Личната драма на Гари Линекер: Чувах няколко пъти как синът ми няма да преживее нощта

Легендата за първи път проговори за битката на семейството с левкемията на Джордж

Снимка: Getty Images

Личната драма на Гари Линекер: Чувах няколко пъти как синът ми няма да преживее нощта

Легендата за първи път проговори за битката на семейството с левкемията на Джордж

16:45 | 26 април 2022 | Редактор : Динко Гоцев 10 8468 Снимка: Getty Images

Големият Гари Линекер повдигна завесата около тема, която не спира да е болезнена за него и семейството му от близо три десетилетия. Някогашният голмайстор на Англия и реализатор №1 на Мондиал 1986, а днес - един от най-популярните водещи на футболно предаване в света, прие да е гост в подкаст на медията "The Athletic". И там се изповяда за битката на фамилия Линекер, която е белязала живота на всички в нея.

Най-големият син на Гари - Джордж, днес е на 30 години и се занимава със собствен бизнес в Лондон, като минава за един от хайлайфа в града. Усмихнат и в отлично здраве - когато го видите, едва ли можете да предположите през какво е минал и той, и семейството му.

Джордж се ражда през 1991 г., а седмици след това е диагностициран с изключително рядка форма на левкемия. Кошмарът е пълен - това е първото дете на Гари и съпругата му Мишел. Нататък разказва самият Линекер, който никога досега не е говорил толкова открито за ужаса от преди 3 десетилетия.

Ето избрано от една изповед, която може да разтърси всеки човек:

"Всяка нощ, когато изобщо успявах да заспя, виждах едно и също - аз, стоящ пред един малък, детски ковчег. Всяка нощ. Затварях очи, виждах това и се събуждах. Това бяха най-ужасните дни и нощи в живота ми.

Забелязахме цицина на челото на бебето. Отидохме при лекар и ни казаха, че няма нищо страшно, просто някакъв проблем по кожата. Но отокът не спадна и отидохме отново. Направихме преглед в голяма клиника в Лондон, за да чуя думите, които никога няма да забравя: Съжаляваме да ви го кажем, но това е много сериозно. Остра форма на левкемия.

Нямаше време за губене. Изкарахме цялата нощ в същата клиника, напраниха един куп тестове на Джордж, за да знаят дали може да започне лечението. На следващата вечер отидохме пак, а тогава за първи път ми казаха най-ужасното изречение: Много е вероятно детето да не преживее до сутринта.

В следващите месеци го чувах още и още пъти, неведнъж. И той винаги се събуждаше, а и ние край него в болницата. Спяхме по 2-3 часа, аз отивах на тренировка (играе в Тотнъм по това време).

Една сутрин пред къщата ни имаше 20 фотографи и репортери. Не бяхме казали на никого, дори на най-близките ни приятели, не знам откъде научиха. Но историята беше във вестниците. Бях разгневен, исках да убия някого. Но се оказа, че това е позитивно - получих хиляди, хиляди съобщения и писма с подкрепа, както и разкази, и дори предложения за това какво да правим - идваха от хора, минали през заболяването.

Аз седях и гледах детето - с размерите на футболна топка, съвсем безпомощно, а по някакъв начин със заболяване... Толкова несправедливо е, то още не е започнало живота си.

Седем месеца Мишел не се отдели от него, 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Аз тренирах, играех, вечер я водех на ресторант до болницата и това бе единственото бягство за нея. Убеден съм, че тя никога не успя да се възстанови напълно от това."

Гари и Мишел се разделят през 2006-а, когато вече имат четири деца. Напълно приятелски, няма скандали, изневери или някакъв друг повод. И днес са в отлични отношения. Двамата са съоснователи и основни дарители на Фондация за изследване и битка с левкемията при децата в Обединеното кралство. Гари е дал над 5 милиона лири за каузата.

"Това промени всички ни. Безвръзвратно и завинаги. Мишел и днес не може да произнесе думата, не може да говори за заболяването. Аз мога, но ми е адски трудно, сякаш имам топка в гърлото. Помня деня, в който ни казаха - момчето е в ремисия, той е здраво бебе, ще живее. Нямах сили дори да плача, но тя рухна и не спря да ридае през целия следобед.

Днес всеки път, когато се видя със сина ми, неволно и несъзнателно първият ми поглед винаги е към челото му. Улавям се, че имам панически вътрешен страх да не видя пак онова петно. Няма го, той е здрав млад човек, който следва мечтите и живота си. Сам поиска да му разкажа за онези месеци, но сме говорили за това само веднъж.

Вероятно е най-добре и така да си остане."