Изповедта на треньор №1 в света: В живота има по-важни неща от футбола. Но той променя животи

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Изповедта на треньор №1 в света: В живота има по-важни неща от футбола. Но той променя животи

Юрген Клоп в монолог за "Роки", провалите, успехите и емоциите

09:23 | 28 септември 2019 | Редактор: Player`s Tribune 15 6291 Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Юрген Клоп е най-добрият футболен треньор в света, ако се вярва на колегите му, както и на капитаните на националните отбори. В тяхното гласуване за анкетата на ФИФА, германският мениджър на Ливърпул спечели преди дни.

Клоп е на 52 години, от 18 е в професията. Водил е само три отбора - Майнц (вкарва го от втора в първа Бундеслига) за 7 сезона, Борусия (Дортмунд) за 7 (две титли на Германия, Купа на страната и загубен финал в Шампионската лига) и Ливърпул.

С настоящия си клуб игра три европейски финала за 4 години - поражение в Лига Европа и Шампионската лига от Севиля и Реал, преди да спечели най-после трофея на 1 юни тази година срещу Тотнъм. В първенството Ливърпул е фурия - загубил е един мач за календарната 2019 г. (на 3 януари), завърши с умопомрачителните 97 т., но остана втори след грандиозния Манчестър Сити на Гуардиола. Сега води с 6 от 6 победи и пълен актив в новия сезон.

Клоп се включи в платформата Player`s Tribune и изля своята изповед, която ви предлагаме без редакция.

Налага се да започна с една малко конфузна история.

Защото се страхувам, че понякога за външния свят, ние - треньори и футболисти, сме като някакви Богове. Като християнин, аз вярвам само в един Бог и той няма нищо общо с футбола.

Истината е, че ние всички се проваляме. И то постоянно. Когато бях млад треньор, се провалях много.

Ето една от тези истории.

Връщаме се в 2011 г. Моята Борусия играеше срещу Байерн, голям мач в Бундеслигата. Не бяхме печелили мач в Мюнхен повече от 20 години. Аз се вдъхновявам много от филми, така че, когато търся мотивация за моите играчи, често се сещам за Роки Балбоа.

Моето мнение е, че Роки I, II, III и IV трябва да се въртят в прожекции на учениците по света. Наред с азбуката и другите неща. Ако тези филми не те накарат да се мотивираш да си добър и да стигнеш върха, нещо не ти е наред.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

И така, вечерта преди мача с Байерн, събрах отбора в хотела. Момчетата бяха насядали. Светлините бяха изгасени и аз им казах как седят нещата: "Когато за последно Дортмунд победи Байерн в Мюнхен, повечето от вас са били в памперси."

След това им пуснах сцени от Роки, първата част. Сцени с Иван Драго. Една истинска класика. Драго тича на пътеката в залата, завързан с метрики, компютри, заобиколен от учени, които изучават нечовешката му физика. Казах на отбора: "Виждате ли това? Байерн е Иван Драго. Най-добрите технологии, най-добър във всичко. Непобедим!"

И след това видяха Роки, който тренираше в Сибир, в снега, разнасяйки дървета, тичащ по хълмовете. "Видяхте ли? Това сме ние. Ние сме Роки. По-малки, но имаме страст и сърца на шампиони! Можем да направим невъзможното!".

Разгорещих се, говорих разпалено и гледах към играчите, за да видя реакцията им. Очаквах да полудеят, да се изправят и да крещят, готови да покорят планините на Сибир.

А те просто си седяха и ме гледаха. Пълна тишина. Гледаха ме и вероятно са си мислили: "Какво говори този луд човек?"

Осъзнах защо. Роки е филм от 80-те, тези момчета не са били родени, когато ние сме го гледали. И директно ги питах: "Момчета, колко от вас знаят кой е Роки Балбоа?". Знаеха двама - Себастиан Кел и Патрик Овомоела. Другите - не.

Цялата ми реч се оказа пълен провал, безсмислена. Играем с Байерн, а този човек им крещи за Сибир, за някакъв боксьор...

Това е истинска история. Такива неща ни се случват, ние сме хора. Понякога изпадаме в конфузни ситуации. Мислим си, че правим велика реч, а всъщност говорим пълни глупости.

Най-странното е, че не знам как свърши този мач (1:3 за Борусия - б.р.), но година по-късно бихме Байерн в Мюнхен (пак, този път с 0:1) и станахме шампиони.

Има едно нещо около футбола, което хората сякаш не разбират. Резултатите се забравят. Те се редят - смесени, лош, добър... постоянен водовъртеж от резултати.

Но тези момчета, тези моменти от живота ни, тези истории. Тях никога не мога да забравя.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Изключително горд съм от получената награда на ФИФА за най-добър треньор. Но не ми хареса да съм сам на сцената с приза. Всичко, което съм постигнал, е възможно заради хората около мен. Не само играчите ми, но и семейството ми, синовете ми, всички - всеки, който е бил около мен от самото начало.

Когато бях на 20 години, ако някой се появеше при мен от бъдещето и ми кажеше какво ще се случи занапред с мен, нямаше да повярвам. Самият Майкъл Фокс да беше долетял с неговия скейтборд (от филма "Завръщане в бъдещето" - б.р.), нямаше да повярвам.

На 20 аз преживях нещо, което напълно промени живота ми. Бях на практика още дете, но станах баща. Играех аматьорски футбол и учех в университет. Не беше идеално време да стана родител, ако трябва да съм честен.

За да си плащам образованието, се налагаше да работя в склад, където се съхраняваха ролките с филми за киното. Не говорим за DVD-та, а за ленти - това са 80-те! Камионите пристигаха в 6 ч сутринта, а ние сменяхме съдържанието на металните пръстени. Бяха доста тежки. Надявахме се да няма от онези най-дълги филми като "Бен Хур", например. Това си беше лош ден, много тежко...

Спях по 5 часа, работих сутрин, следобед отивах в университета. Вечер тренирах, а когато имах късмет, виждах за малко и сина си преди да заспя. Много трудни времена, но научих много за истинския живот. Трябваше много рано да стана сериозен човек.

Приятелите ти звънят да идеш с тях в бара, всяка костица на тялото ти крещи да го направиш, но... но не можеш. Не живееш вече само заради себе си. Бебетата не се интересуват дали ти се спи или ти се излиза.

Притеснението за едно малко същество и неговото бъдеще, е наистина сериозно. И това са истинските неща. Каквото и да се случва на футболния терен, е нищо, в сравнение с това да се грижиш за дете.

Хората ме питат защо се усмихвам толкова често, дори след загуба. Просто след раждането на първия ми син аз знам, че футболът не е въпрос на живот и смърт. Не спасяваме животи с тази игра. Но футболът трябва да е нещо, което да вдъхновява, да радва - особено децата.

Виждал съм какво може да направи топката и как променя съдбите на някои от моите играчи. Как променя живота им. Личните пътувания до успеха на момчета като Садио Мане, Мохамед Салах и Роберто Фирмино са невероятни. Трудностите, с които аз съм се сблъсквал като млад човек в Германия, са нищо, в сравнение с техните. Можели са лесно да се предадат, да се откажат. Но те са продължили.

Те не са Богове. Просто не се отказват от мечтите си.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

За мен 98 процента от футболната игра е това да успяваш да се справяш с провалите и да се усмихваш отново на следващия ден.

Уча се от своите грешки от самото начало. Никога няма да забравя първата. Станах треньор на Майнц през 2001 г., където бях играл цели 10 години преди това. Проблемът бе, че с повечето играчи си бяхме приятели. За един ден аз им станах треньор. А те си ме наричаха Клопо.

Когато дойде време да обявя групата за първия си мач, реших, че е най-добре да ида при всеки инидивидуално и да му кажа в лицето играе или не. Това беше много лоша идея. Бяхме в хотел с двойни стаи. Влизам в първата стая и седя с двама играчи. Сядам при тях, обръщам се към единия - "ти започваш титуляр", после към другия - "ти си резерва".

Още вторият ме попита: "Клопо, защо?". В повечето такива случаи, ти просто нямаш отговор. Единственият отговор е, че ние можем да пуснем само 11 футболисти на терена. А тогава ми се наложи да мина през 9 стаи с по двама играчи. И всеки път - Клопо, защо...

Това бе първият път, когато нагазих в л....та като треньор. След това е имало много такива случаи. Какво можеш да направиш?

Чистиш обувките от тях и продължаваш.

Дори най-големият ми успех като треньор се роди от един катастрофален провал.

Да загубим с 0:3 от Барселона в първия полуфинал на Шампионската лига миналия сезон бе най-лошият възможен резултат. Провал.

Готвейки се за реванша, аз бях директен в своя разговор с играчите. Нямаше смисъл от Роки. Принципно, на тези разговори преди мач, аз говоря и доста за тактика.

Този път им казах истината: "Ще играем без двама от най-добрите нападатели в света (Фирмино и Салах - б.р.). Изоставаме с 0:3. Никой на света не мисли, че е възможно. Да бъдем честни - вероятно е невъзможно. Но защото това сте вие, поне имаме шанс!".

Аз наистина вярвах в тези думи. Не говоря за техническите способности на играчите ми. Аз знам кои са те като хора и какво са преодолели, за да са тук.

Добавих в края на речта си само едно: "Ако ще отпадаме, нека го направим по най-великолепния възможен начин".

Разбира се, беше лесно да го кажа. Аз съм онзи, който крещи от тъчлинията, не играя на терена. Играчите трябваше да го направят. Но именно заради тях и онези 54 000 на "Анфийлд", направихме невъзможното. Най-прекрасното нещо във футбола е, че нищо не правиш сам. Невъзможно е. Абсолютно нищо!

За съжаление аз пропуснах най-невероятния момент в историята на Шампионската лига. Не го видях!

Видях топката да излиза в корнер за нас, как Трент Аликзандър Арнолд отива нататък, Шакири - също. Обърнах се към скамейката, защото подготвяхме смяна. И чух как изригна стадионът! Обърнах се към терена и видях топката да влита във вратата. Гледах към Бен Уудбърн на резервната скамейка, а той, с широко зейнали очи ме пита: "Какво стана!?". Отвърнах: "Нямам идея!".

"Анфийлд" беше напълно полудял, настана хаос. Единствено асистентът ми Пеп Линдерс някак остана спокоен и ме пита отнякъде: "Е, правим ли все пак тази смяна!?".

18 години като треньор, милиони часове в гледане на мачове, а пропуснах най-хитрото, невероятно нахално и красиво нещо, което се е случвало на терена. След това съм го гледал хиляди пъти на видео.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

След мача влязох в моята стая и взех бутилка с вода. Не си сипах дори чаша бира. Няма нужда от това. Просто седях и се усмихвах. Това не може да се опише с думи. Прибрах се у дома, а там семейството ми празнуваше. Но аз бях толкова уморен, че бързо си легнах. Всичко беше празно, главата, тялото.

На следващата сутрин се събудих и си казах: "Наистина се случи. Истина е."

За мен футболът е единственото по-вдъхновяващо нещо от киното. Събуждаш се и магията се оказва истина. Нокаутирал си Драго.

От 1 юни, когато спечелихме Шампионската лига, си мисля за това. Нямам думи за емоциите и от този ден. Бяхме на открития автобус на парада с купата в Ливърпул. Бяхме минали през града и със сигурност вече тълпите трябваше да свършват. А след ъгъла идваха нови и нови. Не знаех, че е възможно да има толкова хора в града. Не беше реално.

Ако можеш да събереш всички емоции, любов и вълнение, което изпитахме в онзи ден, и да ги превърнеш в рецепта, светът би бил едно по-добро място.

Не успявам и до днес да се отърся от онези емоции. Футболът ми даде всичко в моя живот. Но искам аз да дам още обратно. На футбола и на света. Но как наистина мога да го направя?

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

През последната година с интерес гледах действията на Хуан Мата, Матс Хумелс, Меган Рапиньо и още други футболисти, с идеята Common Goal. Ако не знаете за нея, трябва да научите. Тя е невероятна.

Повече от 120 професионални играчи дават по 1 процент от заплатата си за футболни школи за деца по света. Помагат на програми в Южна Африка, Зимбабве, Камбоджа, Индия и т.н.

Сред тях не само богати футболисти. Цялата стартова 11-орка на канадския женски национален тим се включи за каузата. Има играчи от Япония, Австралия, Шотландия, Кения, Англия, Гана... Как това да не те вдъхнови? Това е смисълът на футбола!

Така че аз също се включвам с 1 процент от заплата ми за каузите на Common Goal. Искам да съм част от това. И се надявам още много футболни хора да ме последват.

Нека бъдем честни - ние сме страхотни късметлии. Наша е отговорността като привилегировани хора да дадем нещо на децата по света, които имат нужда от своя шанс.

Не бива да забравяме кои са истинските проблеми. Живеем в нещо като балон около футбола и това не е истинският свят. Това, което става на терена, не е реалният живот. Има по-големи цели и приоритети от това да спечелим трофей, от годишен оборот на клуба и т.н.

Заедно можем да направим позитивна разлика, промяна. Така мисля. Може би съм наивен, може би съм някой стар мечтател.

Но за кого всъщност е тази игра?

По дяволите, ние отлично знаем, че футболът е игра за мечтатели!