Италия се гордее с историята на футбола си и обича да я показва на лъскава витрина така, както са изложени за туристите Колизеума в Рим, мостовете на Флоренция, каналите на Венеция и Кулата в Пиза.
Но едно нещо би ви направило впечатление, ако влезете в музея на италианския футбол. И то не е, че няма нито дума за Мондиалите в Русия и Катар - последните две. Това е лесно обяснимо, просто "скуадра адзура" не се класира за тях. Не - друго се набива в очи. Италианците отделят много малко място и са прибрали някъде в ъгъла случилото се през 30-те години на миналия век. Не се гордеят с него, не го показват излъскано и блестящо пред света.
А защо е така, при положение, че "адзурите" са световни шампиони два пъти в онзи период? Политика...
Връзките на Бенито Мусолини с футбола често са преувеличавани, като се спори дали е подкрепял римския Лацио, да ли е обичал Интер и още въпроси, които обаче са по-скоро за обсъждане на маса с приятели. Биографите на Ил Дуче са категорични - човекът, повлиял най-много на Италия в първата половина на XX век е приемал играта, чиято нарастваща глобална популярност ряно е прозрял, като важен инструмен за подобряване имиджа на страната.
Италия трябва да побеждава на терена. С цената на всичко.
Неговите възгледи по този въпрос съвпадат идеално с тези на Виторио Поцо - един суров човек, роден в Торино в края на 19-и век. За него победата е по-важна от всичко. Вписана е дори в името му (виторио - победно).
Кратката му кариера на футболист минава през Торино и Грасхопърс, преди да стане треньор на националния тим едва на 26 години. Техническата комисия, която управлява по това време играта в Италия, определя него (той е член) да ръководи тима на Олимпийските игра в Стокхолм. Проваля се и напуска комисията, за да замине за Англия. Неговият живот е футбол, а това е страната, където играта е вече на друго ниво - с организация, клубна лига, култура, стадиони и съвсем различно структуриран подход.
Поцо е изключително повлиян от видяното на Острова. Докато изкарва образованието си в английски колеж, италианецът обикаля и гледа мачове. Впечатлен е от хора като Чарли Робъртс, централен бранител на Манчестър Юнайтед - не стига, че играе отлично като последен, ами изнася топката без да я рита безцелно напред. Или като Фред Морис - ляв инсайд на Уест Бромич. Уж е външен полузащитник, нещо като "лек нападател", а постоянно атакува наказателното поле, вкарва над 100 гола за 4 сезона. Всичко това влиза в тефтерите на Поцо.
Когато се завръща в Италия през 20-те години, страната вече е различна. Това е Италия на Мусолини и фашистите.
Поцо започва работа като журналист в торинския "Ла Стампа", един от най-старите вестници в Италия. Едновременно с това тренира на полуаматьорски начала Торино. После води националния на Олимпийските игри в Париж през 1924-а, пак определен от техническата комисия. Критикува след поредното отпадане организацията на футбола в страната и думите му стигат до Мусолини. На него не му пука кой как рита топка, но не иска Италия да се излага пред света.
Една вечеря с Поцо в Рим го убеждава, че за да има силен национален отбор, трябва нещата да се променят изцяло. Нарича треньора "мой футболен министър", дори по-важен от външния. Защото победите над останалите нации във футбола вече говорят колкото и една дипломатическа совалка.
А през 1929-а, когато с личните наставления на Ил Дубе и за първи път в историята на футбола в страната без мнението на техническата комисия "мъдри глави", Поцо отново става треньор на националния, авторитетът му вече е друг. Всички знаят, че зад гърба му е лидерът на държавата.
А по света вече се говори, че ще се организира първенство на всички нации, за да мерят сили на футбол, не в рамките на олимпийските надпревари. Първият Мондиал е факт през 1930-а в Уругвай, а Мусолини прави и невъзможното, включително с лични покани към шефа на ФИФА Жул Риме, вторият да е в Италия. Лидерът осъзнава колко е важно този изумително бързо набиращ световна слава спорт да бъде знаме на италианския успех и мощ.
Поцо е натоварен с мисията да донесе титлата. В страната обаче Лигата още е хаотично организирана и футболът не е приоритет, не е сериозен професионален спорт. А как се прави отбор без научени, добри играчи от клубовете?
Тук на помощ идват "ориунди".
Витория събира тим, в който има хора, което не са италианци по кръв и място на раждане. Получава личното благоволение на Ил Дуче. Общото между двамата е, че искат да побеждават на всяка цена.
Луисито Монти, Енрике Гуаита и Раймундо Орси са аржентинци. Монти е бил на терена през 1930-а, когато Аржентина губи финала от Уругвай с 2:4 в първия Мондиал. Мотивиран, безскрупулен с фаловете си, но и добър играч в средата на терена. Освен тях Фелис Борел е французин, а Анфило Гуариси - бразилец. Това са "ориунди" - натурализираните италианци, станали гръбнак на отбора за Мондиал 1934.
"Щом са готови да умират за Италия, не виждам защо да не играят футбол за Италия", обяснява Поцо. Година преди световното Мусолини е прокарал закон, според който всеки може да служи в армията на страната, независимо къде е роден. Тоест - аржентинец, но отиваш на фронта, ако започне война. А на нея вече мирише в Европа през 30-те.
За световното Италия е неузнаваема. Виторио сменя тактиката и измисля нещо, което после ще се изучава във футболните училища като Ил Метото - методът на Поцо. С четирима защитници (дотогава всички играят нещо като 2-5-3), с опорен полузащитник - мощния Монти, с две бързи крила.
И с двамата любимци на Мусолини - капитанът и вратар Джанпиеро Комби, и плеймейкърът Джузепе Меаца.
Италия стига до полуфинал, където чака Австрия, наричан по това време Вундертим. Но има един човек, който не оставя нищо на случайността. Мусолини праща хора в хотела в Милано, където е шведският съдия Иван Еклинд, определен да свири мача на другия ден.
Реферът е на вечеря в огромна зала, с Ил Дуче и още няколко от най-близките му хора. На терена на следващия ден се случват, по думите на очевидци, "втрещяващи неща". Италия печели с 1:0, Монти безнаказано рита по терена Йожеф Бицан и магьосника на европейския футбол по онова време Матиас Синделар, който от десетата минута реално е на терена само формално, едва ходи.
На финала нещата не изглеждат никак добре - Пуч вкарва за Чехословакия в 71-вата минута и титлата си отива. Но Орси изравнява в края (при гола вратарят на съперника е блокиран и не може да отбие удара), а в продълженията Скиавио дава трофея на италианците.
От ложата аплодира доволен Мусолини, стадионът в Рим е препълнен с 55 000 зрители, от терена отборът вдига дясна ръка за поздрав към Ил Дуче. Малка подробност - и финала, както и полуфинала с Австрия, го свири Еклинд.
А заглавието на "Гадзета дело спорт" в следващия, исторически ден с първата за страната световна титла, е показателно:
"Адзурите покори шампионата на планетата в присъствието на Мусолини".
Четири години по-късно на Мондиала във Франция тимът на Поцо е съвсем различен. "Ориунди" ги няма, наемниците са свършили своята работа на "задължителния" за печелене домашен Мондиал. От състава на него остават само двама титуляри - Джовани Ферари и опитният, вече капитан Меаца. На терена са "новата вълна", водени от Силвио Пиола, нападател на Лацио. Години по-късно името му ще даде един от най-известните футболни термини "а-ла Пиола", задната ножица, с която се е изстрелвал, за да бележи във втарите на съперниците. Такова нещо първи правят той и бразилецът Леонидас, който блести на същото световно през 1938 г.
Италия бие с продължения Норвегия, печели с класа срещу домакина Франция, после отстранява фаворизираните бразилци, за да надделее на финала над новия смятан за най-силен тим в Европа - унгарците. Победата с 4:2 идва с два гола на Пиола, който общо вкарва пет в четирите мача до титлата.
Две години по-рано Поцо е извел тима и до олимпийско злато в Берлин, в едни от най-политизираните игри в историята. И на трите турнира, победни за отбора на човека с победното име, дясната ръка на играчите е високо вдигната за поздрав, а в ложите грее човекът, който знае колко важно е това, което става на футболния терен. Мусолини.
Поцо остава начело на Италия до 1948 г., като общият му престой на поста докосва 20 години. Печели две поредни световни титли, което и днес е ненадминато. И - тук отваряме скоба, Дидие Дешан е на два мача от това да се нареди до Виторио, ако спечели титлата в Катар с френския отбор.
Е, по едно нещо вероятно този треньор никога няма да бъде надминат - две световни и една олимпийска титла в цикъл от 4 години... Няма как.
А и по друго - едва ли днес Макрон вечеря с реферите преди важните мачове на Франция на Мондиали. Не си го представяме.
Приносът на треньора за онези небивали успехи обаче не бива да бъде омаловажаван. Европа се равнява по неговите методики, а Западна Германия печели титлата през 1954-а срещу невероятния унгарски тим, копирайки схемата на Поцо от 1934-а.
А клубът Торино е изграден почти изцяло по неговите разбирания за структура, видяна от англичаните. И около Втората световна война този отбор е почти изцяло национален на Италия, а вероятно и най-силният в Европа. Катастрофата на хълма Суперга на 4 май 1949-а отнема живота на онези великолепни играчи от Гранде Торо, а Поцо изкарва най-кошмарната нощ в живота си, разпознавайки загиналите в болницата в града.
Той е директор на клуба, но не пътува за Лисабон за контролния мач с Бенфика поради ангажименти в Торино. А на връщане от него настъпва ужасът и самолетът с отбора се разбива на хълма до града.
След случилото се на Суперга Виторио никога повече не е същият, не е човекът, който диктува кое как да се случва във футбола в страната. Оттегля се от поста си в клуба, затваря се в себе си, а и по това време, във все още ярката светлина след Втората световна война, той е сочен с пръст от немалко ъгли като "фашист, човек на режима на Дуче" и т.н. Това не е лесно бреме, с което да живееш в поствоенна Европа и Италия.
Връща се на работа в "Ла Стампа" в края на 1949-а, отива на Мондиала в Бразилия година по-късно, където е репортер. Това първенство като нищо отново щеше да бъде спечелено от "адзурите", ако не бе трагедията с играчите на Торино.
Отиде си от света през 1968 г., след като видя как Италия стана европейски шампион същото лято. Грандиозна фигура в играта, ненадминат с тройната си корона от 1934-а, 1936-а и 1938 г. Противоречив, одумван, вероятно и с основание около политическите връзки и сложните "странични обстоятелства" на епохата.
Но е сигурно - мястото на Поцо във футболния музей е запазено. Нищо, че италианците не обичат много-много да парадират с него.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}