На 12 той разтоварваше камиони в завода в Уляновск, за да помага на родината във войната. На 16 получи първия си орден като шлосер, а на 18 бе футболист и хокеист едновременно. На 34 го избраха за най-добрия в света и нямаше проблеми да победи всеки съперник на терена. Не успя да пребори обаче рака, язвата и гангрената, за да си отиде на 60.
Никога не разбра какво е лукс, а една световна звезда обикновено тъне в такъв.
На 20 март 1990-а новината за неговата кончина изведе по улиците на Москва вероятно милион, кой знае колко всъщност хора. Днес, за съжаление, новините в медиите в страната няма да припомнят в основните си заглавия за него. Да, вестите са други, а името на Лев Иванович Яшин и днес би било важно да не се забравя. По далеч повече причини от футболните.
32 години след смъртта на Черния паяк, който продължава да е най-великият вратар, някога заемал тази позиция в любимата игра на планетата, историята му е поучителна и в светлината на актуалните събития. Никой от съотборниците и приятелите му не може да я разказва без сълзи в очите. Яшин живее като човек от народа, отива си като такъв, запомнен е като такъв. А силата на неговото лидерство е държало близо две десетилетия съблекалнята, пълна с руснаци, украинци, беларуси, грузинци и други, във фланелката с абревиатурата СССР. Но и затова има време в тази история.
Яшин се ражда в Богородское, район на Москва, през 1929-а. Играе футбол и хокей от съвсем малък, като нападател, вратар - всички позиции. Не са лесни години. На 11 е, когато Втората световна война се спуска върху континента, а на 12 вече работи в завод за военна техника, като помага с всичко, с което едно дете може да помогне.
На 16 получава орден "За доблестен труд във войната", какъвто е даван на мнозина. Месеци по-късно напуска работата в завода, след като изживява нервен срив и става скандал. За този инцидент се знае малко, но е факт, че в годините на върха на славата му, партийните и държавни ръководители се въздържат да наградят Яшин с ордена "Герой на социалистическия труд", какъвто имат повечето му съотборници. "Петното" в биографията хем го има достатъчно ясно, за да няма медал, хем е потулено при блестящата репутация на обичания от всички вратар.
На 18 вече е в Динамо и тренира с първия отбор, но там е легендарният Хомич - наричан Тигъра. Турнето на този тим в Англия и мачовете с Челси, Арсенал, Тотнъм и т.н. водещи състави на Острова са направили титулярния страж не само съветска, но и европейска звезда.
Хомич е суров с младока, но му показва и страшно много тънкости в професията. Той е изумен от пъргавината на момчето въпреки неговите 190 сантиметра ръст. Освен това Яшин е атлет, какъвто рядко се вижда - тренира по 4 часа на ден с футболния тим на Динамо, а още 3 посвещава на хокейния. Играе там паралелно до 1953-а, като печели Купата на СССР с него! Едновременно с това пази вече и под рамката на футболния тим. В събота играе на зеления терен, в неделя слага доспехите и влиза на леда в официални мачове.
Началото е доста необещаващо. В дебютния мач му вкарват два гола а публиката дюдюка - стандартите на Хомич са високи. След още два-три мача позволява на топката да го прехвърли, изритана от противниковия вратар. В съблекалнята му се нахвърлят, обясняват му, че никой в Динамо няма да го чака да се учи. Но от 1953-а, преди да навърши 24 години, той е вече титулярният страж. Отказва се от хокея, въпреки че го обожава. Няма как да бъде и двете - просто не е възможно.
Постепенно се превръща в звезда, като сериите му без допуснати голове са незапомнени в много силното по това време първенство на СССР, където играят най-добрите клубове от всички републики. Светът още не знае за Яшин, но скоро ще разбере.
Следват пет титли с Динамо, за който изиграва над 700 мача, немалко от които не са официални. По това време се правят турнета, организират се приятелски и бенефисни срещи... Никога не сменя екипа на Динамо, на когото е научен да е привърженик от съвсем ранна възраст от баща му. Носи само тази фланелка на клубен отбор до последния си мач през 1971-ва.
През 1956-а печели златен олимпийски медал в Мелбърн, а през 1960-а става и европейски шампион със СССР на първото първенство на континента. На върха на славата е, а оферти идват от цяла Европа. Остават в бюрата на партийните ръководители и тези на Спорткомитета на Москва, които не дават и да се издума - Яшин в чужбина?!
Това са златните му години, а за него започват да се появяват статии в издания като "World Soccer" (Великобритания), "Ел Графико" (Аржентина), "Франс Футбол" (Франция) и испанския "Дон Балон". Славата му е огромна, но у дома той си остава в квартирата в московския квартал, в който се е родил. Децата му се раждат там, живее скромно и никога не е искал повече. Не е човек, който да се моли някому или да иска привилегии. Съпругата му Валентина разказва след смъртта на Лев, че апартаментът си е бил все същия от края на 60-те, а хладилникът им не е подменян от 1971-ва. Купил го след последния му мач като футболист и така - 20 години...
Статистиките в тези златни години - втората половина на 50-те и първата на 60-те, са убийствени. Запазил е около 300 "сухи мрежи" в мачовете на Динамо и СССР. Има спасени около 150 дузпи (клубните историци твърдят, че са 153). Никой никога не е правил такива неща. Получава всяка седмица стотици писма от целия свят, от фенове на играта - колумбийци, англичани, германци, дори австралийци. Невероятно популярен навсякъде, където гостува съветският отбор, който иначе е доста хладно приет из Западна Европа, по съвсем обясними причини.
Та, за този сборен тим, това си е отделна тема. В него в епохата на олимпийската титла и европейското злато от 1960-а се налагат играчи като Месхи, Метревели, Войнов, Маслаченко... Грузинци, украинци, беларуси. В съблекалнята вероятно нямаше да е никак лесно, ако не беше Лев Иванович.
"Той бе толкова уважаван, че никой не си позволяваше да оспорва авторитета му - спомня си Слава Метревели. - Никога не повишаваше глас, усмихнат и опитващ да помогне на всички.
Яшин - дали съзнателно или не, дали като роден лидер или просто заради характера си на добряк, държеше колектива заедно. Ние се чувствахме единен, здрав отбор именно, предвождани от този човек."
Идват обаче най-тежките изпитания, и то - когато е на върха на спортната си форма и слава. На Мондиал 1962 отборът е изпратен с огромни, излишно напомпани допълнително очаквания. Да, той е шампион от 1960-а на Европа, но там не участват Германия, Англия... А и по света има достатъчно силни тимове, не само на Стария континент. В Чили съветският отбор се проваля, а виновникът е само един - Яшин. Пресата в СССР го унищожава, пишат се неща, които са трудни за вярване в наши дни.
Той е само на 32 години, когато се прибира от световното първенство, но вече "са го пенсионирали". За първи път го освиркват и на стадиони в страната, когато гостува с Динамо. Явно хората се влияят от писанията. "Отивай да си гледаш внуците", му подвикват от трибуните на един мач. Изпада в сериозна дупка, затваря се още повече в себе си, със семейството, в малкото апартаментче. Не може да повярва, че е обвиняван за провала само той. А и - провал е доста силно казано, СССР играе четвъртфинал и е победен там от домакина Чили при доста спорно съдийство. Преди това е победил Югославия и Уругвай в групата... Но явно това не е достатъчно при "очакванията".
Една вечер чупят прозорците на квартирата му. Всички знаят къде живее, всеки може да го е направил. Това - както казва съпругата му години по-късно - е единственият момент, в който Лев Яшин се замисля дали да не замине да играе някъде далеч от Москва. Не, че някой ще му разреши, но... преди това самият той не си го е помислял.
Отговорът му обаче е друг. Тренира два пъти по-здраво. Прави невероятна серия от блестящи мачове с Динамо, помагайки за поредната титла през 1963-а. За СССР е великолепен в мачовете срещу Италия от четвъртфиналите на Евро 1964, които се играят в елиминационен формат. В Москва идва победа с 2:0, а той спасява дузпа на Сандро Мацола. В Рим резултатът е 1:1, а според италианската преса, никой не е виждал такова вратарско представяне. Пак хваща дузпа на Мацола, а голът за домакините идва едва в последните секунди от Джани Ривера.
Именно тези двамата след мача изтичват първи да искат екипа на Черния паяк. Прегръщат го, тупат го приятелски, въпреки отпадането. В края на същата 1963-а Яшин е първи за "Златната топка", а Ривера - втори. Италианецът и до края на дните на руския идол поддържа връзка с него, предлага помощ за операции в Италия в късните и тежки години от живота на вратаря.
1963-а - годината на големия му реванш, е белязана от титла с Динамо, триумфа срещу италианците и един незабравим двубой на "Уембли". ФИФА и английската Футболна асоциация организират "Мач на века" за стогодишнината от началото на играта. Англия срещу Отбор на света. Предават го в над 80 страни, нещо нечувано за онези години. Яшин пази през първото полувреме и заключва вратата - 0:0. Представянето му е изпратено от сто хиляди английски фенове с аплаузи на крака. "Никой не можеше да му вкара гол в онзи ден. Можеше да седим на терена до полунощ, но нямаше да му вкарат", шегува се друг негов голям приятел - Денис Лоу.
Наричат го Черния паяк - изданията от Италия, Англия и Германия подемат прякора. Почти винаги играе в черен екип за СССР, понякога слага и зелен - най-вече в Динамо.
Получава "Златната топка" на "Франс футбол" със 77 точки, изпреварвайки Ривера с 22. Няма церемонии, няма лъскави костюми. Дават му я в Москва, на терена, преди мач с Динамо. Но прави интервюто за изданието, както е традицията. И казва: "Благодаря на хората, че са ме избрали. Аз не се смятам дори за най-добрия вратар в Европа, какво остава за футболист. Само три имена казвам - Беара, Бенкс и Траутман. И тримата са по-добри."
Такъв е Яшин. Скромен, понякога до наивност. Последният му голям световен форум е Мондиал 1966, където отново е отличен, а СССР става четвърти.
Пуши от съвсем млад, вероятно е започнал още в завода, преди да стане на 16. Не се отказва никога от цигарите. Не ги спира дори, след като започва да прави тежки кризи от язва, още като действащ футболист. Предупреждават го - изчисти се от това, възможно е да има много тежки последствия.
В края на кариерата му, вече над 40-годишен, едва слиза от автобуса на отбора, коленете го болят, има първи симптоми на гангрена, а в джобовете постоянно има бутилчица вода и солидно количество прахчета за стомаха. Отказва се през 1971-ва, а последният му мач е на "Лужники", препълнен с над 100 000 души. Идват Герд Мюлер, Боби Чарлтън, Джачинто Факети, както и двама българи - Христо Бонев и Петър Жеков, който дори вкарва гол. Срещата не е СССР срещу Света, а Динамо срещу световния тим. Така иска Яшин. Този клуб остава неговото спасение от всичко в трудните моменти.
Годините след активната кариера са трудни. Намират му работа в Спорткомитета, после във Федерацията по футбол на СССР, но това не е неговото. Първо - не е началник. Второ - той с костюм на бюро...
Ходи за риба, понякога го няма по цели дни. Диагнозата рак на стомаха не е изненадваща, вероятно заболяването се е развивало дълги години. Ампутират част от крака му заради гангрената, в Израел безплатно му поставят изключително скъпа за онези години протеза. Той никога не би помолил за такова нещо и няма средствата да плати операцията, но съотборници и приятели от националния тим едва ли не насила го водят в Тел Авив. Ходи на мачовете на Динамо, но все по-рядко с годините. Едва се придвижва с патерици, приведен, болен и отпаднал.
През пролетта на 1990-а за последен път го споменават в новините. Отишъл е до болницата да види Еди Стрелцов, на когото е един от малкото останали приятели. Неговата история е далеч по-сурова и смразяваща, а тогава е болен и опитват да го спасят също от рак. Дни по-късно се разчува, че Лев Яшин е много зле, но предпочита да остане в дома си, а не да влезе в клиника.
На 18 март там пристига делегация с лидери на държавата, които му връчват ордена "Герой на социалистическия труд". Ясно им е, че би било доста унизително и ще се приеме лошо, ако се случи посмъртно за такъв герой на народа. Не, че така не е конфузно. Яшин дори не може да стане от леглото, когато идват. На 20 март 1990-а си отива от света, а в същия ден - вторник, в Москва се играят два мача. Единият е на Торпедо, отборът на Стрелцов, който слуша по радиото в болницата. Прекъсват предаването, за да съобщят, че заслужилият майстор на спорта и герой на социалистическия труд Лев Иванович Яшин е починал на 60 години. Стрелцов си отива 3 месеца по-късно.
"Лев никога не успя да разбере злобата срещу него през 1962-ра - разказва съпругата му. - Даде всичко от себе си да докаже отново какво може на терена, но вътрешно, като човек, това го пречупи. Не бе същият и се затвори в себе си."
Тя разкри години след смъртта на Яшин и още един момент, описващ идеално ситуацията около една митична фигура, която остава ненадмината на своя пост във футбола.
Някъде в началото на 1966 г., Пеле, който е на върха на славата си, кани Яшин на демонстративен мач и чествания в клуба му Сантос - 10 години от дебюта на десетката в белия екип. Настоява съветския вратар да е там. Клубът на Краля на футбола праща билети за самолет на Лев и съпругата му. Всичко е уредено, ще се пътува. Но ръководителите на московските спортни структури спират това. Притесненията са, че Яшин ще остане зад Океана и няма да се върне. И това е голям удар за него и семейството му.
Такива са били времената, такава е била средата. Там е израснал и се е превърнал в най-силния вратар за всички времена човекът, наречен от световната, а не от съветската преса Черния паяк. Признат от Пеле, Еузебио, Чарлтън и останалите. Носител на "Златната топка", което никой вратар преди или след него не е постигал.
На днешния ден преди 32 години обединителят в съблекалнята на СССР, магнитът за дузпи и човекът в черно, който заключваше вратата, угасна в квартирата си в Москва. За него никога не е късно да разкажем или да си спомним.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}