08:47 | 21.11.24

17-11-2017 20-11-2018

Начална дата Крайна дата

Духът на Хуанито все така бди над "Бернабеу". Сърцето на Реал днес щеше да е на 70

Мадрид е имал много велики играчи, но никой не е оставил такава следа в ДНК-то на клуба

Снимка: Getty Images

Духът на Хуанито все така бди над "Бернабеу". Сърцето на Реал днес щеше да е на 70

Мадрид е имал много велики играчи, но никой не е оставил такава следа в ДНК-то на клуба

10:45 | 10 ноември 2024 | Автор : Динко Гоцев 1 2881 Снимка: Getty Images

Ако сте гледали в събота мача на Реал Мадрид с Осасуна, видяли сте играта на Вини, Мбапе и останалите. Видяли сте невероятно изглеждащия футуристичен "Сантяго Бернабеу". Но може да сте пропуснали, че в 7-ата минута стадионът забрави за случващото се на терена. И хиляди подеха (вероятно без хората, които за първи път изживяват гледане на живо на мач на този стадион) един простичък рефрен, който никога не остарява:

Ретро

"Illa, illa, illa, Juanito maravilla". Нещо като "Хуанито - чудото, чудесният (няма съвсем точен превод)".

Следва призив към Духа да се яви:

"Давай, давай, напредвай с топката,

Хуанито го подготвя, Сантияна вкарва гол."

Това е минутата на Реал Мадрид. Това е моментът, в който "Бернабеу" зове Духа на Хуанито на помощ. Няма значение дали резултатът вече е открит, или пък мачът да е много сложен и важен. В седмата минута се пее песента за Хуанито.

Това е наистина изучителна история, която феновете на Реал знаят. Тези, които следят футбола по-отскоро или пък не толкова задълбочено, вероятно не са я чували.

"Това в тази минута е Мадрид. Истинският - казва Хорхе Валдано, аржентинският футболен визионер и легенда с бялата фланелка. - Сякаш очакваш да видиш атака и гол в този момент, когато те запяват. Но не на актуалните играчи на терена, а да го вкара Сантияна, както ставаше след пробивите на Хуанито."

Този футболен мит, който бди над дома на Реал, си отиде от света на този 2 април преди 32 години в автомобилна катастрофа. Но никога не е забравен, защото е обичан от народа на Мадрид и от "Сантяго Бернабеу" повече от най-големите суперзвезди като Ди Стефано, Бутрагеньо, Раул, Зидан, Касияс или Кристиано Роналдо.

И след неговата нелепа и твърде ранна смърт е измислен изразът "Духът на Хуанито". Него търси Реал, когато иска да намери вдъхновение за голям мач. Агитката го зове да се яви, когато е трудно. Обратите - тази запазена марка на "кралете", които сякаш вече очакваме след изоставане в голям мач, особено в Европа (питайте ПСЖ, Сити, Дортмунд само в последните два-три сезона), са дело на Духа на Хуанито. Така твърди мадридската преса и така говорят душите на мадридистите. Невероятна история.

А тя започва в рибарското градче Фуенхирола на 10 ноември 1954-а. Тогава се ражда Хуан Гомес Гонсалес, който не спира да рита топката с баща си като дете. Непримирим е - на 10 години играе в отбор на местните, който си прави мачлета срещу британските туристи и запалени рибари, които обожават градчето. Прибира се вечер с обелени колене, с рани по тялото и разбит нос. За него нито един мач не е без значение.

На 17 години отива в Атлетико Мадрид. Впоследствие това е един от отборите, за които Хуанито се превръща във фигура на омраза и презрение. И изобщо - той не е обичан много от онези, които не харесват Реал.

Духът му е несломим, в добри и лоши смисли на това изречение. На 19 години получава толкова тежка травма, че Атлетико го освобождава. Медицинският щаб на клуба е убеден, че от този футболист вече не може да стане. Отива в Бургос от Втора лига, където изведнъж изпъква сред съотборниците. Един съвсем млад лидер, който блести по крилото и създава гол след гол. Сезон 1975-76 г. е феноменален за него, като на практика сам с попадения и асистенции изкачва отбора в елита.

Година по-късно испанското издание "Дон Балон" го награждава като футболист на сезона, а това е дебютният му гастрол в Примера. Бургос завършва 14-и и се спасява от изпадане. Реал Мадрид е девети, само с две точки повече от новака!

Налага се уточнение. Хуанито не е Кройф. Не е и Пеле. Силен футболист, има качества, но не е суперзвезда. Дребосък е, висок само 169 сантиметра, но е труден за спиране на фланга. Има едно марково лъжливо движение с рамото, след което тръгва рязко и оставя защитника на място. Толкова просто, но ефективно. Експлозивен и надъхан, с изключителна концентрация и качества на водач, той е обожаван в Бургос. Но е време за голямата крачка.

През лятото на 1977 г. Реал Мадрид го привлича. Барселона също е в играта за подписа на крилото, но той ясно заявява къде иска да играе. Каталунците дават 50 милиона песети (към 350 000 евро днес, макар и много условно да търсим обръщане на курса). Хуанито отива за 27 милиона в столицата. Винаги е искал да носи белия екип на "кралския" клуб.

"Ако не бях станал футболист, щях да съм един от ултрасите на Реал", казва няколко години по-късно. И това не са просто думи. Той е един от тях на терена. Не ги говори тези неща, за да им се харесва. Те са влюбени в него от първите му дни на "Бернабеу". Както често се случва, не най-техническите надарените, а най-сърцатите влизат "под кожата" на запалянковците. А той е неоспоримият лидер в това отношение.

"Correcamino", нарича го в. "Марка" след един от първите му мачове. Тоест - някой, който не се спира по пътя си. Неуморим.

"Той беше искрата, която ни липсваше преди идването му", казва Карлос Сантияна, централният нападател на онзи Реал. И основен консуматор на продукцията на новото дясно крило, което изработва головете на деветката.

Но не играта с топка в краката е това, което се усеща най-силно от Хуанито в новия му отбор. Духът му обзема съблекалнята на Мадрид.

"Загуба" - тази дума не бива да се чува.

Новобранецът е решителен като бойно куче, което не може да остави съперника да спечели. Ще го хапе до кръв, но няма да се предаде.

Колаж: Dir.bg

"Всеки път, когато Реал загубеше, у дома наставаха два-три тягостни дни на мълчание - разказва дъщерята на Хуанито - Дженифър. - Той мразеше да пада."

Няколко фрази още в първите му две години в Мадрид се превръщат в непреходни за клуба. Ефектът им е като на мъдрости, изречени от Аристотел или Сократ, а са толкова простички:

"Единственият ми стимул е бялата фланелка. Не се нуждая от нищо друго".

"90 минути на "Бернабеу" са ужасно дълго време за съперника".

"Ние сме Кралете. Тези са обречени да загубят от нас".

Изобщо - фланелката с емблемата на този клуб приляга плътно не само по тялото, а и по душата на Хуанито.

Номер седем води Реал до три поредни титли, но все убягва онази, която се е превърнала въм фикс идея и блян на този клуб. Няма я Купата на шампионите, за последно печелена в годините на Пушкаш и Ди Стефано. Най-после Мадрид стига близо до трофея през 1981-ва, на финал е... Но насред "Парк дьо Пренс" в Париж идва Ливърпул и отнася купата - 0:1.

На коктейла след мача Хуанито обвинява за загубата Сантияна, защото съпругата му дошла в ложите, облечена в жълто - цвят, приеман в някои региони на Испания за такъв, който носи нещастие. И най-притеснителното е, че не се шегува. Двамата с нападателя дълго не си говорят след случката.

Хуан е сърцето не само на терена. Висенте дел Боске, тогава играч, а по-късно треньор на отбора, разказва истории за онези години.

Една от тях е как "Духът на Ланкастър" живее в Реал. Идва от името на един бар, който е на хвърлей място от "Бернабеу". Играчите често се събират там след мачове в онзи период, както и след тренировки, а понякога и просто така, без причина... Пият по бира или две, после заедно се преместват другаде. Хуанито е лидерът на тези сбирки.

"По обяд в бар "Ланкастър", вечер в локала "Ла Дорада", описва периода Дел Боске. Именно той първи дава прякора на Хуанито - "Геният от Фуенхирола", в своята книга за 70-те и 80-те години на Реал Мадрид. И го нарича "лепилото, което държеше всички заедно".

Онези времена са белязани от постоянните опити на Реал да си върне короната в Европа.

"Всеки път се случваше едно и също нещо - разказва Мичел, появил се в състава в началото на 80-те и изместил Хуанито от титулярното място по-късно. - Губехме първите мачове и трябваше да наваксваме в реванша у дома. Редовно имахме нужда от обрати на "Бернабеу".

Тогава Хуанито ставаше в съблекалнята - с ниския си ръст, почти губещ се сред останалите, и казваше на висок глас: "Как допускаме това да се случи?! Та ние сме Реал Мадрид! След което в тунела към терена плашеше съперниците, говорейки в лицата им с гримаса на убиец."

Вдъхновението на Мадрид.

В онези години Реал печели два пъти Купата на УЕФА и наистина прави такива европейски обрати, които и до днес са нарицателно за страховитите минути, които те чакат като гост на "Бернабеу". А и сега продължаваме да ги виждаме редовно, нали?

6:1 над Андерлехт.

3:0 и 5:1 над Интер.

4:0 над Борусия Мьонхенгладбах.

Всичко това след загуби с по 2 или 3 гола в първите мачове. Уругани се извиват над гостите на стохилядния стадион.

След 4:0 над германците, вестник "АС" пише: "Не е възможно някой да играе по-добре от това, което показа Хуанито". И му дава оценка 10 от 10. Той е двигателят на победите. И връзката на отбора с публиката.

Има го и другото лице на лидера. Характерът му е толкова непримирим, че нерядко границите са преминавани.

През 1979-а в турнира на шампионите, реферът Адолф Прокоп признава късен гол на Грасхопърс, след който Реал отпада. Хуанито му забива юмрук в лицето без изобщо да се замисля. Две години извън терена на евротурнирите, отсъжда УЕФА. После наказанието е намалено наполовина.

През 1986-а срещу Ксамакс обаче, пак този лют дребосък (само на ръст) наплюва Ули Щилике, който е бивш негов съотборник в Реал. Двамата никога не са се харесвали, още докато са делили една съблекалня.

Лидерът на ордата бели участва като тореадор в бой с бикове без разрешение от клуба, което му донася умопомрачителна за онези години глоба от шефовете. Не че те са щели да разберат, ако Хуанито не е искал. Не, той сам донася видеокасетата с боя и го пуска в автобуса на Реал при едно пътуване за мач като гост. Играчите също са изненадани, но треньорът е направо в шок.

И пак думи от книгата на Дел Боске:

"Ние бяхме 100 011 срещу само 11, защото Хуанито вдигаше стадиона от първата секунда и за съперника бе страшно."

През пролетта на 1987 г. обаче последната граница е премината, при това брутално. И пред очите на целия свят.

Реал Мадрид пада с 1:4 от Байерн в Мюнхен, в първия полуфинал за Купата на европейските шампиони. След последния сигнал, дори при оставащ реванш у дома, финалът изглежда непосилен. Обратите са марка на Реал, но... това е Байерн. По-лошото е, че капитанът е изгонен. Нещо повече - той не просто е отстранен с червен картон за някакво нарушение, а стъпва садистично на главата на Лотар Матеус. Кадри, които втрещяват Европа. Видеоповторенията са шокиращи.

Бруталните действия на номер 7 от гостите са достатъчни за УЕФА да вземе решение, което изглежда напълно справедливо - пет години без право да играе в европейски клубен турнир! Не му е първо провинение, а и е наистина без прецедент като грубост. Хуанито е на 32 тогава, реално знае, че няма никога повече да играе в европейски мач.

Този мач води до края на кариерата му в Реал. Треньорът Лео Беенхакер не му мисли много. Дългата серия прегрешения на терена - включително наплюване на съперник, юмрук в лицето на съдия, сбиване с противници, провокации... и това с Матеус... на наставника му идва в повече. Това е просто финалният етюд.

След 10 години на "Бернабеу", през лятото на 1987-а ветеранът Хуанито е продаден на втородивизионния Малага. Тръгва си след над 300 мача с пет титли, две Купи на краля, две Купи на УЕФА, а веднъж дори е успял да бъде топреализатор с трофея "Пичичи". Въпреки че играе на фланга. Записва и 34 мача за националния тим.

Малага се оказва последният му пристан като играч. Окачва бутонките през 1989-а, след което се заема с другата страна на играта - влиза в треньорския занаят. Започва да се подготвя, като мечтата му - естествено - е "Бернабеу".

Втородивизионният Мерида му се доверява и през сезон 1991-92 г. води отбора във Втора дивизия, като е седми няколко кръга преди края, което е считано като успех с ресурсите, които има. Крои планове в следващата година да се атакува промоция и е успял, както винаги, да обедини около клуба феновете и целия град. Такъв характер е. Има амбиции за Примера, надъхан е и говори с плам в очите с приятелите за това, че предстоят големи неща.

Но съдбата решава друго.

На 1 април 1992-ра отива в Мадрид, за да гледа любимия си Реал. Мачът е срещу Торино за Купата на УЕФА и домакините печелят с 2:1, а феновете около ложите аплодират на крака любимеца си, когато го виждат да влиза там. Голът на Фернандо Йеро се оказва последният, който великият Хуанито вижда на "Бернабеу". А и изобщо.

"Вечерта завърши в "Ланкастър", както винаги - разказва Хосе Камачо, дългогодишен играч на Реал, после наставник на тима и на националния. - Всички бяха там - Исидро, Дел Боске, Ито, Пинеда... Всички от нашия отбор. Пихме по едно-две, но после Хуанито трябваше да тръгва. Неговият помощник от Мерида го чакаше при колата, за да се прибират към града."

Пътуването не завършва. Хуанито спи до шофьора, когато колата се удря в камион. И в ранните часове на 2 април, само на 37 години си отива една символна и култова фигура на Реал и испанския футбол. За да се превърне в мит.

Страната потъва в скръб, не само Мадрид. Независимо колко е мразен приживе заради поведението си от тези, които не обичат Реал.

Йохан Кройф, символът на Барселона, казва:

"Отиде си играч, който е епоха във футбола."

А думите на великия нидерландец обикновено не излизат от устата му напразно и заради някаква дипломация.

Минаха 32 години... Но Духът на Хуанито не си отива от "Бернабеу". Всеки път, когато Реал излезе за домакински мач от онзи 2 април 1992-ра, в седмата минута се случва едно и също нещо.

Стадионът става на крака и аплодира, а агитката зад вратата запява песничката за Juanito maravilla. Заслушайте се, когато гледате двубой на Реал на неговия стадион следващия път. Няма съмнение, че ще я чуете.

Проста песничка, но я подема целият стадион. В този момент, ако си от Реал, настръхваш. Ако не си - наостряш уши, за да разбереш за какво е всичко това.

Геният от Фуенхирола или Чудото Хуанито. Грубиянът от онази априлска вечер в Мюнхен... Побойникът, който атакува съдии. Асът, спечелил милиони сърца на всеки мадридист, преди да угасне на магистралата край Толедо.

И този, който вече 32 години не спира да вдъхновява от небето любимия отбор с това толкова символно "Духът на Хуанито".

Днес щеше да е на 70 години.

ИЗБРАНО