Балъков на 60: Мощният двигател на "златната" българска футболна машина
Краси подчиняваше таланта си на отбора, но и блестеше със собствена светлина
Световното първенство в Щатите - не това, което идва през лятото, а онова, "нашето", никога няма да избледнее като спомен за българския футболен фен.
Всеки, който е гледал мачовете на отбора ни на САЩ 1994, вероятно за себе си пази поне по един конкретен ясен момент, с който свързва легендата за Четвъртите в света.
И кой не се сеща за символният миг, в който камерите уловиха Краси Балъков да се връща да помага на на българската защита в последните секунди на четвъртфинала с Германия?
Уморен, с разкривено лице след 90 минути битка със световния шампион в жегата на Ню Йорк, но непримирим и спринтиращ през целия терен.
Днес Краси Балъков навършва 60 години и е редно да свалим шапки пред човека, който бе двигател на онзи "златен" български отбор. А след това пренесе огъня и победния дух в следващото поколение - на Бербатов, Стилиян и Мартин, като даде основен принос да се класират те на голям форум. Изобщо - Балъков е легенда. Истинска и неподправена.
Невероятен левичар, халфът бе впечатляващ още в края на 80-те като част от отбора на Етър. Дори преди титлата от 1991 г., "виолетовите" вече си бяха извоювали репутация на един от коравите състави у нас. А десетката им бе звезда.
Премина в Спортинг (Лисабон), където и днес е любимец на феновете. Паметни голове, паметни мачове и един човек, който не спираше да се движи, но и да движи играта на отбора.
Балъков имаше рядката за футбола способност да блести със собствения си талант и невероятен арсенал от пасове и шутове, но и да подчини всичко това изцяло на отборния успех. Липса на всякакъв егоизъм при един толкова надарен с футболни качества играч.
След четири сезона в Спортинг бе време за Германия и Щутгарт, където днес е на същата почит, както у нас и в Португалия. И там стана лидер, носеше капитанската лента и оформи незабравимото атакуващо трио Балъков-Бобич-Елбер, което бе символно за Бундеслигата през 90-те.
Клубната му кариера бе впечатляваща, но тази с националния отбор му създаде ореола, който винаги ще има за родния фен.
Дебютира за България през 1988 г., когато в световната квалификация срещу Дания заменя Христо Стоичков минути преди края. Това също е знаков момент - те двамата се превръщат в ударен дует, който движи най-елитната българска футболна машина в следващото десетилетие.
След 92 мача за родината, отказа се през лятото на 2003 г., когато вече бе превел националния тим почти до края на пътя към Евро 2004. Без него отидохме на последния засега голям форум, на който България гастролира.
По пътя от ноември 1988 г. в Копенхаген до споменатия 92-ри, последен двубой, зрелищните моменти са десетки.
Изигра основна роля в световните квалификации за Мондиал 1994, като вкара важен гол на Франция у дома (2:0). Центрира на главата на Емо Костадинов за първото попадение на "Парк де Пренс" пак срещу французите, но на незабравимия 17 ноември 1993-а. Мачът, в който Господ бе българин.
Пак той започна атаката и за втория гол, а после дойде ювелирният пас на Любо Пенев към Костадинов в последните секунди.
Асистира на Наско Сираков за 2:0 над Аржентина на световното в Щатите, а в края на турнира бе в идеалния отбор. Той и Стоичков попаднаха в най-силната 11-орка на Мондиала, освен, че имаха медали с бронзов отенък на вратовете си.
Бе изключителен през 1995-а, а тогава България просто бе в пика си.
Победата над Германия в София с 3:2 остава вероятно най-силният мач на този отбор, а Краси изработи дузпата за 1:2, сложила старт на великия обрат.
Вкара срещу Уелс в друг голям мач по пътя към Евро 1996, където отново не се изложихме с 4 т. в група с Испания, Франция и Румъния.
Игра на второто си световно през 1998 г., но не стигна до второто европейско. Горивото свърши дори за този "вечен двигател" година по-рано. Не и преди обаче да постави отбора в пол позишън за класиране на форума.
Днес със Стоичков играят голф и се разбират отлично, както трябва да бъде между две короновани глави на българския футбол. Имаха своите пререкания като играчи, най-култовото от които е на почивката на четвъртфинала с Германия през 1994-а. Тогава Димитър Пенев ги отделя от съблекалнята в стая, за "да се разберат", а те едва не стигат до бой. Големи характери и големи играчи.
Разминаха се с Ицо на смяната при дебюта му през 1988 г. - буквално, а след това се случи още няколко пъти. През лятото на 1990 г. Балъков е привлечен в ЦСКА от Димитър Пенев именно, защото "червените" търсят гръбнак на нов тим, след като са продали Стоичков, Пенев и Костадинов.
Играе контроли, но така и не записва официален мач на "Армията". Оказва се, че има два договора, а в Търново настава "революционна обстановка" и протести за трансфера му. В ЦСКА проявяват здрав разум и анулират контракта, а след 6 месеца Етър го продава на Спортинг за над 1 милион долара.
А през лятото на 1994-а, публична тайна е, Барселона иска да го вземе. Тогава правилото в Испания позволява петима чужденци, но само трима могат да са на терена.
Двама са ясни - Куман и Стоичков. Третата суперзвезда - Ромарио, закъснява много за лятната подготовка, след като е станал световен шампион с Бразилия. Ясно е, че бъдещето му не е в Каталуня. Но на Кройф му трябва плеймейкър и Балъков е една от двете цели. Спира се в крайна сметка на другата - Джика Хаджи, който също като Краси е направил велико световно в Щатите.
Така отпада възможността да видим заедно на клубно ниво в суперотбора на Барса двете големи звезди на България от 90-те.
Днес Балъков празнува 60-годишнината си, а за българския футбол е добре да не забравя дните, в които къдрокосият халф летеше по терена и намираше съотборниците си без грешка с левачката. Защото и такива времена имаше - в които страната ни бе футболна сила на най-високо ниво и със суперзвезди.