Кой е Мачът с главно "М" на България, който винаги бихме посочили първи при обсъждане за най-големите срещи в историята?

Отговорът можем да търсим на САЩ 1994, където паметната победа над Германия остава най-значим успех на България. Постигнат е срещу настоящият световен шампион, и то на Мондиал. Или незабравимото 2:0 над европейския първенец Франция през 1985-а? Головете на Гунди срещу белгийците...? Или лудостта от "Парк де пренс"?

Но има и още мачове, които хората от различни поколения ще ви посочат като "най-големият". Те са най-ярки за тях. Ето опит да проследим хронологията на някои такива двубои. Ще се сетите за още, няма съмнение.

16 декември 1961 г., България - Франция 1:0  (Милано)

Първият голям отбор на България е близо до Мондиал 1962, което би било и дебютно участие на нашите на световно. Трети мач срещу Франция на "Сан Сиро" трябва да реши съдбата на последната виза.

С Найденов на вратата, Ракаров, Иван Димитров и Методиев в отбрана, с Христо Илиев-Патрата, Митата Якимов в средата на терена, както и мощния като бик Тодор Диев и Ването Колев в атака, българите имат много голям потенциал.

Френският тим обаче е фаворит, а и в Милано публиката е за "петлите", като нашите сънародници на трибуните се броят на пръсти.

Диев и Колев не спират да тормозят френската отбрана. Но голът вкарва Якимов, който стреля отдалеч и изненадва вратаря на съперника Пиер Бернар.

България отива на световно за първи път, мачът е исторически и слага начало на много успешни години, гарнирани с четири поредни класирания на Мондиали - чак до 1974-а. Нещо, което не успяваме да повторим никога.

29 декември 1965 г., България - Белгия 2:1 (Флоренция)

Ситуацията е същата като три години по-рано. Разменяме победи с белгийците (3:0 в София, 0:5 в Брюксел) и отиваме на решителен бараж за класиране на световното в Англия.

От състава, изнесъл битката на "Сан Сиро", няма много оцелели: Георги Найденов, Александър Шаламанов, Иван Вуцов, Борис Гаганелов, Димитър Ларгов - капитан, Добромир Жечев, Петър Жеков, Стефан Абаджиев, Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Иван Колев. Това са 11-те, които излизат на "Комунале" във Флоренция.

Найденов, Якимов и Колев са тримата, които се повтарят с тези, победили французите на "Сан Сиро".

В 18-ата минута Аспарухов бележи с глава след асистенция на Ването Колев. Не са минали и 90 секунди от гола, когато Гунди прави резултата 2:0, след като този път му подава Якимов.

Гаганелов си вкарва автогол през второто полувреме, в което на българския тим се налага да се брани срещу натиска на белгийците. Но крепостта удържа и България за втори пореден път стига до Мондиал.

На финалите, както и в Чили четири години по-рано, не минаваме групата. Но сме там - в елита.

2 май 1985 г., България - Франция 2:0 (София)

В един слънчев следобед на месец май, великият Мишел Платини изведе фантастичния френски отбор на "Васил Левски". Може би в този момент нямаше по-добър тим от този на "петлите" в Европа. Шампиони от Евро 84, полуфиналисти на Мондиал 82 - и то, нещастно отпаднали от Германия, те бяха готови за големи дела с мисъл за титла на световното в Мексико през 1986-а.

Но първо трябваше да се класират за Мондиала, а България бе на пътя. Михайлов, Георги Димитров, Аян Садъков, Пламен Гетов, Наско Сираков, Стойчо Младенов, Бойчо Величков... Срещу тях: Батс, Аморос, Босис, Платини, Фернандес, Тигана, Стопира, Туре.

Майсторът на центрирането и статичните положения Гетов сложи основите на успеха. Той центрира в 11-ата минута и на задната греда Джеки Димитров заби топката във вратата.

Трибуните бяха препълнени, а по онова време никой не можеше точно да каже колко зрители събираше "Васил Левски". Старите дървени редове пейки можеше да поберат народ, надхвърлящ капацитета от 60 000 (и сигурно често го правеха).

Франция реагира и опита обрат, но в 61-вата минута стадионът изригна - пак центриране, Сираков с глава и 2:0. Класирахме се за световното, както го направи и Франция, разбира се.

Победата обаче остава ярка и е най-великата игра на един страхотен отбор от 80-те години, на който съдбата два пъти отреди да страда ужасно с отпадания от Евро 84 и Евро 88 заради късни голове в последните мачове.

31 май 1986 г., Италия - България 1:1 (Мексико Сити)

Същият този тим, воден от Иван Вуцов, имаше и още звездни мигове пред целия свят. Жребият ни прати на мача на откриването на Мондиал 86 в Мексико, където насреща бе световният шампион.

Двубоят е чакан в България с огромно нетърпение, започва късно вечерта, но никой не си ляга. Мигът, който ни убягва от 1974-а - отново да видим нашите на световно, е дошъл. И то пред очите на цялата планета, в двубоя на откриването!

На един от великите стадиони на планетата - "Ацтека", не се случва кой знае какво като зрелище, както обикновено става в първите мачове на голям форум. Италианците ни надхитрят и откриват чрез Алесандро Алтобели от едно статично положение и изглежда, че по италиански ще спечелят на старта.

Но 6 минути преди края Ради Здравков събира смелост и напредва по десния фланг, центрира, а около точката за дузпата Наско Сираков с много точен удар праща топката във вратата.

Тръгваме с реми срещу първенеца на планетата, което дава огромни поводи за оптимизъм.

Нататък нещата не вървят толкова добре, но голът на Сираков се върти няколко дни по световния видеообмен.

17 ноември 1993 г., Франция - България 1:2 (Париж)

Няма по-важен ден в историята на българския футбол. Ако Емо Костадинов не бе пратил онази топка в гредата и мрежата оттам, кой знае какво щеше да се случи с най-силното ни поколение.

България не трябваше дори да има този шанс, тъй като три рунда преди края на квалификационната битка на французите бяха нужни 2 т. от оставащите мачове с Финландия, Израел и нашите, за да се класират.

Embed from Getty Images

След 1:1 в Хелзинки и шокиращо 2:3 от израелците в Париж, една точка им стигаше от двубоя с българите.

Но напрежението върху тях бе далеч по-голямо, отколкото върху нас.

Дните преди мача бяха бурни за националите, като играчите на "Левски" бойкотираха отбора заради скандал с шефа на Футболния съюз Валентин Михов. Все пак за решителния мач тръгнаха всички, без един - Наско Сираков, който не игра на "Парк де Пренс".

Но игра Костадинов, Слава на Бог!

Французите, водени от Папен и Кантона в атака, ни надиграха преди почивката и поведоха логично.

Но бързо върнахме гола - Балъков центрира от корнер и Костадинов вкара с глава.

Второто полувреме бе карнавал на нервите и минутите сякаш едва се изнизваха, без да се вижда как ще вкараме.

В края Димитър Пенев пусна цялата си офанзивна мощ от скамейката редом с триото Пенев-Костадинов-Стоичков, което така или иначе си бе на терена.

Любо Пенев хвърли пас на Костадинов и 1 секунда преди да изтече редовното време, той заби топката във вратата.

Embed from Getty Images

Този миг не може да бъде забравен.

Коментаторите Петър Василев и Николай Колев-Мичмана, викащи един през друг "Господ е българин!" - също.

Радостта, емоцията, невярващите българи на улиците пред блоковете след мача... И еуфорията, смесена с неясно очакване за нещо голямо на световното в Щатите през 1994-а.

Това е най-големият триумф на националния, ако трябва да търсим емоционалният връх. Най-ключовият! Без никакво съмнение.

30 юни 1994 г., България - Аржентина 2:0 (Далас)

Трябваше ни реми в последния мач от групата на САЩ 1994, за да стигнем в елиминациите. След 0:3 от Нигерия и 4:0 над Гърция, не знаехме какво да очакваме и мачът ни свари в 3 ч след полунощ наше време, в напрежение.

Наказанието на Диего Марадона, хванат с допинг дни по-рано, бе малко успокоение, защото насреща бяха Батистута, Каниджа, Ариел Ортега, Редондо и Диего Симеоне. Аржентина бе фаворит от топ 3 за световната титла, финалист от предишния Мондиал и шампион от този през 1986-а.

Нашите не мислиха дълго за подхода си - в над 40-градусовата жега единствената възможна тактика бе да не приемаме никакви рискове. Просто чакахме аржентинците да се наиграят, надявайки се през това време да не допуснем гол.

Embed from Getty Images

В 61-вата минута Стоичков изби една топка с глава пред наказателното ни поле и тръгна на контраатака, виждайки, че топката отива в Костадинов. Емо я пусна далеч, далеч напред в празно пространство. Великата осмица я догони и с най-стария и изпитан удар във футбола, наричан в махалата "боц", прониза вратата.

Нямаше друг начин да я отиграе след такъв спринт, с висящ на гърба бранител и излизащ да го посрещне вратар. Просто и гениално.

Шест минути по-късно съдията изгони Цанко Цветанов, та се наложи съвсем да се приберем. Но в добавеното време Наско Сираков с глава прати топката за втори път в мрежата и нощта в България се превърна в ден.

Първото масово излизане на хората по улиците това лято започна някъде около 5,30 сутринта, след като бе ясно, че отиваме на осминафинал.

10 юли 1994 г., България - Германия 2:1 (Ню Йорк)

Каквото и да напишеш за този мач, е малко. Световният шампион Германия бе огромен фаворит, защото никой не може да е фаворит срещу Германия, нали?

Не и на четвъртфинал на Мондиал. И нещата сякаш тръгнаха по сценарий, след като Матеус вкара от много спорна дузпа в началото на второто полувреме.

Преди това имахме своите шансове - Балъков уцели греда, Сираков стреля, но вратарят спаси. Надежда имаше. Играехме най-малкото равностойно на германската машина.

Отборът ни плю на тактически постройки и схеми на игра, всеки започна индивидуално да опитва да изненада германците. Стоичков, който изкара този мач с травма на бедрения мускул, както и на цялото световно, чакаше своя момент от пряк свободен. Знае, че по-добър шанс няма да има.

Пропусна един в 59-ата минута, когато стреля в стената.

Вторият дойде в 76-ата минута. Вероятно - моментът на цялото световно. Удар, парабола, гол. Идеално изпълнение.

Едно от най-забележителните неща на този гол е как Ицо се обръща и тръгва да се радва, докато топката още лети над стената. Толкова е сигурен.

Точно както преди мача пак той казва уверено на немския тв екип в хотела на нашите: "Айн-цу-цвай-цу-драй-дрън. Ще им броим до три и - айде!".

Лечков довърши германците с плонж и удар с глава, а нататък едва ли някой помни последните минути, след които улиците на България се превърнаха в карнавала в Рио. За света това е абсолютният връх на този толкова непредвидим, ярък и надарен с талант отбор. Най-високата точка.

Но...

7 юни 1995 г., България - Германия 3:2 (София)

Няма по-голям футболен мач на българския отбор от този. Като игра, като качество, като стил, като характер и велик обрат, и най-вече - срещу кого е направено всичко това.

"Парк де пренс" е чудо, лудост. Четвъртфиналът на Мондиал 94 е изключително постижение. Но този мач...

Денят в София бе ужасен, като по обяд заваля такъв летен порой, че никой на стадиона нямаше сухо място по себе си. А стадионът... Мачът бе от 19 ч, а трибуните бяха пълни около 16,30.

България губеше с 0:2 от Германия в 43-ата минута и в такива моменти във филмите на пациента му дърпат тръбичката с въздух да не се мъчи. В бокса хвърлят кърпата.

Пеневата чета реши, че не е честно да загуби, след като в това първо полувреме имаше три чисти положения сам срещу вратаря, пропиляни от Пенев и Ивайло Йорданов, Стоичков бе ударил греда, която разтърси всяко населено място от Трън до Созопол, а нашите по нищо не отстъпваха на германците.

Пенев с пета към Балъков, нарушение на Щрунц и дузпа. Стоичков, спокоен като джаз изпълнител на силни успокоителни, вкара за 1:2.

Второто полувреме, вече под прожекторите на националния стадион, бе грандиозно. Димитър Пенев пусна на терена и резервата Костадинов, заигравайки с трима чисти нападатели в този изумително атакуващ отбор, който оборваше всякакви теории за баланс, тактика и система на игра.

Костадинов бе спънат от Хелмер - дузпа, 2:2. Пак този непоклатим Стоичков.

После натиск, като коментаторът на немската телевизия за около 2 дълги минути спря да говори, изумен от обръча, свит около вратата на Кьопке. Суперотборът на Германия направо бе наврян в наказателното си поле, за да вкара най-после Костадинов и всичко да си дойде на мястото.

Нататък и двата отбора можеха да вкарат по още 2-3 гола, мачът бе изключителен, а стадионът щеше да се срути от емоции. Такова зрелище, такъв обрат, България не е виждала.

Ето това е най-силният ни мач, поне на поколението на Златния ни отбор.

10 септември 1997 г., България - Русия 1:0 (София)

Пак валя цял ден, но този път поне за мача времето се оправи и небето се смили над 70 000 българи по трибуните. Трябваше ни победа, но знаехме, че ситуацията е доста различна спрямо онази отпреди 2 години.

Българският отбор вече не бе в разцвета на силите си, а и отношенията вътре в него изглеждаха различни, сложни и обтегнати. Някак мостовете бяха се разпаднали.

И все пак - един голям боксьор винаги намира сили за последен удар, нали?

Руснаците дойдоха в София и тръгнаха в атака от първата минута. Стигаше им реми, за да ни закарат на заколение в Москва месец по-късно. Но те тръгнаха да ни бият още тук.

"Старите кучета" в нашия тим това и чакаха. Просто дебнеха своя миг. Стоичков с лека и небрежна стъпка се разходи по лявото крило, пусна гениално с външен фалц центриране и там изникна Трифон.

Никой не може да обясни как така централният ни защитник бе зад отбраната на съперника, при условие, че това не бе статично положение, когато обикновено бранителите се включват.

Туньо просто си бе пробягал 60-70 метра, знаеше къде ще дойде паса и вкара с глава. Триумфален миг! Един от последните, довел до екстаз добрия стар национален стадион.

В този мач е важно да споменем с добро чешкия рефер Вацлав Крондъл. Той определено си върна на руснаците за някои исторически травми, нанесени на него и целокупния му народ.

Четири дузпи искаха гостите, като в три от случаите съвсем спокойно можем да сведем глави и да не казваме нищо по темата...

Но голът на Трифон ни прати на Мондиал 1998, което остава и последното ни участие на световно. Днес великият №3 вече го няма, отиде си твърде млад.

Но и само този момент да ни бе завещал, пак щеше да е легенда!

12 октомври 2002 г., България - Хърватия 2:0 (София)

Последният ни голям мач. Първи двубой на новия, ремонтиран национален стадион "Васил Левски", пред препълнени трибуни и еуфория. И един много, много силен съперник.

Водени от Тудор, Станич и Бокшич, хърватите дойдоха като абсолютен фаворит в София. Но ние имахме младите лъвчета Бербатов, Стилиян и Мартин.

В третата минута Бербатов получи травма на глезена и едва ходеше, като смяната се бавеше единствено по искане на нападателя.

В 22-рата минута деветката се измъкна елегантно в средата на терена, обърна се към вратата на съперника и даде страхотен пас в коридор на Стилиян Петров, тръгнал сам срещу вратаря. Халфът не сбърка, а ревът от трибуните бе оглушителен.

15 минути по-късно Мартин Петров хвърли страхотен пас към Бербатов, той спря на гърди и вкара, въпреки че едва успяваше да седи прав на игрището с надутия му глезен. 2:0. Селекционерът Пламен Марков го смени веднага след този гол.

Двубоят нататък бе под пълен контрол, а тимът ни - оркестриран в един от последните гросмайсторски гастроли на Краси Балъков, направи голяма крачка към Евро 2004.

И стигна там, като за нещастие от тогава не ни се е случвало да идем на голям форум.

Това са те - някои от най-големите мачове на България. Или поне някои от тях, като със сигурност пропускаме още.

Славни победи над Италия и Португалия в София през 60-те и 70-те, над Румъния на Евро 96, над Уелс след САЩ 1994... Има и други.

Избрахме тези.