17-11-2017 20-11-2018

Аржентина върна национализма във футбола на бял кон

На предишните две световни първенства доминираха глобалистите

14:05 | 20 декември 2022 | Редактор : Жаклин Михайлов 149 10405 Снимка: Getty images

Петте минута слава на световното първенство в Катар свършват в четвъртък, когато в 22 часа българско време на "Етихад" ще се изправят един срещу друг Манчестър Сити и Ливърпул. Най-големият клубен мач в света бързо ще накара аудиторията да забрави величествените емоции от финала между Аржентина и Франция. И няма как да е иначе, защото Меси си е Меси, но нищо не може да се сравни със съперничеството между Пеп Гуардиола и Юрген Клоп.

Мондиал 2022

Всъщност има и ще го направя - Скалони и Дешан са като гимназиални учители от провинциално школо в сравнение с професорите от Оксфорд и Кембридж Гуардиола и Клоп.

Но все пак в тези няколко дни могат да се подведат

Някои фундаментални изводи

от световното в Катар, което достави много положителни емоции на футболните фенове. Особено на онези, които пазят спомени от времената в които Мондиала бе върхът на черешката във футбола. За съжаление от известно време изобщо не е така, защото имаме няколко страховити клубни шампионата и една Лига на парите и мечтите. Естествено говоря за Шампионска лига. А все някога ще се реализира и онзи мегапроект, наречен Суперлига, който окончателно ще убие и последното зрънце романтика, непогълнато от модерния футбол.

Обратно към Катар, където станахме свидетели на триумфалното завръщане на футболния национализъм. След като през 2014-а година шампион стана Германия, а през 2018-а - Франция, сякаш нямаше вариант да се реабилитира типичният национален дух. И не иде реч за знамето, екипите, химна, а най-вече за етническия състав на отборите.

Основна тема между феновете е как нещата са се променили, и как немците не са немци, французите не са французи, англичаните не са англичани. И как някой си щял да се обърне в гроба ако види кои играят за неговата родина! И много хора, особено от средното и по-старо поколение видимо се дразнят, че в отбора на Франция остана само един със светла кожа и той е вратарят. А в Германия е пълно със собствени имена Джамал, Илкай, Юсуфа, а Серж, Антонио и Лирой всъщност са едни по-тъмни момчета.

Англия също се е променила до неузнаваемост спрямо началото на 80-те години на миналия век, когато първият тъмнокож Вив Андерсън облече националния екип. Сега в отбора повече от половината са тъмнокожи. В същата стилистика са издържани Белгия и Швейцария. А пък предимно по-тъмният цвят при португалците е следствие на колониалната им политика в южната част на Африка.

Встрани от тенденцията засега остават испанците, но и при тях има един тъмнокож баск, който се казва Нико Уилямс.

Снимка: Getty images

И за всички, които не приемат тази тенденция,

Победата на Аржентина

е като някакъв вид реабилитация. Защото Аржентина е типичен представител на традиционните стойности и като държава, и като футбол. Сред световните шампиони се открояваше само един с неприсъщото за пампасите име Макалистър. Оказа, се че през 1865 предците му тръгнали от Ирландия. Но това въобще не е сравнимо с французите, чиито родители са родени в Мали, Сенегал, Кот д Ивоар, Камерун.

Всъщност аржентинците са досущ същите като онези, които спечелиха предишните две световни титли през 1978 и 1986 година. Малката разлика е, че тогава не играеха за най-големите европейски клубове, а сега бизнесът изисква след една-две години в тяхната Лига Професионал с 28 отбора, да прекосят Атлантика. Хулиан Алварес и Енцо Фернандес са последните примери в това отношение. Ненавършили 21 години те замениха Ривер Плейт с Манчестър Сити и Бенфика. Но си остават аржентинци и нагласата им към националната фланелка е повече от автентична. Наблюдателните няма как да не са забелязали как пееха химна си аржентинците, и как като девически хор го правеха французите. Но пак е добре, че поне са научили "Марсилезата". В предишни времена бялата част пееше, а по-тъмната само гледаше строго.

Аржентина стана за трети път световен шампион и цялата нация излезе по улиците. Футболът там е религия и радостта граничи с чистата лудост. Но Аржентина няма проблем с емиграция, защото страната е икономически привлекателна само за най-бедните боливийци. В Аржентина демокрацията винаги е относително понятие, като се знае, че най-жестоките условия са в затворите в Патагония. Да попаднеш там е все едно да отидеш в ада!

Буенос Айрес е градът с най-много книжарници в света, но също така е град, в който има изключително висока престъпност. Не на последно място в асоциацията на майките на убитите при инциденти свързани с футбола, членуват хиляди почернени жени. И както казват местните, в Аржентина зрителите по стадионите не гледат мача, те го играят. И много пъти играта по трибуните завършва с трагични последици. А що се отнася до самите стадиони, там нищо не е пипнато от световното през 1978 година, когато хунтата понаправи някои подобрения.

Снимка: Getty Images

Подразбира си, че при толкова висока степен на национализъм, Аржентина изобщо не е подходящо място за ЛГБТ общността. Там има дума започваща с буквата м, която е точно обратното на толерантност. Темата с домашното насилие дори не е интересна, защото католическата църква твърдо поставя нещата "на място" и жените могат да разчитат само на молитвите си към Бог. И за да не изглежда всичко прекалено опростено, Аржентина е дала на света "литературния Марадона" - Хорхе Луис Борхес и "художествения Меси" Хулио Кортасар. Но както е навсякъде, особено светлите умове са боготворени от сравнително малка група почитатели. За масата аржентинци Меси е много по-важен от някакъв си Борхес!

И тази толкова константна и традиционна Аржентина стана

Световен шампион и реабилитира

национализма срещу размития либерален глобализъм. Това дава шанс на държави като България, която лицемерно се зачислява в така наречения "цивилизован запад", но пък мнозинството от гражданите ги влече към така наречените "традиционни стойности". Което не е лошо, стига да е в умерени размери и да не пречи на другите да си живеят живота както го разбират. Защото национализмът има лошия навик да определя императивно кое е правилно и кое не, а това отваря широко вратата на всякакви ограничения, които пък раждат тежнения за твърда ръка.

Изводът е, че в демократично пространство, каквото е футболът, има място и за национализъм, и за глобализъм. В Катар спечели първото направление, защото три от полуфиналистите - Аржентина, Мароко и Хърватия, бяха с ясно изразен консервативен етнически профил. И в интерес на истината повечето участници на Мондиала твърдо се придържат към тази линия, в което няма нищо лошо. Но няма лошо и в другото направление, в което попадат много от най-развитите европейски и северноамерикански държави. И нищо няма да се промени в следващите три години и половина.

Снимка: Getty images

Канада отново ще е без нито един етнически канадец, долу-горе същото ще е и при САЩ.

При германците няма да има имена Волфганг, Гюнтер, Адолф, Карл-Хайнц. Французите ще бъдат с "френски имена" Фофана, Менди, Камавинга и така нататък. А при англичаните голямата звезда ще бъде Букайо. И тези приказки кой щял да се обърне в гроба ще продължат със своята контра продуктивност.

Светът е пъстър и има място както за едните, така и за другите. А най-опасното е да се излъчи последна инстанция, която да определя кое е правилното. И тази инстанция да ни върне 40 години назад. Не мисля, че това трябва да се случва, защото ще е много, много тъжно.

И като фен на Германия добавям: Независимо, че типичният немски Бундестим ми липсва, съм се примирил и вярвам, че следващата пета световна купа за страната ще я вдигне Джамал Мусиала.

ИЗБРАНО