17-11-2017 20-11-2018

Ивет Лалова: Понякога трябва да почакаш, за да сбъднеш мечтите си

В живота ми нищо не се случва по план, разкрива тя

15:45 | 21 април 2020 | Редактор : Александър Сотиров 6 923 Снимка: AP/БТА

Ивет Лалова имаше честта да открие новата рубрика на Европеската федерация по атлетика - #AtHomeWith. Както сами се досещата, става дума за поредица, в която лекоатлетите разказват какво правят по време на изолацията си удома. Българската спринтьорка бе посочена като "едно от най-разпознаваемите и популярни лица на леката атлетика в Европа".

По време на включването на живо в Instagram българката говори за отлагането на Олимпиадата в Токио, как съпругът ѝ Симоне ѝ е помогнал да заобича атлетиката и кое е най-значимото състезание в кариерата ѝ.

Как прекарваш карантината? Каква е ситуацията при теб?

В момента сме в България. Трябваше да приключим преждевременно тренировъчния лагер в Тенерифе, когато нещата в Европа се промениха и се прибрахме в България.

Всичко е наред. В извънредно положение сме, но не сме заключени вътре, макар да имаме доста ограничения. Забранено е е да се посещават паркове, пистите са затворени, фитнесите и залите също, но е въпрос на личен избор дали да излизаш или не. Задържаме се у дома възможно най-дълго.

За трениращите хора като нас е трудно. Тичаме по улиците, а аз продължавам да казвам, че атлетиката е "беден" спорт - не ни трябва много за това, което правим. Тичаме, скачаме, правим основните неща, които човешкото тяло може да прави, макар че се опитваме да ги превърнем в нещо свръхчовешко. Дори да трябва да бягаме по улиците или по стълбите на сградите, ще се справим!

Снимка: Getty Images/Guliver Photo

Как се почувства, когато разбра, че Олимпиадата в Токио е отложена?

Мисля, че всички сме се почувствали по един и същ начин. Разочароващо е, защото всичко бе планирано - кога точно да отидем в Токио, самолетните билети, подготовката преди Олимпиадата. Всичко бе доста добре организирано и животът ни бе подреден месец за месец.

Първоначално се изплаших, защото това означаваше, че ситуацията е наистина сериозна. Щом отлагат Олимпиадата. А и това се простира отвъд спорта - става дума за животите на хората, за живота като цяло, за икономика и последствия. Разрастваше се все повече.

Бях наистина разочарована, но толкова пъти са ми казвали, че трябва да почакаш, за да превърнеш мечтите си в реалност. Всяка контузия, всеки път, в който докторите ми казваха това или онова. Щом трябва да почакаме година, ще го направим. Ще чакам и ще работя двойно повече.

Как запълваш времето си?

По-лесно ми е да се организирам. Всичко се върти около тренировките, почивката и възстановяването. Дните ми протичат почти нормално. Прекарвам повече време в кухнята. Казвам на останалите да не се притесняват толкова много за тренировките, колкото за това какво ядат, когато стоят у дома по цял ден.

Снимка: Getty images

Първата ти Олимпиада бе през 2004 година в Атина. Това е доста отдавна, какво те мотивира и те кара да си ентусиаст?

Може би наистина обичам това, което правя! Винаги има нещо, което ми казва, че мога да се справя по-добре, мога да опитам още веднъж. Така че продължавам да го правя. Обичам да уча нови неща и смятам, че това е сред най-важните фактори в живота и в кариерите ни - никога не спираш да се учиш, да откриваш най-доброто за себе си. Пътешествието ми е страхотно и честно казано не искам да приключва.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Когато започваше, мечтаеше ли за дълга кариера?

Родителите ми са били лекоатлети, така че явно ми е било писано, не съм могла да избягам - още от дете всичко беше лека атлетика. Благодарна съм на първия ми треньор, който явно видя нещо в мен, защото бях толкова слабичка и тичах наистина смешно. Гледах видео с мен отпреди 20 години, когато съм била на 16 и се запитах - наистина ли това съм аз? Всичко започна на шега, но после ми хареса, дойдоха победите, запалих се и изведнъж се превърна в работа и в начин на живот. Наистина ми харесва. Не бих го променила.

Явно е, че обичаш наистина спорта. Винаги ли е било така или сериозната контузия през 2005 година помогна да се запали искрата на любовта ти?

Такава контузия е най-големият тест за това колко силно обичаш спорта. Но ако трябва да бъда съвсем честна, всичко дойде от съпруга ми Симоне Колио. Когато се запознахме, видях в него човек, който се забавлява изключително много, работи наистиан здраво и е толкова талантлив. Тогава си помислих - "Окей, може би ще опитам да живея така".

Идвах от друга държава, от друга атлетическа школа в Източна Европа, където всичко е трудно, иначе не се получава. Неговото отношение и подходът му бяха голяма промяна за мен. Усетих голяма свобода - работех по-здраво, но изпитвах по-голяма наслада.

Кое е състезанието, което е оказало най-голямо влияние на кариерата ти?

Определено това е Хелзинки 2012, когато спечелих европейската титла на 100 метра, защото през 2005 година получих фрактурата. В самото начало на кариерата ми, три месеца преди Световното, което отново бе в Хелзинки. Тогава гледах и си изплаках очите, искайки да бъда там. Исках да се върна и да бягам в рамките на 10.7-10.6 секунди (б.р. - най-доброто постижение на Лалова на 100 метра е 10.77 секунди).

Това ми помогна в трудните моменти. Да продължавам да правя това, което обичам и когато спечелих първата си европейска титла на 100 метра точно в Хелзинки, седем години по-късно, бе наистина специален момент. Плаках толкова много на награждаването. Мисля, че всички го правят, но аз плаках дори повече.

Колко се гордееш с лекоатлетическата ти академия и с това, че си пример за младите българи?

Гордея се с всички тях, те са най-голямата ми мотивация. Обичам ги. Започнах през 2012 година. Всички тренират заради мен, там са заради мен и се чувствам отговорна за тях. Радостна съм, че им предоставям възможността да започнат да тренират. Да е гордеят с мен, когато ме гледат на големите първенства. Винаги, когато посещавам академията си, получавам много обич. Децата израстват пред очите ми. Определено е една от мечтите ми и се надявам да продължи да съществува.

Вече мислиш ли за живота след атлетиката?

Не съм спирала да го правя. Счупих си крака на 20, така че бях принудена да живея с мисълта, че може и да не се завърна. Първото нещо, което докторът ми каза беше "Ще бъдеш ОК, но не знам дали ще можеш да се върнеш на пистата". Тогава не вярвах, но за известно време бях изправена пред реалността да водя нормален живот. Преборих много страхове, започвайки отначало.

Бих искала да разширя плановете си. Работя в тази посока и планът е все по-добър и по-добър. Сега е важно да не спирам. Дори да не можем да тренирам, нека използваме това време, за да разгадаем живота си и нещата, които обичаме извън пистата. Не обичам да си мисля за "след", харесва ми нещата да се движат паралелно и един ден просто да скочиш на следващия облак!

На 20 години щеше ли да си изненадана от това, което си сега?

Да! Мислех си, че няма да продължа отвъд 30, но нищо в живота ми не се случва както е планирано. Щастлива съм от развитието на нещата. Понякога трябва да оставяме живота да ни води. Оставете живота да ви каже какво ще се случи, защото е красиво.

ИЗБРАНО