Българин на парада на Ливърпул: Автобус №2, домът на Ленън и струва ли нощувка 53 000 лв.?
Историята на Стефан Димитров може да стигне за книга. Той я разказа за Corner.bg
Парадът на Ливърпул с 20-ата шампионска титла на Англия стана световна новина №1 за няколко часа, след като кола се вряза в морето от хора и рани 79 души. Инцидентът предизвика поглед и от друг ъгъл към лудата "червена" фиеста в града на "Бийтълс" на 26 май, но основната призма е спортната. И тази за лудата любов - поне 1 500 000 души са били по улиците да празнуват с отбора, по данни на местните власти.
Сред тях имаше стотици българи. Имаше хора от целия свят - австралийци, азиатци, европейци, африканци. Имаше и наши сънародници, луди по един от най-харизматичните отбори в света.
Един от тези луди български ливърпулци ни изпрати своя разказ за цялата Одисея около парада, пътуването, организацията и преживяванията. Публикуваме го с неговите думи и автентичните му репортажни снимки. Името му е Стефан Димитров, а това е неговият поглед към парада в Ливърпул. Няма по-подходящ ден да публикуваме историята от 3 юни - това е рожденият ден на клуба, който става на 133 години точно днес. Ето я историята, разказана от първо лице:
"Пиша тези редове в малките часове на нощта от летище "Джон Ленън" в Ливърпул първо, за да не заспя няколко часа преди полета ми. И второ, защото това е едно от онези събития, които ме бутат към писане. А и признавам - винаги писането ми е доставяло удоволствие, защото пишейки за различните случки и ситуации, все едно ги изживявам отново и отново. Така че - има и елемент на егоизъм.
Сега ще опиша първите два дни, макар че не знам какво ми е сготвено за утре. Ще видим и ще се чуе. Но съм в края на двата дни и първо ще отговоря защо съм на летището между полунощ и 4:15 часа сутринта, когато следва да се чекирам за полета си.
Ще отговоря с въпрос - колко инвестиционни съветници ще ви одобрят покупка на една нощувка в хотел/airbnb, при това за реално 3-3,5 часа спане, срещу четирицифрена сума в лева (а в 70% от случаите и в евро)?
Имам няколко свидетели как имаше предложение за една вечер, за такъв интервал, за 53 хиляди лева. Да, предлагаха оферта за 53 хиляди, и да - за една нощувка! Между другото, в един момент падна на 47 хиляди последно като проверявах, два дни преди заминаването ми. Нямам идея дали някой се е навил да вземе годишната награда за турист-балък за годината.
Та затова съм на летището. Да си седя и да дремя по пейките, точно като във филмите. Но не, не точно, защото във филмите няма кой да се сети да режисира как ще съм заедно със стотина други хора на същото това летище "Джон Ленън", носещи "ливърбърда" (емблемата на Ливърпул) на тениски, блузи и якета. И тук, както из целия град в тези два дни, е пълно с фенове. А и полетите ми бяха "един път" - и в двете посоки с прекачвания и общо по 10-11 часа в посока.
Ден 1 - Мачът и титлата
Летище София, Терминал 1, около 5:30 ч сутринта. Още там, на опашката за полета София - Милано се забелязаха десетина фена с най-различни артикули на Ливърпул - тениски, шапки, якета, горнища, долнища. Като за края на май е хладно в София, но още не знаем какъв дъжд и вятър ни чакат на другия ден. А после връзката Милано - Ливърпул вече беше с над 70 процента пътници - фенове на отбора. Някои от тях (май бяха чехи) вероятно бяха объркали сутрешното кафе със сутрешна бира, да не кажа направо ракийка.
Пристигнахме по разписание, хванах си автобус към airbnb-то. Попаднах на него два дни преди тръгване, след като две седмици проверявах опциите на всеки 5-6 часа. Всичко резервирано навсякъде.
То беше единственото с разумна цена - 140 евро, като уловката беше, че не е баш в Ливърпул, а е в нещо като Бухово спрямо София. Хем е квартал, хем не точно. Нищо против Бухово, даже наскоро на три пъти ходих с колелото за хижа Мургаш.
Падаше се извън околовръстното на града. Но пък си има градски транспорт, така че го взех без да му мисля, че то положението беше "замисляш се три минути и офертата вече я няма". Кацнахме по обяд, след около час и половина бях в къщата, която се оказа от 1830 г. Домакинът ми беше някакъв китаец-доктор, много готин и възпитан. Видяхме се за 10 минути, колкото да се освежа и да изчезна към стадион "Анфийлд".
До там - още час и половина с автобус и пеша, запознах се с един местен фен и си полафихме, като още той ме предупреди, че шансовете за билети за последния мач Ливърпул - Кристъл Палас са илюзорни. Имало милионно търсене, но аз му казах, че все пак ще разпитам. Обаче в момента, в който стигнахме близо до стадиона, ми стана ясно - няма шанс. Около стадиона имаше сигурно може би повече хора, отколкото вътре. Разходих се, попитах тук-там, постоях пред някои от входовете, показвайки един пръст (търся един билет). Никакъв шанс. Питах няколко души, които имаха вид на възможни търговци "на черно". Всички ми се изсмяха.
И така, казах си - ок, така и очаквах да е. Но си признавам, че не очаквах да има толкова много хора около стадиона, повечето от които си пиеха и пееха, и грам не ги вълнуваше мача (той беше без значение, завърши 1:1, а след него наградиха Ливърпул като шампион - б.р.).
Аз все пак исках да гледам и мача, но това също си беше проект - кръчмите около стадиона бяха препълнени. В някои имаше охрана, която спираше посетителите и казваше, че няма никакво място. В други имаше естествена защитна стена - на входа има 15-20 души, натъпкани като стриди и няма как да минеш по никой начин. В крайна сметка първото полувреме го изгледах от външната страна на една кръчма със стъкла, през които се виждаха големите екрани вътре. Имаше още 30-тина като мен, залепени по прозорците отвън. И беше забавно, защото все пак картината е с няколко секунди забавяне, а ние бяхме на 300-400 метра от стадиона и ясно чувахме реакциите на публиката в реално време. И така знаехме дали има или няма гол в съответната атака.
За второто полувреме се възползвах и влязох в една друга кръчма, от която няколко души бяха излезли да пушат. Веднага видях пролука. Та това второ полувреме и награждаването ги гледах в една от най-потните и лепкави кръчми от разлята бира по пода, в която съм бил. Но пък имаше много емоции и песни. От резултата, честно казано, почти никой не се вълнуваше.
И после - най-готиното - моментът на вдигане на титлата от Върджил ван Дайк - сбъдната мечта. Не го очаквах, но не за първи път в последните седмици в очите ми нивото на влажността рязко се увеличи. После обикалях около стадиона още два часа заедно с хиляди хора, песни и танци, много емоции.
Хапнах бърз дюнер след чакане от над 30 минути, защото същите хиляди хора бяха наводнили заведенията за ядене. И обратно към "Бухово", където пък в момента, в който слязох от автобуса, ме посрещна добрият стар класически английски дъжд. За 15 минути пеш до къщата ме накваси много качествено. И така... Напълно размазан след 10 часа полети и летища, както и 6-7 часа на крак около стадиона и в града, денят завърши. Но и супер доволен.
Ден 2 - Парадът
В него имаше дъжд, лудница, много ходене, много дъжд, още по-голяма лудница и още една голяма, като детска усмивка. Моята.
Всичко започна с това, че сутринта смесих емоциите с един друг много ярък символ на Ливърпул - онези четиримата, които обърнаха всичко в рок музиката и изпратиха много силни послания чрез песните и текстовете си.
Посетих Strawberry Field, където малкият Джон Ленън е прекарал голяма част от детските си години, а после отидох до къщата, в която е израснал. Аз самият съм израснал с музиката на "Бийтълс", така че това за мен също беше много интересно и вълнуващо преживяване.
После минах през един по-голям парк, където се прескачахме с разни катерици и лека-полека се насочих към началото на парада.
Всъщност, до тук никъде не съм споменал, но това е беше най-важната цел на това иначе толкова сложно пътуване. Парадът по случай спечелването на 20-тата титла. Браво на Арне Слот, браво на момчетата!
А аз съм човек, чакал 30 години за печеленето на титлата, най-накрая дочакал... ама не съвсем - случи се в годината на пандемията и тогава никой фен не можа да си изрази емоциите в публичен изблик и купон. Така че чакането за едно истинско празнуване остана и може би това е причината, поради която тази година се получи тази експлозия от емоции на парада.
И така, след парка с катерички, патици и гъски, се упътих към началната точка. Горе-долу в този момент започна да вали пак и абсолютно целият ден се превърна буквално в разходка под дъжда. За щастие нямаше много силен вятър.
Към онзи момент не знаех, че решението ми да отида още за началото на парада щеше да се окаже едно от най-добрите ми стратегически решения. Само по себе си то беше случайно, защото очевидно не съм ходил на десетки паради и нямам опит. Който иска да види по-близо автобуса с играчите и купата - първата половина е доброто решение, защото поне за този парад първата половина беше в по-периферната част на града. Там също имаше огромно море от хора, но все пак можеше с малко упоритост да си буквално на първа линия.
Докато по-късно през деня, вече в центъра на града, стана пълна лудница! По-късно разбрах, че в центъра за по-хубави места хората са отивали още преди да започне парадът, горе-долу по това време, когато аз съм гледал къщата на Джон Ленън.
Бях на първата отсечка от маршрута на откритите автобуси към 14 часа и вече имаше много хора, и страхотна атмосфера. Говорим за хора от всякакви поколения, най-различни националности и произход, различен цвят на кожата, по-заможни и не толкова, а също така - по-трезвени и някои не чак толкова.
Всички пеехме, усмихвахме се и тръпнехме в очакване. Явно парадът беше тръгнал точно навреме. Моето място беше в началото, малко след първите няколкостотин метра. И към 14:45 се усети. Усети се по-плътна звукова вълна, а и вълна от приповдигнато настроение. И едновременно - червена димна завеса, която се спусна сякаш от нищото. Разбира се, нямаше как да не се усетят десетките ескортиращи моторни полицаи, след това и здрав кордон от охрана от всички страни на автобусите. Тук е момента да кажа, че всъщност имаше три автобуса, като, убийте ме, не мога да ви кажа кой и бил в първия и в третия.
В първия ми се сториха доста младежи, а имаше и много момичета, не знам дали не е бил женският отбор или някакви играчи от академиите.
Така или иначе "важният" автобус беше номер две, в който бяха всички футболисти, Арне Слот и нейно величество - купата с короната. Че и господин Калвин Харис. Популярен диджей, той един от много известни личности, които са фенове на Ливърпул, та по покана на Ван Дайк е приел да пуска музиката горе на автобуса с играчите. Нищо, че го валя през цялото време.
Честно казано, и мен да ме бяха сложили да пускам, нямаше много да се разбере, защото шумът на песни, тромбони, свирки и скандирания заглушаваше мощните колони. И дойде Моментът! Признавам си, че нямах подобни очаквания, но когато видях автобус номер две и разпознах Доминик Собослай, Мо Салах, Върджил, Къртис Джоунс, Алисон, Ендо и останалите, а и купата, направо се превърнах в малкото момченце Стефан, което се радва на най-мечтания коледен подарък.
Абсолютно неочаквана, чиста и искрена детска радост. Имаше и сълзи. Нормално, нали бях дете в онзи момент. Много силна и истинска емоция, която пожелавам на всеки, независимо от страстта, която го влече - футбол, книги, музика, плетене...
И толкова ми хареса, че след като мина парадът, аз тръгнах да тичам да го гоня. Даже ми мина идея да тичам през целия парад? Да, ама не - толкова много хора имаше, че не можеше да слаломираш между тях, а в много ситуации се получаваше и пълен блокаж.
Аз, защото съм тъп и упорит, успях да ги настигна още веднъж и видях автобус номер две и от другата страна. Супер кеф! Много ясно видях Ван Дайк, даже си въобразих, че гледа точно мен и ми се усмихва. И от там - беж към центъра, за да ги видя и трети път. Е, видях ги, но от около 70-80 метра разстояние, защото в центъра около пътя беше тотален качамак.
Аз отидох към 17 часа, те се появиха към 18:20, но там вече имаше хиляди-хиляди фенове, море от хора. Такова чудо бях виждал само по снимки от дронове и хеликоптери. Със сигурност не съм видял абсолютно всички играчи, но бях там и успях да си открадна част от тази космическа енергия!
И както и друг път съм споделял - това е магията на футбола, независимо на кой отбор си фен - да обединява супер различни хора в едно, да ги кара да се прегръщат, да си помагат, да се усмихват, да плачат. Велико!
Няма как да не спомена и за инцидента с врязал се в тълпата автомобил. Даже заради това изчаках няколко дни, преди да довърша писането. Защото си бях казал, че ако има фатални последствия, вероятно тези редове няма да видят бял свят. Но добрата новина е, че се размина, доколкото може да се говори за добра новина след такава тъпотия.
В интерес на истината, аз разбрах за инцидента повече от час след като парадът беше приключил, а се оказа, че съм бил буквално на съседната улица. Искрено се надявам всички ранени да се възстановят напълно.
Ден 3 - обратно в Южна Европа
Друго си е Южна Европа, едно приятно, подредено... Ето какво ми беше сготвил ден 3, след като летище "Джон Ленън" ме изпрати към гейтовете с оригиналната песен "You"ll never walk alone". Беше като някакво обобщение и връх на емоциите от предните два дни. Кацаме си ние след полет Ливърпул - Барселона, ама това летище в Реус е на 100 км от града Барселона. А аз трябва да се трансферирам към "истинското" летище за финалния полет за София.
Та излизаме си ние от летището и виждам табели "Автобуси" и отивам в посоката, стигам гише, което по южноевропейски не работи. И има единствена инфо табела, на която пише, че от април 2025 г. няма да има автобуси до летище Барселона. И нищо друго.
Чичо Google ми начерта някакъв супер сложен маршрут - с автобус до центъра на Реус, от там друг автобус до някъде си в Барселона, от там влак, луноход. Дълга и широка. И реших да питам - Информация тук, Информация там - няма гише Информация. Питам някакви хора, видно служители на летището. Първите двама не говореха английски, а третият - за инфо ще питаш ей там, в туристическия офис.
Отивам аз в туристическия офис - и наистина - говорят английски и ме разбраха. Беше една дама, която от сутринта беше на режим "айляк". Има автобуси, ама са в 9:30, 11:30 и 13:30. А беше 9:47 часа. А с този в 11:30 може да съм на ръба за полета за София, защото то си е час и половина до Барселона, а и там има още да се сменя. Обаче я гледам дамата - тя си говори сама със себе си - ама той дали е тръгнал автобусът. Я иди провери дали е тръгнал.
Аз - добре ама как да го позная кой е автобуса? Тя - я направо аз да видя. И си оставя офиса и излиза с мен навън и ми сочи едно малко автобусче, на което по южноевропейски няма нищо отличително и никакви табели какъв е, за къде е - ама нищо-нищо. Ей това е автобуса за 9:30 (вече е 9:53), отивай при него! Отивам, шофьорчето стои на аварийки. Питам - Барселона? Си. Ок, давай един билет, плащам с карта и тръгнахме в 9:55. Никаква идея защо не беше тръгнал почти половин час след разписанието си, все едно мен ме чакаше. Идеално, защото така тръгнах в 10, вместо в 11:30 (или кой знае точно в колко).
По този начин даже успях за около 40 минути да се разходя из в Барселона и да мина през 4-звезден хотел, като ползвам санитарните му помещения като баня - миене на зъби, преобличане, пълен рифреш. И ето ме на летище "Ел Прат" - истинското летище на Барселона, и от там - в София.
Пътуване три дни, което се усещаше като три месеца. Емоция за цял живот."
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес, повече от всякога, независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
Вашето дарение от всякакъв размер и по всяко време означава много за нас.
Скъпи читатели,
Днес, повече от всякога, независимата журналистика има нужда от вас.В мисията си да предоставяме обективни, достоверни и навременни новини разчитаме на вашата подкрепа.
Ако вярвате в правото си на обективна информация, подкрепете ни.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}