Втората е на Томас Питрел, френски журналист от списание So Foot, който познава отлично събитията в страната след драмата на "Парк де Пренс". Но и още нещо - той бе в България преди 4 години, за да направи серия материали за 20-ия юбилей от паметния, незабравим поне за две нации мач. И събра интервюта и истории от Димитър Пенев, покойния Трифон Иванов, Христо Стоичков, Емил Костадинов, Краси Балъков...

Питрел се съгласи да разкаже за "Корнер" какво е 17 ноември за французите и колко позитиви донесе онзи кошмар в следващите години за техния футбол.

"Бях само на 7 години, като това е един от първите ми спомени, свързани с футбол - разказа Томас. - Да, малък бях, но помня гледки, тъжни картини. Това остава една от големите травми на френския футбол. Подробности  от мача не помня, но бях тъжен като околните и плаках. 

Гледах с родителите ми у дома, а тогава не седях до края на много мачове, защото бях дете. Но в онази вечер догледахме мача с брат ми и родителите ми. Сещам се за части от разговорите, за анализите...

Разбира се, една фраза е останала и до днес паметна, историческа. Треньорът на отбора ни Жерар Улие каза тогава, че "Давид Жинола е извършил престъпление към френския отбор и народ" (обвиненията са за изпълнението на крилото в края, когато вместо да задържи топката и да изтекат секундите, я центрира към вратата ни, а оттам става и головата атака - фатална за "петлите").

Това изречение ми е останало в паметта. Те двамата, Жинола и Улие, от тогава не си говорят. Никога. Вече 24 години минаха, а това е една от големите истории във френския футбол, тяхната "студена война". Опитваха се да ги съберат медии, приятели... Напразно.

Това е преломен момент, не по-малко значим от мача. Хората във Франция и досега говорят за тази фраза.

Беше голяма травма в първите седмици след двубоя, защото ние щяхме да сме един от най-добрите отбори на онова световно първенство. А и знаехме, че следващото е у нас, през 1998 г. Имахме нужда да съберем голям отбор, да сме готови за него.

Когато днес се замислим и анализираме, ние нямаше да постигнем успехите от следващите години, ако не бе онази катастрофа от 1993 г.

На мястото на Улие дойде Еме Жаке, неговият помощник. Той се отърва от Кантона, Жинола...  Направи мъдър и смел избор, макар да бе рисковен и да чу много критики в началото. Но Жаке реши да построи отбор около Зинедин Зидан и всички знаем днес, че това бе един отличен избор. Критикуваха го много за това, но той спечели!

Хората във Франция казват: "Станахме световни шампиони през 1998 г., защото не отидохме на Мондиала четири години по-рано." Смисълът на това е, че не се знаеше какво щеше да се случи в Америка, ако бяхме там, можеше и шампиони да станем. Имахме много силен отбор.

Но пък можеше и Жаке да не стане треньор, а съответно - и да не направи смелите си реформи, които доведоха до триумфа ни през 1998-а.

Не помня добре световното от 1994 г., но колегите ми казват, че то е било доста добро всъщност като качество. И никой тук не е бил гневен на българите, никой не се е ядосвал или проклинал, че България е стигнала толкова напред. Дори напротив, хората си казваха - вижте, явно ние не загубихме от толкова лош отбор, а?

Честно казано, пред мача през 1993-а тук не познавахме добре българите. Но на световното всички видяхме колко силни са те. Както и шведите, които бяха другият класирал се отбора от групата ни, те също бяха на полуфинал!

Говори се много за Жоел Киню, който свири полуфинала ви с Италия. Знам, че и в България има хора, които го сочат с пръст и го винят. Мисля, че това е нормално, защото той е французин и асоциацията е очевидна. Но съм убеден, че това е просто една грешка, всеки рефер може да я направи. Не допускам дори, че Киню е бъркал нарочно срещу България.

Французите не намразиха вашия отбор за това, че ни е победил. Бъдете сигурни в това. Ако трябва да сравнявам, ще го кажа така. Другата подобна голяма травма на френския футбол е онзи паметен мач от Севиля през 1982 г., когато Германия ни побеждава с дузпи на полуфинала на Световното.
Embed from Getty Images
Но тогава хората наистина са намразили силно и яростно германския отбор и особено Тони Шумахер. За случая с Батистон нямаше как да е друго (вратарят на Германия рита жестоко Патрик Батистон и го праща в безсъзнание, но не е изгонен, а после спасява две дузпи и немците се класират). Имало е неприязън, открита омраза. Съвсем не бе така в случая с българите.

20 години след мача на "Парк де Пренс", аз се срещнах с вашите играчи от онзи мач. Едно нещо ми направи ярко впечатление - че футболът тогава е бил далеч по-нормален, някак по-спокоен и човешки.

Те разказваха как са пиели бира, пушили са цигари, забавлявали са се на терена и извън него. Просто се замислете - сега ако се случи на Световно първенство такова нещо, те ще бъдат разбити от критики. В наши дни, с всички тези пари и напрежение около играта, всички са твърде сериозни във футбола. А той е просто една игра, нормална игра. Човешка игра.

Освен това от българските играчи научих и нещо абсолютно вярно и логично: Ако правиш каквото и да е извън терена, но на терена си ОК, стигнеш полуфинал на Мондиал и играеш силно, на кой му пука за нещата извън игрището?

Това почувствах в България - че онзи ваш отбор, който е направил нещо историческо, всъщност е бил съвсем спокоен и обикновен. Той не е бил на война, а е играел футбола като игра."