България на европейските първенства - не е нещо, което звучи актуално за цяло едно поколение, което расте с провалите ни в квалификации и на континентални, и на световни форуми. Не винаги обаче статуквото е било такова и ни е отхвърляло толкова категорично и далеч от елита на Европа.

Dir.bg продължава поредицата материали преди старта на европейското на 11 юни, като ви връща към историята на нашия футбол на еврофинали. И, за съжаление, ще ви припомни двете най-големи травми, които той е изживявал.

Най-близо до финал, куриозно, сме във времената на едни други формати на турнира.

На Евро 1968, когато има финална четворка, България стига до четвъртфинал в два мача на пряка елиминация с Италия, която пък е домакин на карето за титлата по-късно. Бием с 3:2 в София в епичен мач на 6 април 1968-ма, като Никола Котков открива от дузпа, но Димитър Пенев си отбелязва автогол след час игра.

Италианците, водени от кралете на катеначото Факети, Бургнич и Пики, вече потриват ръце от изгодния резултат. Но ги завихря български щурм, а Динко Дерменджиев и Петър Жеков само за 7 минути нанясат два удара - 3:1! Седем минути преди края обаче Пиерино Прати от Милан връща попадение и отново съперникът става фаворит за реванша.

На 20 април пред 90 000 тифози на "Сан Паоло" в Неапол не издържаме. Прати открива, а Анжело Доментини прави 2:0 и към четворката отива Италия. Ние отпадаме на прага на голямо постижение.

Другите отбори, стигнали карето, са СССР, Югославия и Англия. Италианците печелят титлата на своя земя.

Чакаме 15 години за следващия голям шанс.

Евро 1984 е във Франция, а форматът е "екстра класа". Само осем отбора от континента ще играят на финалите. България е в квалификационна група с Югославия, Уелс и Норвегия, като само първият се класира. Задачата е мъчна - югославяните са играли на Мондиал 1982 (за разлика от нас), а съставът е много силен със звезди от водещите им отбори Партизан, Цървена Звезда, Хайдук (Сплит), Динамо (Загреб), Железничар (Сараево)...

Embed from Getty Images

Има и един ас, който играе в чужбина - изключителният Сафет Сушич (Пари Сен Жермен), който върти цялата игра в средата на терена. По онова време той е европейска звезда, каквато ние, например, нямаме в състава си.

Предполага се, че уелсците и норвежците са по-преодолими и би следвало да сме в битка за първото място с Югославия. Те ни побеждават в София и се превръщат в сериозен фаворит, а ние някак успяваме да не бием у дома и Норвегия (2:2), падаме и навън от Уелс с 0:1.

Но и "плавите" бъркат - реми като гост на Уелс, загуба от Норвегия с 1:3 и, сензационно, преди заключителния двубой в групата лидер е отборът от Острова със 7 точки. Югославия има 6, България е с 5.

Головата разлика на нашите е равна с тази на уелсците, което означава:

Който победи в Сплит в последната среща в групата - Югославия срещу България, той отива на Евро 1984. При реми на финалите е Уелс. Няма сложни сметки.

На 21 декември 1983 г. се играе един от най-инфарктните, луди, незабравими и печални мачове в историята на българския футбол. Вероятно - най-печалният. Това е първи, а вероятно и единствен случай, в който фенове изхвърляха телевизори от прозорците у нас. Или поне - единственият такъв от тъга и ярост. От радост може да е имало такива инциденти на САЩ 1994, но не е доказано.

В Сплит българите излизат в състав: Михайлов, Сираков, Арабов, Петров, Г. Димитров, Здравков, Искренов, Садъков, Гочев, Господинов, Младенов. И от първата минута натискат съперника, решени на всичко да търсят класирането в този мач "на живот и смърт". Какво имаме да губим?

До 29-ата минута българите изпускат поне три чисти положения, но все пак повеждат - Гиби Искренов се откъсва след пас на Руси Гочев, заобикаля вратаря Симович и открива. И докато се радваме, югославяните изравняват, по-малко от минута по-късно. Сушич стреля от въздуха, Боби Михайлов не успява да задържи топката и тя се търкулва във вратата. Стадион "Полюд" избухва, атмосферата е луда, а мачът - непредвидим и пълен с положения. Битка за историята.

Ситуациите пред българите са просто златни. Удивително е как нападателите ни не вкарват, а късметът сякаш е решил да остане в съблекалнята на домакините. И когато голът за България виси на косъм, отново такъв влиза в нашата врата. Пак Сушич, този изкусен майстор, ни наказва в 53-ата минута.

При 2:1 за домакините, стадионът клокочи, но българите тръгват напред с 10-те си полеви играчи, без никакъв страх от допускане на нов гол. Хвърлят се в атака след атака, а капитанът Георги Димитров вкарва поредното си важно попадение - след шут на Здравков стражът Симович изпуска топката, а централният ни бранител я довкарва. Покойният вече лидер на цяла генерация с националния екип цяло второ полувреме играе почти само като нападател!

Трибуните са смълчани, а България продължава да изпуска невероятни положения. За целия мач, дори най-обективният наш фен не може да скрие изненадата си от видяното - домакините имат 4-5 добри ситуации, нашите имат поне 10, от които пет са просто задължителни за реализиране. 

Embed from Getty Images

Последните минути са инфарктни и остават във футболната история. Върхът е в 90-ата минута, когато игралият отлично до този момент Здравков излиза сам срещу вратаря, до него чакат на празна врата да вкарат Димитров и Сираков... но няма пас към тях и лесен гол, който да ни класира. Вместо да подаде и да реши мача, Ради стреля, Симович отбива...

Югославяните се понасят в контраатака, а нашите са като с отрязани крака от пропуска. Топката стига до Любо Раданович, а защитникът на Партизан с глава наказва Михайлов и подлудява стадиона - 3:2! Десет секунди разделят уникалния ни пропуск от попадението.

С този гол или без него, ние отпадаме. И реми не стига на българите, трябва им онова, което пропускат секунди по-рано на другата врата. Един прост пас на Здравков встрани към двата му свободни съотборници!

Но за домакините попадението е златно, а за Уелс - смъртоносно. Британците са бесни и дори на Острова се говори как двете балкански нации са се уговорили - каквото и да стане, мачът да не е равен. Звучи доста странно и налудничаво - та нали и ние, и югославяните, преследваме само победа за класиране!? Какво по-нормално в последните минути всичко да е хвърлено "ва банк" за победата и да се оголиш дори с цената на огромен риск?

"Това е най-голямото ми разочарование в кариерата", казва много по-късно Искренов. Той прави голям мач, но всъщност всеки един от нашите може с гордост да каже същото. Години ще минат преди отново да видим българският отбор да играе така и да създаде толкова положения като гост срещу отбор, броен за част от световния елит.

У нас нещата са трагични в часовете и дните след двубоя, а хората плачат пред блокове, кооперации и ресторанти в онази вечер. В студената декемврийска нощ кошмарът нанася най-тежката до този момент травма на футболна България. Особено, защото сме играли страхотно - разочарованието е голямо, но хората оценяват представянето на отбора. Медиите също са пълни повече с позитивни реакции, а не с критики и укори.

Не знаем тогава, че изобщо няма да чакаме дълго за следващата голяма трагедия (за щастие - само футболна).

По пътя към Евро 1988 сме в група с Белгия - трети в света от Мондиал 1986, Люксембург, Шотландия и Ейре. Не знаем нищо за ирландците, които никога не са стигали ни на световно, ни на европейско дотогава. Тотален фаворит сме срещу херцогството. Шотландците сменят поколение след това на Сунес, Далглиш и останалите от два поредни Мондиала. Очаква се да се бием за първото място с Белгия. Но... Прогнозите са далеч от реалностите.

Embed from Getty Images

Треньорът Христо Младенов преди квалификациите чертае цел - спечелете 4-те домакинства и почти сигурно сме на европейското. И нашите вървят по график - три домакински победи с 2:1 над Ирландия, 2:0 над Белгия с изключителен гол на Лъчо Танев, и 3:0 над Люксембург.

Гарнираме ги с 4:1 навън над пълния аутсайдер, а стратегическите ремита в Брюксел и Глазгоу намаляват болката от тежката загуба в Дъблин с 0:2. Влизаме в последното си домакинство срещу Шотландия в позицията на пълен фаворит за класиране с 10-те си точки. Ейре има 11, но няма повече мачове, а головата разлика е в наша полза.

Това означава, че дори равенство у дома срещу неиграещите за нищо шотландци ни праща сред осемте най-добри на континента в Германия, където е Евро 1988.

Мачът идва на 11 ноември 1987 г. под тежък порой в София, където обаче трибуните на "Васил Левски" са пълни два часа преди началото.

Теренът е изключително тежък, а нашите дочакват срещата с лоши новини. Капитанът Гошо Димитров и най-силният ни играч в квалификациите - Лъчо Танев, са контузени. На терена за един от първите си мачове с екипа на България е младият Христо Стоичков, който вече е култова фигура поне за родните фенове - донесъл е титлата на ЦСКА няколко месеца по-рано с победен гол в решаващия мач от първенството срещу Левски. Ицо е дебютирал в същите квалификации при 2:0 над Белгия.

Но България не тръгва в атака под рева на 60 000 фенове, както го прави в предишните мачове. Играем "на сигурно", гледаме да убиваме темпото и чакаме края на мача, който при 0:0 ни класира.

Футболът обаче не обича такива неща.

И Шотландия стига до победен гол, който изобщо не им трябва. Халфът на Хартс Гари Макай вкарва по диагонала в 87-ата минута. Само три, преди да изтече времето. Стоичков влиза в единоборство край тъчлинията, не уцелва топката и извършва нарушение, но съдията дава авантаж, а нашите изобщо не са подготвени за него. Гордън Дюри пуска пас към Макай и той разстрелва Боби Михайлов.

Шок... Стадионът дори няма сили да вдигне глас, но отборът тръгва в атака. Реферът Кол дава 6 минути добавено време - и това в епоха на футбола, в която всичко над 2 или най-много 3 се считаше за рядкост.

В тях стигаме до най-добрите си ситуации, Сираков стреля край вратата, резервата Любо Пенев - над нея, а удар на Стоичков минава на сантиметри. И пак - гол няма, отпадаме по най-кошмарния, в случая и доста глупав начин. Шотландия класира Ейре, а за благодарност Джаки Чарлтън, селекционерът на "детелините", праща каса уиски на Анди Роксбърг, колегата му начело на "гайдарите".

Embed from Getty Images

У нас реакциите този път далеч не са благосклонни към играта, както е 4 години по-рано след епоса в Сплит. Може да се каже дори, че са на обратния полюс.

Показателни са само два примера за коментари. "Моралът - ковач на успеха", пише в. "Старт". Ясно е защо - шотландците играят с морал, за честта си, което им дава победата. В статията има и цитат от Марк Твен, и то - в случая доста точен: "На плиткото се давят алчните глупаци или непризнаващите некадърността си плувци."

Вестник "Поглед" е не по-малко критичен, та дори и суров: "Точно време след мача - 1:0 за истината."

Обвиненията към отбора и треньора ни, че са играли за реми в най-важния мач, са крайни. Но е очевидно, че са и справедливи. Пълна противоположност на реакциите след 2:3 в Сплит, когато губим, но опитваме и даваме всичко на терена за победата.

Куриозно, има едно голямо сходство между двете (спортни) трагедии, белязали футбола ни в последните минути на последните мачове по пътя към европейските първенства.

В Сплит бранителят Любо Раданович играе едва петия си мач за Югославия и вкарва първия си гол. Точно срещу нас... Всъщност, за още 8 години в националния, има само още две попадения и едното е в контрола.

Гари Макей е дебютант в София, тогава е играч на Хартс. Вкарва - естествено - първия си гол за Шотландия, който остава и единствен. Има някои неща във футболната съдба, които трудно можеш да си обясниш.

И такива, които никога няма как да забравиш.