Борислав Михайлов си тръгна и гордо ни заяви, че е успял човек. А в България мразят успелите.

Няма да тръгнем да спорим по темата, защото може би бившият вече шеф на футбола ни си има неговите наблюдения. А и самочувствието, че като член из комисии на УЕФА и ФИФА, а и 14-годишен началник на най-популярния спорт у нас, наистина е успял.

Въпросът, господин Михайлов е: Защо покрай вас не успя и футболът за този период?

Защото и като вратар не бяхте някой провал, нали? Бяхте си успешен състезател на съвсем добро европейско ниво. Разликите обаче са доста повече от приликите с онези години.

Успявахте като вратар, но в един чудесен и успешен отбор. Ако вие бяхте на нивото на Нойер, но България губеше на САЩ 94 с по 5-6 гола, дали щяха по света да ви считат за добър вратар?

Отборен спорт е футболът - и на терена, и като цяло. Никой в него не е успял сам.

Ще ви цитираме Юрген Клоп, който наскоро, при избирането му за треньор №1 в света, каза: "Най-прекрасното нещо във футбола е, че нищо не правиш сам. Невъзможно е. Абсолютно нищо!"

Михайлов едва ли е гледал церемонията, а вероятно не е и прочел думите на Клоп. Зает човек е, разбираемо.

Само че, и като ръководител неговият успех май се отдели от този на "отбора".

А като не е успял футболът и не е успял екипът, който го ръководи, какво като началникът се е снимал до шефове на УЕФА и ФИФА, и се е отъркал по върховете на играта? Честно казано - това само по себе си е съмнително достойнство точно в последното десетилетие. Защото около две дузини от ръководните личности в тия две организация, воглаве с баш шефовете, бяха опозорени с разкрития в каква тиня от корупция тъне футболът. Да се отъркаш в л***а, пък ако ще да са в златна тоалетна, не те прави да миришеш на парфюм.

Михайлов изтъква като аргументи за своя успех това, че е на високо ниво в йерархията на едни структури, които не ни впечатляват с чистата си успялост (търсено повторение). Изтъкна, че оставя БФС с увеличен няколкократно бюджет и в чудесно финансово състояние, похвали се с построяването на базата в Бояна, както и от гордо посочи факта, че за този период сме създали 29 международни съдии.

Не отричаме - направено е нещо. Позитиви има, разбира се.

Но футболът като цялостно развитие, отношения, модерност, сравнимост с европейските образци и ниво в условията на голяма конкуренция и бързоразвиващи се съперници, какво спечели от тези придобивки?

Ябълката май е лъскава само отвън - откъм базата и хората в костюми, които са добре позиционирани в УЕФА и ФИФА.

А тия по екипи, дето реално се калят по терена? Тоест - това вътре, основното, същественото в една система? То е далеч по-гнило от видимото отвън.

Обграден от опияняващото чувство на успех (не намекваме нищо), и от хора, които просто наместиха телата си в удобни столове из футболния съюз, Михайлов забрави основите. По мачове не ходеше. Че защо му е. Стана почти недосегаем за среща с тези, които реално правят футбол. Беше като празник да го видим изобщо в България на събитие, да го чуем да каже две приказки по определена тема.

Отдели се от корените на цялата система, а те не са нито в удобната база в Бояна, нито в самолетите, нито в УЕФА. А са по клубовете тук. По школи, клубове, стадиони. Но из България.

Ако бе останал свързан с тях, щеше да знае за проблемите, които едва започват от факта, че тук не се знае дори програмата за следващия уикенд във футбола ни. И треньорите гадаят как да си правят календара за трениране, за пътувания, възстановяване... Това, апропо, е само един малък щрих.

Близките му съратници - също доказани от годините като футболисти - Костадинов, Лечков... И те сигурно се имат за успяли хора. Но са част от един неуспял екип ръководители. И то - със сериозни заслуги за неуспеха.

Да питаме къде сме на картата, след като нямаме един играч, когото светът да познава. Системата за продукция - тази, която произвежда играчи... тя така ли е успяла? Или пък е успял националният отбор, който 15 години не знае що е поява на голямо първенство?

Или защо сменяме национални треньори през година средно. Да не би да е, защото са успяли и те?

Да не говорим за съдиите, защото те, ако бяха наистина ценени в Европа, щяха да получават сериозни наряди там. А тук вършат такива поразии, че... Но не сме убедени, че те също не са успяли хора. Сигурно са горди и успяли, а нищо чудно и заради това да ги псуват и тях непрестанно. Нали, по думите на Михайлов, у нас мразят успялите... 

И стигаме до нивото ни в генералния строй на европейския футбол.

15 години минаха, откакто националният отбор стигна голям форум. Дано не минат още толкова. Треньори се смениха доста - от Стоичков до Балъков, няколко големи имена. Опита и германската легенда Лотар Матеус. Той какви неща написа в книгата си за българския футбол... А той - и тук спор няма, е доста успял човек. Но не ни звучеше като да оценява така и играта у нас след престоя си тук.

Та, Боби Михайлов сигурно е успял за 14 години.

Сигурно е и взел немалко от футбола като позитиви, та да не мисли за прехрана и оцеляване. С контактите и положението му в йерархията - нормално да е така.

Но футболът за 14 години хич не успя. А най-лошият му неуспех е, че успя да отблъсне хората доста от себе си с едно лице, което никак не прилича на лице на някой успял. Твърде грозно е.

Когато Боби Михайлов успяваше като играч - в един успял отбор, българите с удоволствие гледаха футбол, а ние с удоволствие пишехме за футбол. Сега черното преобладава, българите псуват около футбола, а ние опитваме да намерим опорна точка да напишем нещо, малко от малко, позитивно.

Но след унизителни представяния и последни места в групата, след загуби от Корсика и 0:6 от Англия, след клатушкане и падане на самия началник по форуми в Сърбия пред очите на премиери... След съдийски безочия по нашите терени, мачове без интрига, отбори без смисъл, минало и бъдеще, и ужасно слаб футбол, това никак не е лесно. Повярвайте - опитваме, но не е лесно.

Така че - на успелия човек Михайлов - поздравления. И довиждане.

Сега да опитаме да направим и от футбола един що-годе успял бизнес и пак да е играта, която хората харесват.

Не е толкова късно, но няма да е и никак лесно.