за 14-15-годишни. Стараем се, не можем да кажем, че няма дейност. Но поста председател на федерация е доста изморителен и амортизиращ. Не всичко е цветя и рози, има много напрежение, което уморява. Не е лесно, защото непрекъснато има борба. Искаме да направим нещо по-добро по всякакъв начин.
Стани фен във Facebook

АНКЕТИ

25 Август 2017

На кое място ще завърши Лудогорец в своята Група C на Лига Европа в конкуренцията на Хофенхайм, Истанбул и Брага?

Резултати
08 Ноември 2017Колко далеч ще стигне Григор Димитров при първото си участие в турнира на 8-те най-добри тенисисти през годината в Лондон?

Всички прогнозиПрогнози

26.11.17 15:30ч Локомотив Пд - ЦСКА-София
1 X 2
0% 33% 67%
25.11.17 19:30ч Ливърпул - Челси
1 X 2
0% 0% 100%
26.11.17 21:45ч Валенсия - Барселона
1 X 2
100% 0% 0%
26.11.17 22:00ч Монако - ПСЖ
1 X 2
100% 0% 0%