17-11-2017 20-11-2018

Да гледаш "скапаняка" Кирьос е яко. Това е почти религиозно изживяване

Един по-различен поглед към един много различен тенисист

15:05 | 10 юли 2019 | Редактор: сп. "The Outline" 18 11833 Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Ник Кирьос без съмнение е колорит, каквито не се виждат често из спорта на елитно ниво. Лошото момче на тениса отново влезе в заглавията след поражението в голям мач от Рафа Надал на "Уимбълдън". Предлагаме ви една по-различна гледна точка за нервака, киселяк, а и "скапянак" (в текста по-долу), както наричат австралиеца заради поведението му.

Тя е на списание "The Outline" и вероятно ще ви бъде любопитна.

***

Преди дни Ник Кирьос загуби от Рафаел Надал на "Уимбълдън" и това едва ли е някаква сензация. Рафа е един от най-големите играчи в историята, №2 в ранглистата в момента и носител на 18 титли от Големия шлем. Испанецът доминира в тениса вече повече от десетилетие. Кирьос, който е с 9 г. по-млад, е 43-и в ранглистата и никога не е печелил дори един турнир от Шлема.

Но по някакъв необясним начин, загубата на австралиеца не се усещаше като загуба. Бе някак красива, като победа.

Всъщност, това е паметен мач, който показва, че няма по-добър играч в мъжкия тенис за гледане, от Кирьос. Всеки фен ще ви го каже. И тук някаква си ранглиста не значи нищо. Той просто успява да премахне всякакви граници на приетото и нормалното в тениса, като го превръща в красив спорт.

Снимка: AP/БТА

Да направиш ас срещу Надал, сервирайки "отдолу", е нечувано. Да правиш удари през краката си в най-напрегнатите моменти от мача. Да опитваш най-сложните волета за уинъри, а после да питаш на висок глас съдията "дали това, че седи на този висок стол го кара да се чувства важен". А после, недоволен от отсъждането, да играеш жертва и да губиш демонстративно следващите няколко точки.

Всичко това бе Кирьос в чистия му вид. Насреща си имаше Надал, чиято игра е монотонна, механична и много ефективна. Това е едно свръхусилие на много мотивиран играч, който изцежда и последната капка умения и сили от себе си. Докато при Кирьос имаме екстравагантен тип, при който всичко е хаос. Вечерта преди мача той отива на бар, после играе ФИФА до 3 ч сутринта. Надал се готви за мачовете като войник, изряден и концентриран.

Всеки път след такава загуба, Кирьос чува един и същ въпрос. Сега, в Лондон, не бе различно: "Кога ще се стегнеш, за да започнеш да канализираш таланта си в ефективност?", го питаха, перифразирано. Както и - кога ще се превърнеш в шампион като Надал, кога ще печелиш турнири от Шлема?

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

От тийнейджърските му години, това очакване виси във въздуха. Но, ако се замислите, това "стягане", за което постоянно се говори, може да се окаже най-голямата му грешка. Защото неговият шанс да бъде запомнен като ярка фигура всъщност е именно в това да не се променя.

През 2006 г. се появи есето "Да гледаш Роджър Федерер е почти религиозно усещане", в което се описваха онези "уау" моменти, които изпълват играта на швейцареца.

Това са невъзможни удари. Невъзможни отигравания на мисълта и ръката.

Нещо, което нарушава стереотипа на модерния спорт, който все повече изглежда машинален, задъхан и еднообразен. Забелязали ли сте, че мачовете ужасно си приличат? Вече е почти лесно да предвидиш кой удар къде ще иде, кой ретур ще бъде избран, как ще мине разиграването... Ударите по топката са силни, тичането е много.

От времената, в които с много мощ от задна линия печелеше Лендъл, тенисистите до голяма степен са еднакви. Изискванията са да са атлетични, физически могъщи, агресивни и винаги в идеална кондиция за маратонски дълги мачове. Гении като Федерер са рядкост. А хора като Кирьос късат границите, разбиранията и стереотипа.

Доминацията на тримата големи - Федерер, Надал и Джокович, е непреходна, продължава вече второ десетилетие.

Един обикновен фен на тениса едва ли си хвърля шапката до небето от радост, че тези тримата постоянно печелят. Няколко тенисисти временно успяваха да се намесят - Вавринка, Мъри, Дел Потро... Някои други бяха сочени като кандидати за трона, но не изминаха пътя и оставаха в подножието (Димитров, Раонич, сега и Зверев).

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

След загубата от Надал миналата седмица, Ник Кирьос се появи на пресконференцията като накарано насила от учителя хлапе. Изобщо не му беше до това. Раздвижи го един въпрос: "Не съжалявате ли за това, че преди мача отидохте на бар, вместо да се концентрирате?". "Знаеш ли, много развълнуван ми изглеждаш, когато ми задаваш този въпрос. Явно живееш доста скучен живот.", отвърна Ник.

Пресконференцията завърши с ясната декларация, че "не мисля, че съм достатъчно добър, за да спечеля турнир от Шлема". Довиждане. Това беше. Дали на корта или пред микрофоните, Кирьос отказва да е рутинен, предвидим и по калъп.

В интервю преди турнира за негов приятел от австралийско радио, Ник каза малко повече:

"Знам какво мога, аз съм страхотен тенисист, просто не правя много от допълнителните към това неща. Не съм добър професионалист, не тренирам всеки ден. Нормално е да не достигам нивото на Рафа, Новак или Роджър. Въпросът е дали го искам толкова силно."

Явно не. Но пък това, което прави Ник на корта, е красиво. Нетрадиционно, понякога дразнещо, друг път направо стряскащо. Но различно и гледаемо.

ОК, Кирьос вероятно никога няма да спечели турнир от Големия шлем. Но на кого му пука? Това ли е единственото важно нещо в тениса, в спорта? За неговите мачове се говори с дни, а хората си купуват билет, за да го гледат. Да видят как прави невъзможен удар, да чуят как ругае съдията или някой зрител, да хвърли някой стол по някого или да накара непобедимите трима да се притеснят с, на моменти, гениалната си игра.

Понякога той се държи като пълен скапаняк, друг път - загубеняк, който пада лесно и се предава, пращайки умишлено топката в аут или в мрежата. Но точно Кирьос е човекът, който може да прати тениса на следващото ниво и да го извади от лабиринта на механизирането и стереотипа.

Той е различен и да го гледаш е яко. Непредивидимо, някак сюреалистично... Като религиозно изживяване.