17-11-2017 20-11-2018

Ига разказва историята си: Интроверт, който се плаши от световната слава

Полякинята разказа за пътя си към върха и специалната роля на бащата

08:50 | 25 януари 2023 | Редактор: Theplayerstribune 9 6220 Снимка: Getty Images

Ига Швьонтек проби в женския тенис като торнадо и за три години спечели три титли от Големия шлем - две на "Ролан Гарос" плюс тази на на US Open в края на миналата година.

В началото на тази полякинята беше спряна от Елена Рибакина на четвъртфиналите на Australian Open, но продължава да е убедителен лидер в ранглистата с внушителна преднина от над 6000 точки пред втората Онс Жабер.

В сайта Theplayerstribune 21-годишна Швьонтек сподели най-интимните си чувства от изкачването по тенис йерархията, сред които ролята на нейния баща Томаш, сълзите при отказването на Ашли Барти и какво е да си интроверт със световна слава.

"Нищо не може да те подготви за първия ти трофей от Големия шлем. Особено ако си интроверт като и мен и идваш от място, от което никой не очаква да си успешен в тениса. Или поне досега.

Снимка: Getty Images/Guliver Photo

След "Ролан Гарос" нещата се развиват нормално във Франция. Но какво се случва, когато се завърна в Полша? Там е различно.

Семейството ми беше поканено на церемонията по награждаването в президентския дворец. Това беше три дни след финала. Награждаваха ме с медал и навсякъде имаше папараци, които ни следват. Живея в покрайнините на Варшава и за мен беше изненада, че ме чакат пред дома ни.

В колата на връщане сме аз, баща ми и охранител, като баща ми шофира. Изглеждаше сякаш се движим много бързо. Баща ми погледна огледалото и чувството беше сякаш сме в някакъв американски филм. Звучи плашещо, но се забавлявахме и смеехме по пътя към града.

Дори сега ми е странно да говоря за това. Не е обичайно за поляците да говорят за своите постижения, но аз мисля за този ден много. Тогава бях изпълнена с адреналин. Само по този начин може да се обясни. Да спечеля първата си титла в Шлема промени всичко за мен за една вечер. Със сигурност има още много места по света, на които няма да ме разпознаят. Ако някой случаен човек ме погледне, няма да си каже "тя е спортистка и играе тенис". В Полша обаче не е така. Там ми се е случвало хора да ме разпознаят само по гласа ми, когато си поръчвам нещо.

Благодарна съм за това, но е странно. Когато печеля на корта, чувствам толкова много емоция. Но колкото и да е нереално, мен не ме интересува да съм известна или да бъда по билбордите. Забавно е как паметта работи, защото когато си мисля за "Ролан Гарос" и връщането във Варшава три дни по-късно, не се сещам за цялата тази лудост. Нито за медала и церемонията по награждаването. Или пък за папараците. Спомням си баща ми, който шофира и широката му усмивка. Той винаги вярваше, дори преди да го постигна. Това или го прави много добър баща, или напълно луд.

Снимка: Getty Images

Може би си мислите, че като дете съм стояла будна до късно и съм си мислела как искам да стана голяма тенис звезда. Нищо подобно. През нощта си мечтаех да бъда по-естествена при социални контакти. Имаше време в живота ми, в което бях дотолкова интроверт, че разговорите с хора бяха предизвикателство. Докато навърших 17 или 18 години, ми беше трудно да гледам хората в очите. Мразех това. Чувствах се зле, че не мога да осъществя връзка с тях. Небрежните разговори не бяха моето нещо.

Историята ми не е като на много други атлети и това е окей. Дори на корта не бях от тези деца, които веднага се влюбват в ракетата. Когато чувам такива истории и си мисля "може ли наистина дете да почувства това?". Харесваше ми да играя, но в началото не мечтаех да съм професионален тенисист. Това беше мечтата на баща ми. Искаше дъщерите му да са спортисти, да са активни и може би един ден да станат професионални атлети. Помня, че когато бях на 10, исках да оставам след училище и да играя футбол с другите деца, вместо да тренирам тенис. Баща ми идваше и викаше "Ига, идвай тук!".

В много моменти не исках да се натягам за тениса, но той го правеше вместо мен. Винаги е бил до мен и е вярвал. Научи ме да съм професионалист, да съм дисциплинирана и постоянна. Това ми помогна както в спорта, така и в живота. Не е бил груб, но беше стриктен за тренировките и здравословния начин на живот, и съм благодарна за това. Баща ми беше този глас в главата ми, който винаги ме праща на правия път.

Снимка: AP/БТА

Помня моментът, когато съзрях. Бях на 15 и на първия си турнир от Големия шлем за девойки. Между другото на "Ролан Гарос". Това, което ме изненада там бе, че целият град живее с тениса за две седмици. Всеки в Париж празнува. Качеството, което тези хора доставят на атлетите, е нещо, което не бях изживявала. Там, където тренирах като тийнейджър в Полша, дори нямаше отопление през зимата. Вътре беше около три градуса. А тук мястото беше огромно и хубаво. Перфектни червени кортове, които те карат да се чувстваш прекрасно, когато удряш топката. Когато аз започнах да играя, не знаех какво е топката да отива там, където искаш. Такива моменти не идват често. Не беше само от мястото и атмосферата, но и от чувството да си заобиколен от големи шампиони като Надал, Серина и други. Напуснах Париж с мисълта, че искам да работя по-здраво и да ставам по-добра.

Никога обаче не съм вярвала, че е възможно да спечеля титла от Шлема и да съм №1 в света. Най-вече защото не съм от страна с дълги традиции в тениса. Ако бях американка, щях да вярвам в себе си повече и то от много млада. Те имат много известни хора, които са го направили и много примери, които да следват. А и често вдигат шумотевица за "американската мечта" и такива неща. От Полша успехи имаше само Агнешка Радванска и не вярвах, че е възможно да има други. Когато започнахме да работим заедно с моя треньор Томаш в края на 2021-а, целта беше да стана №1 до една година. Казах му "да, сигурно...". Мислих, че ми говори така като мотивация тип Тед Ласо, ха,ха. Наистина не вярвах, че съм способна.

Полша няма тази успешна система. Условията не са перфектни за атлетите, няма ги финансовите средства. Понякога нямаше къде да играя и баща ми трябваше да нагажда нещата. Не му беше лесно да намира пари за треньор и да търси къде да тренирам. Тази част е най-трудната за споделяне, но искам да съм честна.

Когато се сещам за баща си, ми идва наум, че не всичко се получаваше лесно. Той се опитваше да ме опази от реалността извън тениса. Той беше олимпийски гребец и първата му цел, когато видя таланта в мен и сестра ми, бе да ни направи по-добри атлети от самия него. Отдаде целия си живот да ни помогне с това. Никога не го каза, но то се вижда.

Той не споделя емоциите си. Това е полска черта, обичайна за хората от това поколение. Когато си баща, искаш да си силен и да покажеш на децата си, че не се тревожиш. Емоциите обаче са там и със сигурност не му е било лесно. Нямахме прочувствени разговори като във филмите, но знам колко много е вярвал в мен.

Снимка: Getty Images

Помня, когато му се обадих заради отказването на Ашли Барти. Беше през март. Имахме апартамент в Маями заради турнира, след като в първите месеци стоях по хотели. Бях в апартамента и гледах сериал. Моята психоложка Дария влезе и ми каза, че Аш е обявила от казването си от тениса. Не разбирах защо и се разплаках. Имаше голямо объркване, защото бях №2 в света в продължение само на три дни. В Полша беше нощ, но се обадих на баща ми и той реши, че нещо лошо се е случило. Толкова му се спеше, че дори не разбра какво му казвам. Отвърна "да, добре".

Аз плаках и не можех да спра. Не ставаше дума за това, че ставам №1 в света. Може да ви звучи странно, но бях шокирана, че Аш се пенсионира на 25. Винаги съм си представяла, че се отказваш на около 32, когато тялото ти не може повече. Вярвах, че тя е най-добрата тенисистка и не можех да възприема новината. Не знаех дали е нещастна или нещо такова, но после разбрах всичко.

С всяка изминала година разбирам колко тежко е да си в тура. Имаш да изпълваш много задължения и да се научиш как да ги балансираш с работата си на корта. Осъзнаваш, че работата ти не е просто да пращаш топката в полето. Става малко по-сложно с времето и честно казано не толкова забавно. Трудно е всеки път да събудиш онова дете в себе си. А и винаги ги има големите очаквания. Когато си играл добре, трябва да запазиш нивото и да не правиш грешки.

След като спечелих "Ролан Гарос" за втори път миналата година., се надявах, че ще играя вече без напрежение. В Торонто и Синсинати обаче осъзнах, че е трудно да си №1, защото всеки иска да те победи. Срещу теб играят най-добрия си тенис. Винаги съм страдала, защото искам всичко да е перфектно. Дори в живота, когато например си чистя къщата. Изразходвам цялата си енергия в това. На тренировки имам чувството, че не съм направила достатъчно. Трябва да се напрягам допълнително, за да съм доволна от себе си. Но пък знам, че това качество ме е докарало дотук.

Снимка: Getty Images

Например не смятах, че съм се доказала при спечелването на първия "Ролан Гарос". Реших, че е станало по случайност, че съм била на точното място в точното време. Играла съм добре и някак се е получило. Така че влизайки в 2021-а си казах, че сега е времето да се докажа. В началото беше ужасно чувство, защото исках да играя по същия начин, но условията бяха тотално различни. Не бях играла мач от два месеца и не бях уверена. Освен това работих с голям спонсор за първи път. Чувствах напрежението и страха от провала.

Най-тежкият ми момент беше Олимпиадата в Токио. Плаках на корта, след като загубих с 0:2 (от Паула Бадоса във втори кръг б.а.) и чувствах, че хората ме критикуват. След това в Гуадалахара бях изтощена психически и физически, и не знаех какво да правя. Отново плаках, а после съжалявах за това, защото шампион не се държи така. Може би затова отказването на Аш ме заля с толкова много емоции.

Всички тези идеи, които идват от родителите, от тенис обществеността и от медиите как една кариера трябва да се развие... Но когато видях какво направи Аш, си казах: "Уоу, може да избереш различен път". Трябва да имаш контрол, ти си на волана. Понякога най-доброто решение е да не ти пука. Не обичам да псувам, но ако има някаква тайна в успеха ми през миналата година, то е, че си дадох свободата да не ми пука за мнението на хората. Това ми помогна да спечеля втора и трета титла в Големия шлем и да съм №1. Когато имам моменти на несигурност, се сещам за това.

Вече съм на 21 и въпреки че се чувствам по-екстровертно от преди, все още ми е трудно понякога. Но се научих, че е дори по-трудно да криеш емоциите си. Баща ми е добър пример. Малко хора знаят, че той всъщност е чувствителен. Дори и да не показва емоции в трудните моменти, лесно се разплаква на филми. Това съм го наследила от него.

Снимка: Getty Images

Когато погледна назад към всичко, през което съм минала, оценявам още повече постигнатото. С баща ми сме много горди от себе си. Не знам дали искам да съм известна или да съм глобална звезда, но съм развълнувана да продължа. След спечелването на US Open осъзнах, че мога да изживявам тези моменти. Доказах, че мога да печеля големи титли и на твърди кортове. Бях горда от себе си и не го анализирах кой знае колко. Играех мач за мач.

Сега през новия сезон се чувствам по-уверена, защото съм постигнала нещо страхотно. Чувствам, че правя сънародниците си горди и че съм доставила промяна. Искам да използвам гласа си да говоря за проблемите в страната, като например психическото здраве. Тук все още е нещо необичайно да ходиш на терапия и искам това да се промени.

По-рано през миналата година с баща ми и сестра ми отидохме на почивка в Австрия и гледахме състезание от Формула 1. Тогава осъзнах какви възможности имам и колко специален е животът. За първи път от много време нямах емоционален багаж на раменете си. Просто бях горда от себе си."

ИЗБРАНО