Почина легендата на "Левски" и националния тим - Павел Панов, както и бившият бранител на "Левски", "Локомотив" (София) и България - Георги Марков.

 
Днес, на 70-годишна възраст си отиде и Цветан Веселинов - Меци.
 
Емблематична фигура за "Левски" от 60-те и 70-те години на миналия век.
 
Меци - прякор тръгнал още от детските години в квартала, бе съотборник с Павел Панов.
 
Той бе част от славния тим на "Левски", в който играеха Георги Аспарухов - Гунди, Христо Илиев - Патрата, Георги Соколов, Иван Вуцов, Кирил Ивков и много други - все емблематични имена за "синята" история и тази на родния футбол.
 
Веселинов прекарва цялата си кариера в "Левски", от детските години до нейния край.
 
За десетилетие на "Герена", Меци изиграва 232 мача, в които отбелязва 81 гола.
 
Става шампион през 1968,1970 и 1974 г. и вдига Купата на страната през 1967,1970 и 1971 г.
 
Бързoногото крило впечатлява със скоростта си, както и с попаденията, които бележи.
 
Носи му се славата на най-бързото крило в Европа. Разбира се, няма как да се знае дали е бил най-бързият, но е факт, че Меци удивлява всички със скоростта си.
 
Бяга 100 метра за по-малко от 11 секунди. По това време световният рекорд е 10.17 секунди.
 
Подминава бранителите по родните терени, сякаш са спрели на място, прави го и по европейските стадиони. 
 
Още с дебюта си в Европа срещу "Бенфика" в Лисабон, Меци изумява португалците с невероятната си скорост.
 
Дебютира за "Левски" на 6 октомври 1965 г. Титулярът Симеон Николов се контузва в петия кръг и Рудолф Витлачил решава да заложи на неопитния Меци.
 
"Левски" гостува в Бургас на "Черноморец" и побеждава с 5:2. Дебютантът Веселинов бележи гол. 
 
Четири дни по-късно вкарва два и на "Ботев" (Пловдив) на "Герена" - кариерата му тръгва шеметно. Вписва се чудесно около по-опитните играчи, публиката се влюбва в него.
 
В интервю преди години, Меци си спомня:
 
"Всички ме приеха чудесно, а и с такива футболисти се играеше лесно. Гунди ми казваше - Щом получа топката, няма да се подвеждаш по това накъде гледам и накъде тръгвам.Просто тичаш по крилото и чакаш пас, моя е грижата как ще го направя. После центрираш към дузпата".
 
Меци не успява да направи славна кариера с националния ни тим. Изиграва едва шест мача, в които отбелязва два гола. 
 
Веселинов все пак е с една от главните роли за един от най-славните успехи на родния футбол. Сребърният медал от Олимпиадата в Мексико през 1968 г.
 
На полуфиналите България се изправя срещу домакина. Меци бележи победния гол, с което шокира хилядите мексиканци по трибуните. 
 
Ето и спомените на Меци за тези събития от интервю направено през 2012 г.
 
"Никога няма да забравя този ден. Стадион “Халиско” в Гуадалахара. Близо 100 000 мексиканци създаваха страшен шум, страховита атмосфера. Жеката и Начко се разписаха и поведохме с 2:0. После те ни натикаха буквално в нашата половина. Изравниха ни. Мене ме изритаха и бях пълен статист през второто полувреме. Бяхме като опълченците на Шипка. По едно време 20 души бяха в нашето поле, а само аз и вратарят на Мексико бяхме в тяхното. Домакините налитаха, топката се разхождаше по голлинията, но не влизаше и не влизаше.

Помня, че даже Начко Михайлов се беше върнал да играе като десен бек. Видя, че съм сам и ми “хвърли” убийствен пас от  40 метра. Сам се втурнах към вратата, ама почти на куц крак. Усетих, че двама защитници вече ме настигат и бих в отчаянието си. Топката се заби горе, в паяжината и остана там. 3:2 за България и вече бяхме на финала!
 
Такава гробна тишина се възцари на стадиона, каквато едва ли има и в ада. След мача летим от Леон за Мексико сити. На аерогарата при чекирането на полета, шефът на летището ме извика и ми каза: “Ако знаех, че си толкова добър, нямаше да те пускам да влезеш в града.”
 
Ние щяхме да станем и шампиони, ако не беше съдията. На финала на “Ацтека” срещнахме Унгария. 

Награбихме ги от началото. Вкарах страхотен гол с глава след пас на Ивайло Георгиев. Начко ги развинти. Те започнаха да се движат като лунатици по терена и само повтаряха “Нем тудом... нем тудом...” 
 
Не разбират какво става. И тук се намеси съдията. Във вестника преди това бях чел изказване на техния десен бек Панчич. “Няма да имам никакви проблеми с Веселинов”.
 
Викам си: “Така ли?!”

Унгарецът ме пазеше от дистанция, аз получих една топка, а той се засили към мен. Само му подложих крак и той изхвърча като тапа на пистата. 
 
Съдията побърза да ме изгони. Прибрах се в съблекалнята, след малко гледам и Киро Ивков идва. “Кво бе, Кире?”- “Абе, изгони ме и мене”.

След няма и пет минути, хоп, идва и Начко Михайлов. Псува, кълне, страшна работа. Аз мисля, че е свършило полувремето, а те и него го пратили по-рано под душа. Останахме с 8 души на терена.
 
Как и да е, доиграхме финала. Те  и унгарците спряха да ни вкарват. Паднахме “само” с 1:4. Като се върнахме в София, тримата изгонени, веднага ни наказаха.

Другите от отбора ги направиха заслужили майстори на спорта, дадоха им “Орден на труда”, а нас  ни отсвириха. За сребърните медали ни дадоха премия по 1600 лева на човек. На летището нямаше един посрещач. Все едно бомба беше паднала. А все пак бяхме станали втори на Олимпиада"
.

Embed from Getty Images

 
Преди година, в чест на 70-та му годишнина излезе книга посветена на него.
 
Казва се "Синът на вятъра", а автор  е Румен Пайташев.

Запалянковците така и ще го запомнят - ураган по крилото в синята фланелка, колоритен характер и отличен играч от едно от най-силните поколения на българския футбол изобщо.