Започваме по-отдалеч.

Макс Нордау е лидер на Ционизма, който формулира термина "мускулест/силов юдеизъм" - Muskeljudentum, през 1898 г. Терминът представя новите евреи - те трябва да са здрави физически и готови да защитават идеите със сила.

13 години след смъртта на Нордау в Йерусалим се ражда спортното дружество "Бейтар". И това е началото на една фанатична и многобройна подкрепа, расизъм на ръба и отвъд закона, радикален национализъм и омраза.

"Ние сме най-расисткият клуб на планетата", пеят с гордост и пълно гърло тълпите с жълто-черни шалчета. Стадионът с някак по детски романтичното име "Теди" е всичко друго, но не и романтично място. Вече 82 години тук е домът на "Бейтар" (Йерусалим).

Един клуб, в който футболът често е побеждаван от политиката и етническата омраза в най-крайните и проявления. Ядрото на феновете е базирано около групировката Ла Фамилия, която има почти митологично присъствие. В последните три години нейни членове влязоха и в затвора, а нещата не спират да ескалират.

Клубът има зад гърба си доста влиятелни приятели от политическата арена. Партията Ликуд, например, с нейния лидер и настоящ министър-председател Бенямин Нетаняху - най-влиятелният политик на новия век в страната. Както и от Иргун, полувоеонно формирование с ционистки и радикални виждания, което съществува от 30-те години на миналия век и е известно с "операции" с много кръв из Палестина. От първите години на "Бейтар", клубът е асоцииран с Иргун.
Embed from Getty Images
Привържениците мечтаят за "чиста идея", често цитирайки хора като Макс Нордау. 90-те обаче са и времето, когато клокочещият вулкан от лава на радикализъм и омраза изригва по трибуните. В град Йерусалим религията няма как да не е тема и фактор в която и да е област от живота. Това е място, където три вярвания живеят трайно заедно, врата до врата, квартал до квартал.

Християни играят в "Бейтар" от 60-те години на миналия век и в това привържениците не виждат проблем. Нека се кръстят на терена преди мач или след гол, тяхна си работа. Но мюсюлмани... "Не на арабите в "Бейтар", е транспарант, който виси от предпазните огради на Източната трибуна от началото на 80-те години.

През 1989-а плакатът става особено актуален, когато един таджик - Горам Ажоев, облича жълто-черния екип. Приет е изненадващо спокойно, но феновете няма как да го аплодират и обичат. Той просто е презиран.

Не така седят нещата с Ибрахим Ндала, който през 2004-а става едва вторият мюсюлманин, който подписва с "Бейтар". Момчето е тъмнокожо, нигериец и изповядва исляма. Ужасно съчетание за вече открито агресивните на тема религия и политика ултраси на отбора. Ла Фамилия обижда жестоко Ндала. Той не може нито да тренира нормално, нито да се прибере у дома, без да е атакуван с думи, руган, плют. Тръгва си след пет мача.

"Това е най-ужасното време в живота ми - разказва Ибрахим. - Крещяха в лицето ми, че съм боклук. "Арабско копеле, върви си у дома", викаха. И то феновете на моя отбор! Никога и никъде не съм виждал такава омраза.".

7 години по-рано се случиха събития, които трябваше да подскажат на Ндала какво го очаква. "Апоел Таибе" става първият отбор, който гостува на стадион "Теди", съставен изцяло от арабски играчи. 90 минути трибуните пеят "Смърт на всички араби", особено Източната, където Ла Фамилия вече е оформена като група.

Нещата се влошиха още повече през 2005-а, когато Аркадий Гайдамак, един руски евреин, купи клуба. Парите му обещаваха славни времена и доминация. Но феновете имаха едно наум. Меко казано. Гайдамак се оказва близък приятел на Рамзан Кадиров, лидера на Чечня. Не е ясно точно как, но това става новина в Израел.

И в Йерусалим, сред морето от жълто-черни расисти и националисти, собственикът на отбора вече е "мръсен предател, боклук и мишена". Но пък се оказва с ужасно чувство за хумор. През януари 2013 г. босът завежда Бейтар за контрола в Грозни срещу "Терек", а у дома ултрасите искат смъртта му за тази нечувана обида. По-лошото предстои.

Седмица по-късно в клуба пристигат 24-годишният нападател Заур Садайев и 19-годишният защитник Джабраил Кадиев. "Гайдамак е взел двама мюсюлмани да играят за Бейтар!", пише вестник в Йерусалим. Няма дори имената на играчите. Не са важни. Скандалът е огромен. Първата тренировка на уплашените нови играчи е ад. Те са псувани от стотици, наобиколили игрището, заградено предвидливо с телени огради. Няма никаква надежда някой някога да ги приеме.

Капитанът Ариел Харуш прави историческа грешка. Той е легенда, култов герой за феновете. До този ден. Тогава решава да покаже как помага на новите момчета и ги прегръща братски пред репортерите. Ултрасите виждат това. Край на любовта към вратаря и лидер на отбора. Всъщност, играчите на "Бейтар" приемат Кадиев и Садайев. Но феновете - абсурд.
Embed from Getty Images
Срещу "Макаби Нетаня" дни по-късно, Садайев вкарва важен гол - с него домакините повеждат, а двубоят е труден. Стадионът изригва мощно в радост, съиграчите прегръщат голмайстора. След минута ултрасите осъзнават кой е вкарал и си тръгват масово от Източната трибуна. "Никакви араби, чист "Бейтар"!", пеят. Разбира се, в края на сезона след едва няколко мача, двамата си тръгват от клуба.

Ла Фамилия от години е най-влиятелното звено в клуба. Президент, директори, спонсори... Не. Политиката се диктува от поведението на феновете, а привличането на добри играчи става на практика невъзможно. Лошата слава на "Бейтар" изпреварва всякакви преговори. В момента председател на клуба е Ели Охана, който е със статут на Бог за всеки фен на "Бейтар". Двамата със собственика Ели Табиб опитват да намалят влиянието на Ла Фамилия.

Преди година клубът реши да привлече един огромен талант от Франция - Антоан Конте. Младият централен защитник е юноша на ПСЖ. Не това интересуваше обаче тарторите от Ла Фамилия, които обградиха офисите на Охана и ръководството. Мюсюлманин ли е? Това ги интересуваше. Отрицателен отговор. И едва тогава - трансфер.

Ето това е "Бейтар", където с гордост пеят песента "Ние сме най-расисткият клуб на света".