Номер 1 за 2013 година в България Иван Иванов се съгласи да разкаже пред cska.bg колко голямо влияние има ЦСКА в изграждането му като състезател и човек. Иван Иванов пристигна в ЦСКА в началото на 2005 година от школата на Македонска слава. Само за един полусезон централният защитник стана три пъти шампион на България – с мъжкия тим на ЦСКА и с юношите, родени през 1988 и 1986 година. Още тогава на „Червено знаме” му предричаха бляскаво бъдеще. Иване, нямахме предварителна уговорка за интервю. Но за ЦСКА направи изключение. Защо? Защото това е най-големият и най-титулуваният клуб в България, който е изградил толкова много футболисти. Аз се радвам, че съм част от тях. В момента положението на ЦСКА не е много добро. Мисля, че всички български футболисти, които са получили помощ от този клуб в своето развитие, сега са длъжни да отделят време и внимание да помогнат. За да може клубът да се стабилизира и да започне да постига успехите, които отговарят на името му.      Намираме те на стадион „Българска армия”. Винаги ли се връщаш тук, когато си в България? Не мога да кажа винаги, защото понякога се прибирам за малко. Винаги, когато имам повече свободно време, се опитвам да се видя със стари познати, приятели, ръководители от ЦСКА и хора, които са ми помогнали и са ме изградили като футболист и човек. Тук съм имал много хубави моменти, които остават спомени за цял живот. В края на кариерата си футболистите се връщат в спомените си и ги разказват на деца, приятели, внуци. Това може би е най-голямото удоволствие за един футболист.   Школата на ЦСКА е много критикувана през последните години. В същото време тя се гордее с хора като теб и Александър Тонев. Как ще отговориш на тези критики и какво ти даде на теб школата на ЦСКА? Школата на ЦСКА може да спре да произвежда футболисти единствено ако закрият ЦСКА. ЦСКА винаги ще създава футболисти. Може в една възраст да има повече таланти, а в друга - само един, но школата винаги ще открива и ще изгражда футболисти. Не мисля, че само аз и Сашко Тонев сме лицето на тази школа в момента. Има доста юноши на ЦСКА с качества, които играят добър футбол и са основна част от своите отбори. Иван Караджов направи силно завръщане в своята кариера. Павел Виданов играе от няколко години в чужбина. Има още няколко момчета, които се развиват добре. Да не забравя Мишо Александров. Той е започнал от най-ранна детска възраст в ЦСКА и е преминал през всички възрастови групи на „Червено знаме”. Виждате какви футболисти изгражда ЦСКА. Школата на ЦСКА никога няма да умре. Аз мога да говоря повече за един човек. Не съм работил дълго време с него, но за мен той е много ценен и важен.   За Александър Йорданов ли говориш? Да, за него. Той е изключителен човек. Каквото и да кажа за него, ще бъде малко. Радвам се, че го познавам. Никога няма да забравя момента, в който станахме шампиони, той ни беше треньор. Бяхме старша възраст. Това е най-важната година, това е етапът, в който преминаваш от юношески към мъжки футбол. Ние стигнахме върха. Имам и други титли в школата, но когато имаш емоционална връзка с даден човек, с даден отбор и играчи около себе си, тогава чувството е още по-силно и още по-незаменимо. Нашият отбор беше такъв. Всяко едно от момчетата имаше емоционална връзка с треньора и съм сигурен, че до ден днешен всеки един от тях по някакъв начин си спомня за това време и поддържа връзка с бате Сашо. През годините много често и аз спомням за тези моменти и понякога ми се иска всичко това да се върне и да не спира.   Сашо Тонев каза, че на „Червено знаме” са били най-хубавите му години. Абсолютно. Това са най-хубавите години, но го разбираш след време. Защото, сигурен съм в това, което казвам, когато си на 14, 15 години искаш да пораснеш и да станеш футболист. Обаче, когато станеш на 23, 24 години, си казваш по-добре да се върна назад. Там създаваш приятели, изграждаш се като човек, като характер. Мисля, че това е най-важното нещо на този етап от живота. Защото след време животът ще ти предложи много трудности и въпросът е как ще ги приемеш, как ще ги преодолееш. А в ЦСКА се набляга на това. Бате Сашо, освен футболисти, се опитваше да ни направи силни характери, да ни направи добри хора, които да си помагат взаимно. Няма значение дали ще е във футбола или в друга област. Той ни научи, че хората трябва да си помагат и да вярват в своите качества.   Ти дойде в ЦСКА в началото на 2005 година и само за един полусезон спечели 3 златни медала – с мъжкия отбор на ЦСКА, със старшата възраст, набор ’86 и с твоя отбор ЦСКА’88. Как го постигна? С мъжкия отбор имах само 1 мач. Но самото изживяване, че съм там, че тренирам с тях, че влизам в групата, ме караше да се чувствам превъзходно. Не съм си и представял, че само след няколко тренировки тук ще стигна до първия тим  на най-добрия български клуб. Радвах се на всеки един миг и всеки един ден от живота. През останалото време наистина играх за отборите на ЦСКА’88 и ЦСКА‘86, но мога да говоря повече за отбора на родените през 1988 година, защото това си е моят набор. Изживяването бе незабравимо. Връщам се често назад. С радост си спомням всеки един мач, случките преди мача, след мача какво сме правили. Горд съм с постигнатото тогава. Въпреки че на финала на ЦСКА‘86 с Ботев /Пд/ направих дузпа и губехме с 0:2,  изравнихме и спечелихме титлата. Ето това показва възпитанието на ЦСКА. Не се предадохме в този момент и успяхме да обърнем нещата така, че накрая ние да ликуваме.     Как от терена „Маракана” на „Червено знаме” се стига до Шампионска лига? Пред приятели съм споделял, че в България винаги ще има таланти, но най-големият проблем у нас са базите. Трябва да се наблегне първо върху това, дори ако се наложи да се забравят успехите за няколко години. Важно е, когато децата идват на тренировка, да го правят с желание. Много по-различно е, когато дойдеш на тренировка и видиш хубав терен. Желанието да се представиш добре веднага се покачва, да направиш някой финт, да вкараш гол. Но от друга страна това те калява. Българският футбол страда от лошите бази.