17-11-2017 20-11-2018

Завръщането на легионерите: Каранга е поредният, но какво вещае историята преди него?

Доста играчи тръгваха и се връщаха, но малцина запази нивото си от първия престой

08:46 | 3 февруари 2024 4 1537 Снимка: Bulphoto

Със сигурност голямата новина на скромния роден трансферен пазар тази зима е едно знаково завръщане, което донесе доста еуфория и радост в "червена" България.

Първа лига

Става въпрос за завръщането на Фернандо Каранга, който почти шест години след напускането си на стадион "Българска армия", отново ще облече фланелката на ЦСКА.

Бразилецът безспорно бе един от най-класните чужденстранни нападатели, играли у нас, а с оглед представянето му от първия престой, е съвсем нормално Каранга да навява само приятни спомени и емоции у "червените" фенове.

Статистиката е показателна. За ЦСКА Каранга има 30 гола в 42 мача, което си е впечатляваща статистика, които малцина са успявали да достигнат по родните терени.

Разбира се, всяко подобно завръщане крие своите опасности, защото всяко различно представяне от гореспоменатите статистики ще бъде прието с доза разочарование от феновете.

За изминалата 2023-а Каранга записа едва 10 мач, при това във второто ниво на китайския футбол. Последният му мач за ЦСКА завърши принудително с тежка контузия във Вечното дерби, година по-късно далакът му бе отстранен в Китай след нова тежка травма, той имаше и своите проблеми със законодателството в Бразилия, а освен това е и със шест години по-стар от времето на последните си подвизи по родните терени.

Тепърва предстои да разберем дали Каранга ще доближи формата, с която стана любимец на "червените" фенове, но на този етап примерите като неговия не завършват с особено позитивни емоции.

Говорим за примери, когато чуждестранни играчи се завръщат в България, но така и не успяват да достигнат нивото от първия си престой.

ЦСКА дори има нагледния пример в редиците си в момента. Това е Данило Асприля, котйо в края на 2015-а бе категорично най-добрия играч по родните терени, тогава с екипа на Литекс.

11 гола за 19 мача в ролята на крило, както и попиляването на отбори като Лудогорец и Левски му осигуриха милионен трансфер в Близкия Изток, а когато колумбиецът се завърна у нас в началото на сезона, "червените" фенове очакваха да видят озни, стария Асприля.

Но фактите са такива: За цялата есен той нямаше мач като титуляр в шампионата, а само в 11 кръга се появи от пейката и записа общо 151 минути - по-малко от два пълни мача. Започна титуляр само срещу Черноморец (Балчик) за Купата и вкара два гола, но едва ли точно този опонент може да е мерило за състоянието на вече 35-годишния играч.

Снимка: pfclitex.com

Друг колумбийски пример от ЦСКА - Вилмар Джордан. Нападателят вкара 35 гола за Литекс за година и половина, бе истинска машина пред вратата на опонента, направи траснфер в Китай, а при завръщането на ЦСКА в елита през 2016-а, той бе част от мащабната селекция.

Джордан обаче се върна с доста килорами отгоре за малко над година далеч от България. Записа 150 минути за ЦСКА, не вкара нито гол, а престоят му приключи бързо.

Подобни примери има и в останалите български тимове. Във всичките случаи играчът не достига предишното си ниво, но причините са най-различни. Понякога просто възрастта на играча предполага той да не е в оптималното си състояние, друг път просто той се звръща заобиколен от доста по-скромни като възможности съотборници, а понякога просто въпросният играч няма същата мотивация да се докаже по родните терени.

Примери в тези насоки има с трима бивши левскари. Седрик Бардон, който категорично влиза в графата на един от най-добрите чужденци по родните терени, бе част от "синята приказка" при първия престой на Станимир Стоилов. След три много силни сезона, той бе продаден в Израел, след това игра и групи на Шампионска лига с кипърския Анортозис, за да се завърне на Герена през 2009-а.

Левски тъкмо бе спечелил последната си до момента титла, но преживя доста турбулентни месеци. Макар клубът тогава да игра в групите на Лига Европа, представянето там и играта в първенството бе далеч от позитивна. Периодът бе съчетан от треньорски смени и скандали, а сърдитият си тръгна след края на сезона, като няма "син" фен, който да помни нещо от втория му престой, всички го обичат за първия.

Снимка: Bulphoto

Един негов съотборник от "синята приказа" - Ричард Еромоигбе, бе продаден в руския Химки през 2008-а, а след четиригодишно скитане той изненадващо се завърна у нас и облече екипа на Берое.

Нигериецът обаче изигра само 10 мача, не се запомни с нищо, нямаше нищо общо с предишния Еромоигбе и бързо разтрогна с клуба, а на 28-годишна възраст това бе и последният епизод от футболната му кариера.

Друг играч на Левски, оставил следа в клуба - Дарко Тасевски, напусна клуба през 2012-а в посока Израел, а след това игра почти пет години в Тайланд.

През 2019-а той се завърна в Славия, изигра 52 мача за "белите", но все пак напълно логично с вече 37-те му години, той бе предимно със статут на резерва и нямаше приноса на терена, който имаше в Левски, но с оглед възрастта му това бе някак очаквано.

Лудогорец също има пример в това отношение, а той е актуален и към момента наболял за разградчани.

В периода 2016-2018 украинецът Игор Пластун бе основна част от отбраната на тима. Той помогна за две титли, а добрите му изяви му осигуриха траснфер в сериозен белгийски тим като Гент.

След два силни сезона в Белгия, той изгуби мястото си като титуляр, преди два сезона се завърна в Разград. Пластун отново се превърна в титуляр, клубът спечели две титли, но отбраната бе проблемното звено в този период, а мнозина сочеха формата на Пластун като една от основните причини.

От новия сезон той има само три мача за тима в Първа лига, а Лудогорец по всякакъв начин търси начин да се раздели с украинеца, но това на този етап не се получава.

Снимка: Bulphoto

Ето и други подобни примери:

Предраг Пажин, който играеше за България на Евро 2004 и направи силен сезон в Левски, се завърна осем години по-късно, вече в залязваща футболна възраст и поигра два сезона за Локомотив (Мездра) в елита, но съвсем очаквано нивото му бе далеч от познатото.

Любопитен бе примерът с бразилеца Лукас Саша, който игра нелошо в ЦСКА, което му осигури преминаване в израелския гранд Апоел (Тел Авив).

След два сезона в Израел, той се завърна у нас, но не в ЦСКА, а в основния конкурент на "червените" за титлата - Лудогорец. Саша спечели четири титли с разградчани и сякаш бе изключение в примерите, че тези играчи се завръщат у нас в доста по-лошо състояние, отколкото това, в което са напуснали.

Ето и три колоритни случая:

Шалозе Удоджи, получи и българското име Митко Георгиев при получаването си на български паспорт, бе част от Вихрен и ЦСКА между 2004-а и 2006-а.

След това младежкият национал на България пообиколи няколко европейски стани, но игра футбол на прилично ниво, преди през 2022-а да се завърне в Сандански и да каже, че Коко Динев е неговият баща, а България неговата родина.

Колоритен както винаги, той излезе срещу Левски в мач за Купата със зелена коса и екстравагантна прическа, като дори вкара и гол. Естествено, аматьорският клуб загуби мача, но Удоджи бе една от основните теми около срещата.

Друг колоритен играч бе смятаният някога за талант №1 на Германия - Савио Нсереко.

Уникален талант, но с неособено сериозно отношение към кариерата си. За първи път той се появи у нас през 2011-а, когато Красимир Балъков опита да възроди кариерата му в Черноморец.

Четири години по-късно Нсереко даде втори шанс на България с Берое и един от най-силните периоди в историята на клуба, но играта на роденият в Уганда немски младежки национал отново бе на приливи и отливи.

Все пак това не бе последния му флирт с България, защото още две години по-късно той игра и във Верея.

Снимки: Getty Images/Guliver Photos

Още един колоритен случай е Жуниор Мапуку. Любимец на Стара Загора заради головете си за Берое. Той направи трансфер в Левски, но вкара само 6 гола в 26 мача и бе освободен.

След скитане в Китай, Ирак, Северен Кипър и Китай, той се появи в Славия. Естествено, никой нямаше някакви сериозни очаквания към него, въпреки високопарните му изказвания, а след пет мача той бързо изчезна.

Снимка: Bulphoto

Може би единственият пример, който повиши представянето си след завръщането бе любимецът на "моряците" - Матиас Курьор.

Той има дълга история у нас. Три отделни периода в Черно море и един в Локомотив (Горна Оряховица).

Всичко го помнят като човека, вкарал решителния гол във финала за Купата на България срещу Левски, но в интерес на истината, първият му период бе най-слаб като игра, изключвайки онзи паметен гол.

При завръщането си във Варна той вкара 18 гола в 25 мача и направи трансфер в Турция, а през 2022-а той отново бе основен играч на "моряците", при да се завърне в родината Мартиника, където да играе на аматьорско ниво.

Сега погледите са насочени към Каранга. На този етап въпросите са повече от отгворите, а бразилецът има трудната задача да защити реномето си на голаджия, което сам си изгради.