Марсело, бразилската звезда на Реал, стана поредният футболист, изповядал се пред платформата Player`s Tribune. Защитникът е четирикратен шампион на Европа с "кралете", спечели Копа Америка с Бразилия това лято и има визитка, на която може да завиди всеки футболист. Но какво не знаем за неговата история и какво е останало скрито зад кулисите при триумфите на отбора на Зидан, Роналдо и останалите, които за пет сезона спечелиха четири пъти Шампионската лига.

Ето историите, които иска да ни разкаже Марсело:

Не можех да дишам. Опитвах да не се паникьосам.

Случи се в съблекалнята ни преди финала в Шампионската лига срещу Ливърпул през 2018-а.

Нещо ме бе ударило в гърдите. Някакво огромно напрежение. Не говоря за нерви, те са нормални във футбола. Това бе различно. Казвам ти, братко - задушавах се.

Вечерта преди мача не успях да ям и да спя. Само за финала мислих. Беше странно, защото съпругата ми Кларис дълги години се опитваше да ме отучи от навика да си гризя ноктите и най-после бе успяла. А сутринта преди мача ноктите ми ги нямаше.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Не че напрежението не е нормално. В дните преди такъв мач е нормално да се н....ш в гащите от нерви. Независимо кой си и колко финали си играл.

Но това бе най-голямото напрежение, което бях изпитвал. Хората мислят, че това е странно, може би. Ние имахме два поредни трофея, а всеки неутрален искаше Ливърпул да ни бие. Но когато имаш шанс да напишеш история, тежестта се усеща.

Няколко дни преди мача един бивш играч на Реал каза думи по телевизията, които не можех да си избия от главата. "Марсело трябва да си купи плакат на Мохамед Салах и да го сложи на стената си, а след това да се моли". Това бе огромно неуважение към мен след 12 години в клуба и три трофея в Шампионската лига.

Мотивира ме страхотно.

Исках малките деца в Бразилия да ме гледат така, както ние гледахме Роберто Карлуш. Исках да си пускат косите като моите, за да са като Марсело.

Казах си в съблекалнята, когато ме удари паниката: Колко деца по света искат да играят в този финал? Милиони. Успокой се. Излезеш ли на терена, всичко вече е ОК. Нищо лошо не може да ти се случи с топката в краката. Проблемът беше да стигна до терена.

Но на игрището пак дишах трудно. Казах си, че ако ще се мре на терена тази вечер, ОК - да се мре!

Като дете аз гледах отборите на Реал Мадрид и си казвах - тези не са истински хора - Зидан, Бекъм, Фиго, Карлуш... Те са като супергерои от комикси. Нищо не се е променило и днес. Едно момче, което работи като градинар в дома ми в Мадрид, един ден видя Роберто Карлуш у нас. Беше дошъл да ме види. И момчето просто замръзна. Казах му - ето, това е Роберто Карлуш. А той отвърна: Не може да е той. След което докосна главата му, за да се увери, че наистина пред него седи точно той.

Когато играех първия си финал в Шампионската лига с Реал, докато слушахме химна на терена, си казах: Братко, това е като видеоигра. Камерата сега ще те снима много отблизо, не се смей.

Веднъж, когато си бях в Бразилия при родителите ми, занесох една топка от този финал и играхме с нея аматьорски мач с приятели. И по едно време им казах - това е топка от финала, истинска. Те спряха. Всички замръзнаха. "Глупости", само успя да изрече един. Все едно гледаха камък от Луната. Големи мъже изглеждаха като деца.

Сега разбирате ли какво означава всичко това? За малкия Марселино от Рио да играе и да спечели три финала на Шампионската лига поред? Стига...

Напрежение. Пронизваше ме до костите, братко.

И на загрявката не можах да се успокоя. Но като видях топката, заложена на центъра за началото, всичко беше наред. Видях свещената топка. Камъкът от Луната.

Всичко изчезна, нямаше тежест в гърдите.

Не мога да разкажа почти нищо от мача, помня само две неща. 20-ина минути преди края водихме с 2:1, а аз си казах: "Плакат на Салах, а? Благодаря за мотивацията".

След още десет минути водихме с 3:1 и разбрах - отново ще сме шампиони. И се разплаках на терена. Това не ми се е случвало преди. След мача - да. Но по време на играта...

Четири трофея в Шампионската лига за пет години. И всеки път беше брутално.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Преди финала срещу Ювентус през 2017-а седяхме на масата . аз, Касемиро, Данило и Кристиано. Никой нищо не казваше. Пълно мълчание. Роналдо се обади: Момчета, само аз ли усещам напрежение в стомаха? Всички се оживихме: И аз, братко!

Никой не искаше да си признае, но ако той го усеща, значи беше ОК да усещаме и ние. Кристиано е железен. Леден. Машина. И дори той усеща напрежение.

След това се разсмяхме, нервите бяха прогонени.

Роналдо тогава ни каза точно как ще се развие мачът. "В началото ще е трудно. През второто полувреме ще ги бием спокойно." Няма да го забравя - така го каза. Никога няма да забравя и лицето му, докато го казваше. Това са истории, които ще разказвам и на внуците си.

А след 30 години, ако им кажа, че съм играл на един терен с Кристиано, с Меси, те вероятно ще ме питат: Дядо, те наистина ли са вкарвали по 50 гола на сезон? Лъжеш ни. Трябва да те пратим на лекар.

През 2016-а се случи друго. Гризман гръгна по крилото, аз го пазя. Топката излиза в тъч, а аз чувам гласче от трибуните. По принцип, не чуваш такова нещо по време на мач. Не виждаш и не чуваш нищо. Но за този финал в Милано, семействата ни бяха настанени до скамейките, съвсем близо до терена.

И чух: Давай, татко! Давай! Беше синът ми Енцо.

Изведнъж получих невероятна сила, а краката ми бяха започнали да се схващат. Мачът отиде на дузпи. И тогава - още един момент, който се е запечатал в съзнанието ми - Лукас Васкес взе топката и започна да я върти на пръста си небрежно. Все едно играехме в парка! Това тихо и скромно хлапе правеше нещо невероятно, за което се искат огромни топки. Казах си: Ще го убия, ако не вкара дузпата! След това той отиде и я вкара супер спокойно.

След това казах на Кристиано: Хуанфран ще изпусне и ти ни носиш купата, братко! И така стана.

През 2014-а седя на скамейката, вбесен, че не съм титуляр. Но си повтарям една фраза, която съм чул от дядо ми: На терена оставяш всичко, косата си, брадата, мустаците. Треньорът ми казва да загрявам, а аз вече съм под пара, излиза от ушите ми. Пуша, братко!

Не знам дали играх добре или зле, когато влязох. Знам само, че оставих всичко там, на тревата. Гневът си, желанието, всичко.

Всеки помни едно от този мач - 92:48. Голът на Рамос с глава. Голът на нашия лидер. Ние сме мъртви, схващат ни се краката, победени сме. А Серхио ни връща към живота.

Но не това остава в главата ми. След мача в съблекалнята си говоря с Манолин, нашия отговорник за екипите. Той ми казва: Атлетико изнасяха тишъртите с купата, вече бяха в тунела в последните минути.

А аз му казвам: Вече мога да умра щастлив.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

В Реал Мадрид няма утре. Не, братко. Днес.

Миналият сезон бе провал. Знаем го, не спечелихме нищо. Нула. Беше ужасно. Но главата ми е вдигната високо, защото отново сме гладни. Усещам пак страстта като в детските години.

Когато се качих на самолета за Испания, бях на 18 години. Не знаех дали ще подпиша договор с Реал. Искаха да ме видят на проби. Пристигнах с бъдещата ми съпруга, дядо ми и най-добрия ми приятел. Четиримата и един GPS. Единственият човек в Бразилия, който знаеше къде отивам, бе баща ми.

А това е приказка, нали знаете - да идеш в Реал Мадрид. Не е като да кажеш на семейството си - Айде, чао. Отивам да играя в Реал Мадрид, ще се видим скоро. Това е мечта, братко!

Седях в офисите на Реал след медицинските тестове и един от треньорите ми каза: Марсело, трябва да си купиш костюм и вратовръзка за утре.

Че за какво?

"Как за какво? За представянето ти. На "Бернабеу"."

Дадоха ми листите с договора, аз сложих името и подписа за секунда. Бам. Марсело Виейра да Силва Жуниор. Можех да подпиша и с кръв от пръста ми. Петгодишен договор.

Embed from Getty Images

Аз си поставих цел да остана тук 10 години. Вече съм на това място 13 години.

За съжаление на хората, които ме поставят под съмнение, аз няма да ходя никъде. Да бъда играчът с най-дълъг стаж в Реал е повече от чест. Това е приказка. Това е лудост.

Сега вече знаете какво означава всичко това за мен. Трябва да разберете откъде идвам. Ето я и последната история.

Аз съм на 8 години. Нямаме никакви пари. Семейството ми не може да зареди бензин в колата, за да ме закара на игрището да тренирам. Дядо прави нещо, което променя живота ми. Продава своя Volkswagen Variant и с парите започва да ми купува автобусни билети ден след ден. В претъпкания автобус 410, в жегата, наблъскани човек до човек, през целия град Рио. Всеки ден.

И след това, всяка вечер, той ми казваше: Марселиньо, ти си най-добрият. Един ден ще играеш за Бразилия. Ще те гледаме на "Маракана".

И сега го виждам, въпреки че са минали близо 25 години. Усещам миризмата на онзи автобус. Дядо жертва всичко за моята мечта. На практика фалира, но когато го подкачаха за това съседи и приятели, той им отвръщаше: Ето ги джобовете ми, нямам пукната пара, но съм щастлив! Той вярваше в мен.

Ето заради това плаках на мача с Ливърпул. "Филмите" от гореспоменатите истории се въртяха пред очите ми.

Не знам колко сезони още ще играя в Мадрид. Но обещавам пред Бога, че ще оставя всичко от себе си на терена. Има много истории зад завесата, които хората не знаят.

Исках да споделя някои от тях с вас. За да разберете какви са страданията ни, за какво се смеем и плачем, и колко път сме изминали.

А колко още истории имам да разкажа... Скоро, братко. Скоро.

Засега - едно последно нещо. За тези, които се съмняват в нас:

Реал Мадрид ще се завърне. Можете да го напишете на транспарант и да го закачите на стената си. И да се молите пред него.

Ще се завърнем!

Снимка: Getty Images/Guliver Photo