В очите на Хуанито има сълзи. "Прокълнат съм", проплаква пред репортерите на излизане от стадиона. Реал Мадрид току-що е паднал с 1:4 от Байерн в първия полуфинал за Купата на европейските шампиони през 1987-а и финалът изглежда непосилен. Капитанът на Реал е изгонен в мача. Нещо повече - той не просто е отстранен с червен картон за някакво нарушение, а стъпва садистично на главата на Лотар Матеус. Вероятно опитва да му покаже нагледно как биковете смазват с копитата си тореадорите.
Видеоповторенията са шокиращи. Бруталните действия на номер 7 от гостите са достатъчни за УЕФА да вземе решение, което изглежда напълно справедливо - пет години без право да играе в европейски клубен турнир! Агресорът е на 32 тогава, тоест... Край на надеждите му да играе повече в Европа.
Той се казва Хуан Гомес Гонсалес - "героят", който стъпква Матеус и втрещява Европа в онзи ден. Не е мегазвезда, за която се пише често или знаят всички футболни фенове. Но е изключително значим за най-титулувания клуб в Европа.
Хуанито, както е наричан от всеки в Испания, си отиде от света на този 2 април преди 28 години в автомобилна катастрофа. Но той остава мит. Обичан е на "Сантяго Бернабеу" повече и от най-големите суперзвезди като Ди Стефано, Бутрагеньо, Раул, Зидан, Касияс или Кристиано Роналдо.
И след неговата нелепа и ранна смърт е измислен изразът "Духът на Хуанито". Него търси Реал, когато иска да намери вдъхновение за голям мач. Агитката го зове да се яви, когато е трудно.
Ето я историята на най-малко популярния извън Мадрид идол, седящ може би най-високо на пиедестала на мадридистите.
След онази вечер срещу Байерн хронологията е тъжна.
Лео Беенхакер, треньорът на Реал, не му мисли много. Дългата серия прегрешения на терена - включително наплюване на съперник, юмрук в лицето на съдия, сбиване с противници, провокации... на наставника му идва в повече. Това е просто финалният етюд. След 10 години на "Бернабеу", през лятото на 1987-а ветеранът Хуанито е продаден на втородивизионния Малага.
Не започнахме тази история този конкретен момент заради съчуствие към Матеус. Не. Този детайл е само част от легендата за Хуанито. И случката, която слага реален край на престоя му в Мадрид.
Историята започва в рибарското градче Фуенхирола, където Хуан рита топката с баща си като дете. Непримирим е - на 10 години играе в отбор на местните, който си прави мачлета срещу британските туристи и запалени рибари, които обожават градчето. И плаче цяла вечер, ако не победи.
На 17 години отива в Атлетико Мадрид. Впоследствие това е един от отборите, за които Хуанито се превръща във фигура на омраза и презрение. И изобщо, Хуан Гомес Гонсалес не е обичан много от онези, които не харесват Реал.
Духът му е несломим, в добри и лоши смисли на това изречение. На 19 години получава толкова тежка травма, че Атлетико го освобождава. Медицинският щаб на клуба е убеден, че от този футболист вече не може да стане.
Отива в Бургос от Втора лига, където изведнъж изпъква сред съотборниците. Един лидер-тийнейджър, който блести по крилото и създава гол след гол. Сезон 1975-76 г. е феноменален за него, като на практика сам с попадения и асистенции изкачва отбора в елита.
Година по-късно испанското издание "Дон Балон" го награждава като футболист на сезона, а това е дебютният му гастрол в Примера. Бургос завършва 14-и и се спасява от изпадане. Реал Мадрид е девети, само с две точки повече от новака!
Хуанито не е Кройф. Не е и Пеле. Силен футболист, има качества, но не е суперзвезда. Дребосъкът, висок само 169 сантиметра, прави лъжливо движение с рамото, тръгва рязко и оставя защитника на място. Толкова просто, но ефективно. Експлозивен и надъхан, с изключителна концентрация и качества на водач, той е обожаван в Бургос.
Но е време за голямата крачка.
През лятото на 1977 г. Реал Мадрид го привлича. Барселона също е в играта за подписа на крилото, но той ясно заявява къде иска да играе. Каталунците дават 50 милиона песети (към 350 000 евро днес, макар и много условно). Хуанито отива за 27 милиона в столицата. Винаги е искал да носи белия екип на "кралския" клуб.
"Ако не бях станал футболист, щях да съм един от ултрасите на Реал", казва няколко години по-късно. И това не са просто думи. Той е един от тях на терена. Не говори така, за да им се харесва. Те са влюбени в него от първите му дни на "Бернабеу". Както често се случва, не най-техническите надарените, а най-сърцатите влизат "под кожата" на запалянковците. А той е неоспоримият лидер в това отношение.
"Correcamino", нарича го в. "Марка" след един от първите му мачове. Тоест - някой, който не се спира по пътя си. Неуморим.
"Той беше искрата, която ни липсваше преди идването му", казва Карлос Сантияна, централният нападател на онзи Реал. И основен консуматор на продукцията на новото дясно крило, което изработва головете на деветката.
Но не играта с топка в краката е това, което се усеща най-силно от Хуанито в новия му отбор. Духът му обзема съблекалнята на Мадрид. "Загуба" - тази дума не бива да се чува.
Новобранецът е решителен като бойно куче, което не може да остави съперника да спечели. Ще го хапе до кръв, но няма да се предаде.
"Всеки път, когато Реал загубеше, у дома наставаха два-три тягостни дни на мълчание - разказва дъщерята на Хуанито - Дженифър. - Той мразеше да пада."
Няколко фрази още в първите му две години в Мадрид се превръщат в непреходни за клуба. Ефектът им е като на мъдрости, изречени от Аристотел или Сократ, а са толкова простички.
---
"Единственият ми стимул е бялата фланелка. Не се нуждая от нищо друго".
---
"90 минути на "Бернабеу" са ужасно дълго време за съперника".
---
"Ние сме Кралете. Те са обречени да загубят от нас".
---
"Да играеш за Реал е като да летиш, да докосваш небесата."
И още такива. Изобщо - фланелката с емблемата на този клуб приляга плътно не само по тялото, а и по душата на Хуанито.
Номер седем води Реал до три поредни титли, но все убягва онази, която се е превърнала въм фикс идея и блян на този клуб. Няма я Купата на шампионите, за последно печелена в годините на Пушкаш и Ди Стефано.
Най-после Мадрид стига близо до трофея през 1981-ва, на финал е... Но насред "Парк дьо Пренс" в Париж идва Ливърпул и отнася купата - 0:1. На коктейла след мача Хуанито обвинява за загубата Сантияна, защото съпругата му дошла в ложите, облечена в жълто - цвят, приеман в някои региони на Испания за нещастен. И най-притеснителното е, че не се шегува. Двамата с нападателя дълго не си говорят след случката. Деветката е шокиран, но осъзнава, че след такова поражение не бива да дразниш капитана.
Хуан е сърцето не само на терена. Висенте дел Боске, тогава играч, а по-късно треньор на отбора, разказва истории за онези години.
Една от тях е как "Духът на Ланкастър" живее в Реал. Идва от името на един бар, който е на хвърлей място от "Бернабеу". Играчите често се събират там след мачове в онзи период, както и след тренировки, а понякога и просто така, без причина... Пият по бира или две, после заедно се преместват другаде. Хуанито е лидерът на тези сбирки.
"По обяд в бар "Ланкастър", вечер в локала "Ла Дорада", описва периода Дел Боске. Именно той първи дава прякора на Хуанито - "Геният от Фуенхирола", в своята книга за 70-те и 80-те години на Реал Мадрид.
И го нарича "лепилото, което държеше всички заедно".
Онези времена са белязани от постоянните опити на Реал да си върне короната в Европа.
"Всеки път се случваше едно и също нещо - разказва Мичел, появил се в състава в началото на 80-те и изместил Хуанито от титулярното място по-късно. - Губехме първите мачове и трябваше да наваксваме в реванша у дома. Редовно имахме нужда от обрати на "Бернабеу".
Тогава Хуанито ставаше в съблекалнята - с ниския си ръст, почти губещ се сред останалите, и казваше на висок глас: Как допускаме това да се случи?! Та ние сме Реал Мадрид! След което в тунела към терена плашеше съперниците, говорейки в лицата им с гримаса на убиец."
Вдъхновението на Мадрид. В онези години Реал печели два пъти Купата на УЕФА и наистина прави такива европейски обрати, които и до днес са нарицателно за страховитите минути, които те чакат като гост на "Бернабеу".
6:1 над Андерлехт.
3:0 и 5:1 над Интер.
4:0 над Борусия Мьонхенгладбах.
Всичко това след загуби с по 2 или 3 гола в първите мачове. Уругани се извиват над гостите на стохилядния стадион.
След 4:0 над германците, вестник "АС" пише: "Не е възможно някой да играе по-добре от това, което показа Хуанито". И му дава оценка 10 от 10. Той е двигателят на победите. И връзката на отбора с публиката.
Има го и другото лице на лидера. Характерът му е толкова непримирим, че нерядко границите са преминавани.
През 1979-а в турнира на шампионите, реферът Адолф Прокоп признава късен гол на Грасхопърс, след който Реал отпада. Хуанито му забива юмрук в лицето без изобщо да се замисля. Две години извън терена на евротурнирите, отсъжда УЕФА. После наказанието е намалено наполовина. Капитанът се разкайва...
През 1986-а срещу Ксамакс обаче, пак този лют дребосък (само на ръст) наплюва Ули Щилике, който е бивш негов съотборник в Реал. Двамата никога не са се харесвали, още докато са делили една съблекалня. Тогава германецът се е дразнил от емоционалните пристъпи на крилото, а и на поведението му извън терена. Позволявал си дори да го критикува, а как оцеляваш в едно общество, ако се обърнеш срещу Божеството му?
Антонио Камачо, съотборник и приятел на Хуанито, отсича: "Не можеше да му кажеш какво да прави или не прави. Никакъв шанс да те послуша."
Лидерът на ордата бели участва като тореадор в бой с бикове без разрешение от клуба, което му донася умопомрачителна за онези години глоба от шефовете. Не че те са щели да разберат, ако Хуанито не е искал. Не, той сам донася видеокасетата с боя и го пуска в автобуса на Реал при едно пътуване за мач като гост. Играчите също са изненадани, но треньорът е направо в шок.
Просто примери за това, че не е съвършен. Хуанито хич не е бил ангел, но никой не може да спечели футболен мач с 11 ангели, нали? Докато с 11 като Хуанито (и това често е изипсано като хореография на "Бернабеу"), ти е сигурно, че ще надвиеш съперника. Нещо повече. Дел Боске пише:
"Ние бяхме 100 000 и 11 срещу само 11, защото Хуанито вдигаше стадиона от първата секунда и за съперника бе страшно."
След шока срещу Байерн и покушението срещу Матеус, идва краят на кариерата му в Реал. Тръгва си след над 300 мача с пет титли, две Купи на краля, две Купи на УЕФА, а веднъж дори е успял да бъде топреализатор с трофея "Пичичи". Въпреки че играе на фланга. Записва и 34 мача за националния тим.
Малкият Малага е последният му пристан като играч. За последен път обува бутонките като футболист през 1989-а, след което се заема с другата страна на играта - влиза в треньорския занаят. Започва да се подготвя, като мечтата му - естествено - е "Бернабеу".
Втородивизионният Мерида му се доверява и през сезон 1991-92 г. води отбора във Втора дивизия, като е седми няколко кръга преди края, което е считано като успех с ресурсите, които има в тима. Крои планове в следващата година да се атакува промоция. Но съдбата решава друго.
На 1 април 1992-ра отива в Мадрид, за да гледа любимия си Реал. Мачът е срещу Торино за Купата на УЕФА и домакините печелят с 2:1, а феновете около ложите аплодират на крака любимеца си, когато го виждат да влиза там. Голът на Фернандо Йеро се оказва последният, който великият Хуанито вижда на "Бернабеу".
"Вечерта завърши в "Ланкастър", както винаги - разказва Камачо. - Всички бяха там - Исидро, Дел Боске, Ито, Пинеда... Всички от нашия отбор. Пихме по едно-две, но после Хуанито трябваше да тръгва. Неговият помощник от Мерида го чакаше при колата, за да се прибират към града."
Пътуването не завършва. Хуанито спи до шофьора, когато колата се удря в камион. И в ранните часове на 2 април, само на 37 години си отива една символна и култова фигура на Реал и испанския футбол. За да се превърне в мит.
Страната потъва в скръб, не само Мадрид. Йохан Кройф, символът на Барселона, казва: "Отиде си играч, който е епоха във футбола."
Всеки път, когато Реал излезе на "Бернабеу" от онзи 2 април 1992-ра, в седмата минута се случва едно и също нещо. Стадионът става на крака и аплодира, а агитката зад вратата запява:
"Illa, illa, illa, Juanito maravilla".
В превод - "Хуанито - чудото, чудесният (няма съвсем точен превод)". Следва призива към духа да се яви:
"Давай, давай, напредвай с топката,
Хуанито го подготвя, Сантияна вкарва гол".
Проста песничка, но я подема целият стадион. В този момент, ако си от Реал, настръхваш. Ако не си - наостряш уши, за да разбереш за какво е всичко това.
Друг голям в историята на "белите" - Хорхе Валдано, описва усещането така:
"Това в тази минута е Мадрид. Истинският. Сякаш очакваш да видиш атака и гол в този момент, когато те запяват. Но не на актуалните играчи на терена, а да го вкара Сантияна, както ставаше след пробивите на Хуанито".
И днес вестниците, феновете, а дори и клубът зоват "Духа на Хуанито". Скритото оръжие на Реал за моментите, когато стане напечено.
Геният от Фуенхирола или Чудото Хуанито. Грубиянът от онази априлска вечер в Мюнхен... Побойникът, който атакува съдии. Асът, спечелил милиони сърца на всеки мадридист, преди да угасне на магистралата край Толедо.
И този, който вече 28 години не спира да вдъхновява от небето любимия отбор с това толкова символно "Духът на Хуанито".
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}