Ето какво сподели Мартин:


- С какви чувства се връщаш всеки път в България, защото реално си емигрант?

- Най-често позитивно настроен. Може да прозвучи изтъркано за някои, когато споменаваш думата "родина", но за мен тя има значение. Особено на фона на подмятанията, че щом си изкарвам парите в чужбина, едва ли не идвам тук да отбивам номера и т.н. Но смятам, че в националния отбор съм доказал, че не е така – без да си правя излишни комплименти (смее се) Е, има и други неща – идвам да видя родителите си, приятелите, които са ми останали тук.

- Колко са?

- Ами не много (с тъга), но аз си държа на тях. Животът се промени, появи се завист, изгубих някои по пътя.

- Изпитваш ли носталгия, докато се взираш в сивото манчестърско небе?

- Да. Аз съм си българин и дори след края на кариерата си да остана да живея в чужбина, си оставам българин. Не забравям откъде съм тръгнал, винаги ще помагам – на родината си, на моя роден град (Враца – б.р.), на отделни хора, на семейството. Чувствам това като свое задължение, защото те са ми помогнали в началото, при първите крачки; може и 1% да е, но не забравям.

- И как точно помагаш?

- Не ми се говори много за това – не обичам да афиширам кога, на кого, колко. Особено когато става дума за дарителска дейност.

- И все пак? Хубаво е да се знае?

- Всяка година, като се върна лятото, гледам да участвам в някоя дарителска кампания. Например в моя роден град, или за някой, който има нужда. Домът за сираци и деца с увреждания във Враца – имаха нужда от уреди за прохождане и такива неща, и миналата година набавих средствата.

- Има ли самодоволство от типа "еха, давам на бедните, аз съм ебати пича"?

- Не, просто удовлетворение. А и това е най-малкото, което мога да направя за такива деца.

- Къде си се чувствал най у дома си във футболно отношение – Ботев, ЦСКА, Сервет, Волфсбург, Мадрид, Ман Сити, Болтън? Кой клуб ти е бил най на сърце, къде ти е било най-уютно?

- Първо да кажа, че никъде не съм имал проблеми с никого като професионални отношения – в този смисъл съм много скучен, никакви скандали (смее се). Иначе е трудно да се каже – смятам, че направих една добра кариера, която се развиваше възходящо. Тръгнах на практика от ЦСКА, моят любим клуб – беше ми мечта от малък да играя там.

- Не помня дали си го казвал в прав текст, но Христо Стоичков ли ти беше наистина идол?

- Ами да, да. Той и сега си ми е идол (смее се), нищо че вече не играе. После, като при всеки футболист, който иска да прогресира, втората ми мечта беше да изляза в чужбина – и това се сбъдна. Мисля, че съм скромен човек и се радвам и на малките неща, така че смело може да се каже, че навсякъде ми е било добре, чувствах се като у дома си – и в Сервет, после 4 години във Волфсбург, и в Атлетико... Всъщност единственото неудовлетворение, което е останало в мен, е че не можах докрай да разгърна потенциала си в Мадрид. Защото испанският футбол, така, ми беше най на душата, а и Атлетико си е голям клуб. Втората година (2006-07 – б.р.) тъкмо потръгнаха нещата, но получих тежка контузия и така. Но дойде оферта от Англия, добра оферта, английски футбол, и нещата се подредиха.

- Каква според теб е разликата между испанското и английското? Някои специалисти смятат, че в Испания се играело по-бавно, което май не е съвсем така?

- Не знам, аз си тичах бързо и в двете държави (смее се). Сериозно, аз давам 100% от себе си във всеки един клуб. Не можеш да си позволиш в такива първенства да се щадиш, защото ще изпаднеш моментално зад борда, както виждаш, че се случва с толкова много играчи

Марто няма търпение да излезе срещу Сити