Писмо до Стоичков

През 2014 г., две десетилетия след паметния мач на САЩ 94, един мексикански писател се обърна към Камата

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Писмо до Стоичков

През 2014 г., две десетилетия след паметния мач на САЩ 94, един мексикански писател се обърна към Камата

10:15 | 5 юли 2018 30 11330 Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Днес е 5 юли, а във футболната история на България това означава - денят, в който победихме Мексико с дузпи и за първи път стигнахме четвъртфинал на Световно първенство. Беше през 1994-а, вярваме - не сте забравили.

Ретро

Минават години и при гостуването си в България, мексиканският писател Хуан Пабло Вилялобос обещава да напише писмо до Стоичков.

Прави го за 20-ата годишнина от двубоя, през 2014-а, и го изпраща на българския си издател - "Жанет 45". Вилялобос е автор на пътеписи, на литературна и кинокритика, както и на стотици пазарни проучвания.

Издателят го предостави за публикуване специално на в. "Дневник" през 2014-а, а днес Дир.бг ви го припомня на същата дата - 5 юли.

"Скъпи Христо,

първо на първо трябва да те помоля за извинение, че се обръщам на "ти" към теб, който си същински Звяр и Паметник на Вселенския Футбол изобщо и на българския в частност. Аз съм само един смирен мексикански писател, който преди вече 23 напусна футболните игрища поради тактически и технически съображения, както и поради недостиг на качество - бях откровено некадърен! И все пак се осмелявам да ти говоря на "ти", защото нашите животи, скъпи Христо, твоят и моят, са навеки свързани от нещо, случило се на 5 юли 1994 г. в град Ню Джърси в Съединените щати.

Embed from Getty Images

Ти къде беше във въпросния ден в 16 часа 36 минути и 14 секунди? Помниш ли? Вярно, това прилича на въпрос, който би ти задал някой съдия, за да разбере дали имаш правдоподобно алиби, но в нашия случай, драги Христо, както и да отговориш, няма значение. Защото аз знам къде беше: ти тъкмо влизаше в мексиканското наказателно поле, което, както и да го погледнеш, е същото като да нахлуеш в суверенната ни територия! Да си чувал текста на мексиканския химн? Не знаеш какви ужасни неща казва, че правим на чужденците, дръзнали да осквернят нашата земя. Казва още, че небето е дало на родината ни по един боец във всеки неин син!

Снимка: Официален сайт

Но да караме подред.

По онова време аз живеех в Мексико, бях на 21 години и следвах в университета. Ех, Христо, а какво гадже само имах - красавица на точно осемнайсет! Де да я познаваше, мисля, че щеше да ти хареса. Дребничка такава, но прекрасно сложена... макар че това няма нищо общо, я не ме разсейвай.

Онзи летен следобед, следобед на световно първенство по футбол, бяхме се събрали у нашите, за да отпразнуваме неминуемия и неподлежащ на съмнение триумф на мексиканския национален отбор над българския. Надойдоха сума хора: братята ми, братовчедите, чичовците, лелите, вуйчовците, вуйните, бабите, дядовците, приятелите и комшиите. Всеки донесе храна и напитки: такос, гуакамоле, карнитас, пръжки, текила, бира - някой път ще те поканя на гости, за да разбереш за какво ти говоря!

Embed from Getty Images

Историята до момента беше на наша страна: може би си спомняш какво се случи на осминафиналите на Световното през 1986 г. - какъв велик гол ви вкара Мануел Негрете! От друг страна, фактът, че най-красивият мексикански гол в историята се материализира в българската врата, съвсем не значи, че имаме нещо специално против Българския Народ. Чиста случайност - просто вратата се оказа на пътя на нашия отбор. Прочее, бяхме в приповдигнато настроение, твърдо убедени в победата, когато настъпи трийсет и шестата минута (и четиринайсетата секунда след нея) от първото полувреме и ти получи топката в нашето наказателно поле.

Тук ще се наложи да премина в подробен режим на разказ, за да предам последвалите четири съдбоносни секунди, така че най-сетне да разбереш причината за настоящето писмо:

- 36 минута и 13 секунда: нахлуваш на мексиканска територия - дядо Чон взема едно начо и го маже с гуакамоле;

- 36 минута и 14 секунда: получаваш топката - дядо вдига начото към устата си;

- 36 минута и 15 секунда: шутираш с Невиждана Ярост и продънваш мексиканската врата - дядо се задавя;

- 36 минута и 16 секунда: ти се радваш на гола - дядо умира от МИГНОВЕН РАЗРИВ НА СЪРЦЕТО.

Какво ти беше крив, Ицо, моят дядо? Какво толкова ти направи? Та ти дори не го познаваше.

А той беше хубав човек, Ицо, приличен, работен, разправяше смешни вицове. Както сам ще се досетиш, докато се стигна до дузпите и НЕОБИЧАЙНАТА българска победа, ние вече ридаехме на погребението на дядо. Ти знаеш ли какво е да се плаче по две причини едновременно!?

Embed from Getty Images

Години наред, драги Христо, имахме зъб - тайно и ядно - на българските национали и на всичко, свързано с България. Добре че до Мексико не стигат кой знае колко вести за България.

После, както най-често става, времето покри с пелената на забравата смъртта на дядо и оня печален следобед (видя ли какво хубавичко ми се получи това изречение, а, Христо... аз понеже съм писател, това споменах ли ти го?). И тогава един ден, 19 години по-късно, направих като теб, само че в обратния ред: качих се на един самолет и навлязох в българска територия.

Когато родата ми научи за това пътуване, свика Генерално семейно събрание с цел планиране на Сериозни Мерки за санкционирането ти.

"Мъст!" - викаше един братовчед, който отглежда кокошки. "Родина или смърт!" - повтаряше тате, който е ходил веднъж в Куба и й е научил лозунга. "Малко да се поизтезава!" - настояваше една от лелите ми, която е монахиня, но по необясними стечения на обстоятелствата никога не си е в манастира. Наложи се първо да отскочим за текила и бира, за да можем да стигнем до Всеобщо съгласие.

В крайна сметка, скъпи Христо, след два дни разисквания и трийсет и седем бутилки текила, решихме да ти простим. В замяна обаче държим да получим няколко дребни знака на добра воля, колкото да се убедим, че действително си се оттеглил от футбола и нямаш намерение да се появиш в Бразилия през 2014-а и да ни отстреляш с някой от твоите Шутове с Невиждана Ярост, дето толкова ги обичаш, с което да вземеш да довършиш баща ми, да речем.

Embed from Getty Images

Сега, ако обичаш, се съсредоточи в нашия списък с (неподлежащи на оспорване!) искания.

1. Един тон bulgaros (така викаме на онези гадинки, с които се прави киселото мляко);

2. Деветдесет и четири тишърта на ФК "Барселона" с автограф (семейството ми е доста голямо);

3. Две тениски на ЦСКА София с автограф (в Мексико не следим много-много българското първенство);

4. Две хиляди литра от онази така вкусна супа от кисело мляко, която правят по твоите земи;

5. Двеста златни мартеници.

Както забелязваш, скъпи Христо, нашата прошка ще ти излезе съвсем тънко. Такива сме си ние, добряци. Смятам да оставя това писмо в домашната ти пощенска кутия, като за целта се възползвам от пътешествието си до България. Надявам се да стигне до теб. Защото ако не го получиш и не изпълниш исканията ни, няма как да знаем, че не отговаряш, защото не си го получил. И ще решим, че ти е все едно за нас и всъщност не държиш да ти прощаваме. Което ще ни принуди да се наливаме с литри текила, за да ни мине огорчението.

Моля, приеми съответните благопожелания на цялото ми семейство. И хайде, хващай се за списъка!

Сърдечен поздрав,

Хуан Пабло Вилялобос".