На 17 ноември 1993 г. България победи Франция като гост с 2:1 и при невъзможни обстоятелства се класира за Мондиал 1994. Голът на Емил Костадинов в последната секунда на последната минута донесе успеха, но до него се стигна след друго малко спортно чудо - победа на Израел на същия стадион "Парк де Пренс", месец по-рано с 3:2. Франция имаше нужда от една точка в два мача у дома, но...

Колко неща са казани за Чудото от Париж? Вероятно, почти всичко. "Корнер" обаче потърси гледните точки на трима очевидци, които да разкажат историята през своите спомени.


Първите две бяха на колеги-журналисти. Главният редактор на списание "Спринт" Николай Кръстев разказа спомените на очевидец.

Томас Питрел от френското списание "So Foot" пък анализира ефекта, който онзи кошмар има върху страната и футбола в следващите години.

Време е и за историята на Георги Георгиев, четвърти в света със златния ни отбор от САЩ 94, но извън състава за паметния мач в Париж. Но... изиграл основна роля.

Тогава Гецата, брилянтен халф с фина техника, играе във втородизионния френски "Мюлюз", редом с вратаря и капитан на националния отбор Борислав Михайлов.

Оказва се в дните преди мача, че основните играчи в атака - Любослав Пенев и Емил Костадинов, нямат визи за влизане във Франция, а срокът за изваждането им е месец... И Михайлов има идея... Ето разказът на Георгиев.

"Историята вече е придобила легендарен статут - започва Гошо Георгиев, но не му е неприятно да я разказва за пореден път. - Трябваше да свършим работа, свършихме я.

Идеята беше на Боби Михайлов, който се сетил да ги вкараме през немската граница, Мюлюз беше близо. Чаках ги с колата на една бензиностанция, беше една ноемврийска вечер, мрачна, студена...

Стигнахме у дома, трябваше да пренощуват вкъщи, за да тръгнат на другия ден за Париж. Това бе понеделник вечерта, а мачът бе в сряда, на 17-ти.

Хората от БФС ни предупредиха, че трябва да не излизаме никъде из града, за да не стане засечка. Но като си тръгна представителят на футболния съюз, който ги доведе до границата, ясно... Отидохме на ресторант, естествено. Хапнахме добре, пийнахме по чаша-две вино. Поговорихме си, как иначе?

После и у дома седнахме и продължихме, не сме спали почти. До сутринта седяхме, говорихме за минали години (тримата са играли заедно в ЦСКА по-рано), за мача, за какво ли не.

На сутринта съпругата ми им направи палачинки със сирене, със сладко, с шоколад... После ги закарах до летището и и изпратих. Нататък вече всичко беше в техните ръце и крака.

На другия ден за мача у нас дойдоха двама журналисти от местния вестник "Алзас", които да правят репортаж по време на срещата с моите реакции, как изживявам всичко.

И тях ги нахранихме, както си е по български обичай - вечеря, българска ракия, сирене, мезета, салати... Гледахме мача, аз така се радвах, че дойде съседът. Не се вдига шум там, такива са правилата, но... Изгледах го доста свирепо и си отиде.

Такъв мач беше! Голяма радост...

Разказах им на журналистите за Любо и Емо, гледаха със зяпнали уста. Оттам тръгна историята, а им казах и за палачинките, а те написаха на другия ден във вестника, че това били "вълшебни палачинки" - нали Любо подаде, а Емо вкара победния гол! И оттам... та до днес, наближи ли 17 ноември, все за тая история ме питат.
Embed from Getty Images

Репортерите, между другото, преживяха тежко мача, но им помогнах да им стане по-добре. Пийнаха добре, прибрах ги по домовете към 5 сутринта, че бяха позабравили къде живеят, вероятно от ракията...

В дните след мача беше забавно на тренировките на отбора. Боби го нямаше на първата, още не се беше си дошъл от националния отбор, но аз влизам в съблекалнята и си мълча. Традицията е да се поздравим, но аз мълча. Чакам ги те да кажат нещо, да ме поздравят... И те започнаха един по един...

Влиза треньорът, а той преди мача ме закачаше, че се стяга да си купува голям телевизор - тогава бяха излезли "Сони Тринитрон", за да си го сложи у дома и да гледа Световното първенство. И влиза на първата тренировка, поздравява, но не подозира нищо. Аз му казвам - "тренер, пуснали са новите големи телевизори в еди-кой си магазин..." Върза се, а после се усети!

На майтап мина всичко, не е имало лоши чувства към нас. А и Боби се прибра, на първия мач направи чудеса и ни спаси, победихме, та в отбора никой не е имал неприязън към нас.

Търсиха ме после най-големите френски медии - "Канал +", вестник "Екип". Не можеха да повярват на историята, как Любо и Емо са влезли без визи. Но работата беше свършена вече.

На следващата година на Световното в Щатите беше уникално. Ние бяхме страшен отбор, страшен колектив най-вече. Всички заедно навсякъде. Тренирахме здраво, играехме здраво, като имаше забава - пак здраво и заедно.

Хората си пишат, че не сме излизали от басейна, ама това са глупости.

Тренирахме и се готвихме много, защото само със седене край басейна няма как да биеш Германия, бъдете сигурни."