17-11-2017 20-11-2018

От 17 ноември до 17 ноември: Само 27 години и една галактика разлика

В онзи мразовит ден вярвахме, че ще бием всеки. Днес нехаем срещу кого и защо играем

12:11 | 17 ноември 2020 | Редактор : Динко Гоцев 58 5480 Снимка: Иван Григоров

Виж още 25 години от Чудото (галерия с непубликувани снимки)

17 ноември 2020 г.

Две-три камери изпращат на летището българския национален отбор по футбол към самолета, който ще го пренесе до Дъблин за мач от турнира Лига на нациите утре. Ако направим бърза анкета, 70-80 процента от вас едва ли ще знаят за какъв дявол изобщо е този футболен двубой.

Е, Ирландия - България. Играем да не отпаднем от поток В в поток С. Разбирай - догодина вместо с Уелс, Финландия и ирландците, да не се изправяме срещу Казахстан, Литва, Армения и Молдова.

Още едно стъпало по-ниско в категоризацията на европейския футбол. Нашият етикет в нея избледнява все повече през годините.

17 ноември 2020 г.

В 18,30 часа днес българският младежки национален отбор приема Естония с мисъл за победа - и то, ако е възможно с повечко голове. Нашите имат все още някакви малки, но съществуващи все пак шансове за класиране на Евро 2021. Минават през убедителен успех на стадион "Славия" (по БНТ 3) и надежди Полша да не бие Латвия у дома в другия мач. Може да стане на теория. Но дори и при такъв сценарий, чакаме и помощ в други мачове, за да сме сред петте най-добри втори отбори.

Ето такива са днес новините от българския футбол. Селекционерът на мъжете обяснява на летището, че "трябва търпение и правилните решения", че "реалността е такава, че трябва да понесем критиките".

Младежите без 13 ударени от коронавирус и контузии ще трябва да бият убедително Естония и да чакат подаръци от други.

17 ноември 2019 г.

България бие Чехия с 1:0 и това се оказва последната ни победа в официален мач. Всъщност, това се оказва единствената ни победа в официален двубой за календарните 2019-а и 2020 г. (преди битката с ирландците утре все пак). За две години - един добър резултат. И пак на тази дата, толкова символна.

Днес в този национален отбор вече не вярва никой, а колкото и нихилистично или негативно да ви звучи, това е лесно обяснимо. Феновете у нас масово са обезерени от случващото се в тази игра на ниво ръководители, треньори, футболисти, отбори, клубове, стратегия и прогрес. Последните две - да си признаем - дори не сме сигурни, че имат място в едно изречение с "български футбол".

Но националният отбор е направо върхът на дъното на разочарованието (нонсенс, но като се пише за български футбол си е на място). Т.нар. "първи тим" на България е като дразнещата пъпка на върха на носа, която все ти е пред очите и то, толкова натрапчиво очевидно, че искаш с нея да отрежеш целия нос. Толкова е слаб този отбор, че вече няма изненада като падне. Не ни изненадва, за съжаление, и да бие някого отвреме навреме.

Снимка: Иван Григоров

17 ноември 1993 г.

Преди четвърт век, да - отдавна беше, но не бива да го забравяме. На една галактика разстояние във футболно измерение, а всъщност на същатата територия от 111 000 квадратни километра, приличаща малко на картата на лъв, граничеща със същите държави, със същия национален стадион в центъра на София, до най-големия парк в столицата. Тук тогава вярвахме в чудеса.

Онзи гол на "Парк де пренс", онзи мач, ни накараха да мислим, че във футбола, който е абсолютен глобален социален феномен и бацил за милиарди по света, можем да бием и най-силните. И го правихме. Днес не сме сигурни защо участваме в надпреварите по този спорт с националния си отбор. И предпочитаме да не го правим.

Причини за тази поне една галактика разлика - много. Но да се спрем на тези, които гравитират около датата 17 ноември.

Лошото е, че героите от онази нощ в Париж, която ни пренесе в приказките, са замесени в тези причини. Боби Михайлов, Емо Костадинов с неговия извънземен гол, Любо Пенев, Христо Стоичков, Петър Хубчев, Данчо Лечков, Краси Балъков - всички те бяха на терена тогава, а в последните 20 години се изредиха на ръководни постове и треньорския такъв. Днес не са от един отбор - скандали имаше по оста Лечков - Пенев, Пенев - Костадинов, Стоичков - Михайлов, Хубчев - Михайлов/Костадинов/Лечков, Балъков - Михайлов, макар и по-прикрит.

Тогава техните имена накараха хиляди да излязат в студената нощ и да викат по улиците. Всички бяха герои.

Днес на 17 ноември, някои от тях - Михайлов, Лечков, Костадинов, които ръководят футбола ни повече от 15 години, ще предизвикат само негативни коментари, включително - вероятно, и под този материал.

Няма да ни учуди. И разбираме добре аргументите за този негативизъм. Както и националният отбор, и те - героите от "Парк де Пренс", загубиха напълно доверието на хората.

Останалите - Пенев, Стоичков, Балъков и Хубчев, поне опитаха като селекционери, а и в клубовете като треньори, да дадат нещо. И неизменно посочваха треската в окото на футбола именно в ръководството на БФС. Където са споменатите техни бивши съотборници. Разединението не прави силата, а отборът ни се разпадна, когато съблече екипа. И от генератор на надежда и позитивни емоции се превърна в бойно поле на конфликти, фон на едно непрестанно затъване.

На терена на 17 ноември 1993 г. имахме тим, който ни караше да чакаме всеки мач с огромно нетърпение. Днес дори нехаем кога са мачовете. И е мъчение да ги гледаме.

Една галактика разстояние... А символната дата само използваме за сравнението. То този месец явно така е тръгнало... Наскоро отбелязахме 10 ноември - една друга дата, която навява основно мисли в стил "а какво можеше да бъде".

Футболът няма как да е по-различен от всичко друго около нас.