Всъщност, няма смисъл ние да ви разказваме историята как той падна на терена в един мач за Купата на ФА между "Тотнъм" и "Болтън". Нито какво се случи след това. Ето я от устата на човека, който някак победи неизбежното:

"Бе на 17 март 2012-а, а аз играех с "Болтън" срещу "Тотнъм" на техния стадион "Уайт Харт Лейн" в мач за Купата на ФА. Най-големият мач в кариерата ми. Четвъртфинал.

Имах добра възможност да отбележа гол, но не уцелих вратата. Връщах се назад към центъра на игрището, а наоколо нямаше никого. Изведнъж ми прилоша, усетих, че краката не ме държат.

Паднах. Не ме болеше, нямаше никаква болка. Просто паднах и нататък всичко стана черно.

Това, което "се е случило", се нарича cardiac arrest - внезапно спиране на сърдечната дейност. Казаха ми, че изключителният късмет на този момент е бил, че в тунела на "Уайт Харт Лейн" е имало портативен дефибрилатор, с който веднага са опитали да върнат сърдечната ми дейност.

От онзи ден нататък в Англия клубовете са задължени да имат такъв на стадиона за мач. Значи съм "свършил" едно полезно дело!

Останал съм в безсъзнание 78 минути. Това е повече от час, направо си е един футболен мач, ако те сменят преди края. Стадионът е започнал да скандира името ми - нищо, че играя за гостуващия отбор и съм юноша на "Арсенал", големия враг на "Тотнъм".

В това време от трибуните изтичал един запалянко, който е редовен посетител на мачовете на "Тотнъм". Той е доктор, специалист по такъв тип проблеми със сърцето. Дошъл е на игрището и е направил първата интервенция да ме върне към живота. После е инструктирал медицинския екип как да бъда транспортиран и какво да се прави.
Embed from Getty Images
78 дълги минути... В 18,13 ч лондонско време на 17 март 2012-а, аз трябваше да съм мъртъв. Бях само на 23 години.

Докторът на "Тотнъм" е инжектирал в мен няколко дози обезболяващи, докато са опитвали да ме свестят в линейката с шоковете на дефибрилатора. Човекът, на когото дължа живота си се казва Андрю Дийнър и е гледал мача, както всеки уикенд на този стадион. Там от своето място на втория етаж на Източната трибуна.

Той е видял, че съм паднал без да има контакт и забелязва, че екипът вади дефибрилатор. Тръгва към терена веднага, като по пътя един стюард на стадиона му отваря врата, за да излезе по-бързо от горното ниво до това долу - спестява му поне половин минута от пътя към мен. Благодаря и на този стюард!

Дийнър работи в лондонска болница, където нерядко му се е налагало да прави CPR - операцията с дефибрилатора, която трябва да се приложи. Той ми каза, когато по-късно се срещнахме, че "ако ще получаваш сърдечен проблем на терена, стадионът на "Тотнъм" е точното място", с чувство за хумор, разбира се. Клубът е организирал всичко на стадиона си отлично, готов е за всякакъв проблем. Линейката излиза от терена направо на улицата без да се бави, медицинският екип на Питър Фишър, който е там на всеки мач, е изключително добре подготвен.

Но Дийнър е човекът, който е организирал цялата операция, наредил е кой да ми прави сърдечен масаж, кой да използва дефибрилатора, кой да подготви носилката.

Върнах се на "Уайт Харт Лейн" три месеца по-късно. Излязох на терена и стъпих на мястото, където животът ми приключи за 78 минути. Бях мъртъв. И жив едновременно. Мечтата ми си отиде, никога повече няма да играя футбол. Това е тъжно, защото бях на 23 години и живеех в мечтата си. Но оживях, преборих се със смъртта.
Embed from Getty Images
Хората, които ме спасиха, са направили невероятни неща за живота ми. И казват, че въпреки това, случилото се е чудо. Дийнър ми каза: "В болницата мислехме, че няма шансове, не изглеждаше никак добре. Повече от час сърцето ти не работеше. Но хората там не се отказаха, продължиха, бориха се. И чудото стана".

На следващата сутрин той дойде при мен и ми каза в ухото: "Как ти е името? Чувам, че си много добър футболист." Това вече го помня съвсем ясно. Не познавах този човек, едва се бях върнал на този свят и нямах никакви сили. Това обаче няма да го забравя никога.

Аз съм жив. Умрях на терена преди шест години, но днес съм жив.". Embed from Getty Images