Гениите понякога са неразбрани в малкото коридорче от време, което съдбата им е отредила за живот. Нерядко са сочени с пръст, със сарказъм или недоверие, понякога са критикувани. Но обикновено успяват да докажат на поколенията след себе си, че са били всъщност пионери и откриватели на новото.
За съжаление, често това се случва едва, когато вече ги няма.
Примери за това в спорта и футбола - колкоторискате. И вероятно има малко по-добри от историята на Джиджи Мерони. Един гений, за когото вероятно дори не сте чували. И една история, от която ти иде да се разплачеш.
Той не е носител на "Златна топка" или световна звезда от ерата на социалните мрежи. Но е спечелил любовта и признанието на хората, а Италия го почита като един от най-големите си играчи. И със сигурност - първата си футболна-рек звезда тип Джордж Бест или Йахан Кройф.
Наричат го La Farfalla Granata - Пеперудата в цвят виненочервено, гранатено. Това е цветът на футболен клуб Торино, събрал в себе си страдание, колкото за една нация и нейната история. С трагедията на Гранде Торино от 1949-а, когато загива целият шампионски тим на клуба. И с историята на Мерони.
Наричат го още "Джордж Бест на италианския футбол". Лице от първите страници, народен любимец, артист, моден новатор, бохем и неуловим на терена суперталант. Художник и артист. Талантът му е толкова ярък, е хората се стичат да го гледат от цялата страна.
А историята му е толкова невероятна, че вече е трудно да разграничим кое в нея е истина, кое градски митове и докъде са фактите, след които идват разкрасени детайли.
Но истината е, че всяка неделя, ако си пуснете да гледате мач на Торино, или ако сте на трибуните на "Стадио Комунале" и погледнете към сектора на ултрасите, ще видите знамето със сърцето и пеперудата.
Пеперудата Джиджи.
Всъщност, той е от Комо, не е кореняк от Торино. Семейството му е толкова закъсало финансово в годините след Втората световна война, че му се налага да започне да работи на 8 г., някъде около 1951-ва. Но е сръчен в ръцете, прави украшения, огърлици, рисува върху платове. Малкият има талант, а е и хитър, оправен. Няма и голям избор - от рано трябва да се грижи за оцеляването си.
Постепенно всички наоколо виждат колко е добър в едно - рисува страхотно. Превръща го в професия още на 14 години, като започва да продава картините си, за да помага на майка си да издържа семейството. Останал е без баща, когато е бил на 2 години.
Спори се дали фамилия Мерони е имала потекло от джипси общността край Комо, но вероятно е това да е било факт по линия на бащата. Самият играч никога не е говорил по темата.
На 13 години вече тренира футбол в Комо и е добър. Минава през юношеските отбори и на 17 вече е в първия състав. Изиграва 25 мача за тима, който е в трета дивизия. След един от тях си го харесва Дженоа и малко по-късно, след сезон и половина в родния тим, преминава в състава от Серия А през 1962-ра.
Веднага се харесва на тифозите, защото прави трикове по крилото, като понякога направо слага бранителите "да си лягат" - точно в стил "Джордж Бест". Макар светът още да не е видял северноирландеца, който през 1963-а едва е дебютирал за Манчестър Юнайтед и името му тепърва ще добива популярност.
Джиджи е напълно различен от всичко, което италианският футбол представлява в онзи период. Той не е класическият, мрачен и концентриран до изопване на лицето тип, решен на всякакви действия за победата. Такива са преобладаващи в ерата на защитния футбол, построен върху тактика и характер.
Не, той играе с усмивка. Забавлява се на терена, защото има душа на артист. И никога не се възприема като звезда, въпреки че няма как да не е усетил, че е именно това.
След мач си взима обувките в ръка и тръгва пеш от стадиона към дома си, следван от тълпи от фенове, най-вече хлапетии и млади момичета. В Генуа всички го обичат, само на 20 години е и става душата на отбора.
В края на първия му сезон при генуезците обаче идва и голям скандал. Четирима негови съиграчи са хванати с амфетамини на допинг-тест, в който петият с проба трябва да е той.
Джиджи обаче казва, че не е дал тест, защото е забравил за него и е отишъл на кино. Между другото, това е версия, потвърдена от приятели години по-късно. Мерони със сигурност е разсеян артист, човек на изкуството. А дали е използвал стимуланти...? Това няма как да разберем и остава загадка за историята.
Наказан е обаче с останалите - пет мача в началото на сезон 1963-64 г. Преживява го тежко и дори казва в интервю за местен, че ще се откаже от футбола. "Играта е несправедлива, наказаха ме без вина", излича младото момче.
След което прави страхотен сезон и през лятото на 1964-а Торино предлага 300 милиона лирети - рекордна сума по това време, за да го вземе. Протестите на тифозите на Дженоа са шумни, те не искат техният любимец да си ходи.
Самият Мерони предпочита да се прибере в родното Комо през лятото и не се интересува много-много от сагата по трансфера. Човекът има да рисува, да свири, да се разхожда и да си почива. Каквото ще става - ще става. По онова време няма мобилни телефони, той не може да бъде открит с дни от клуба му Дженоа, за да му кажат как вървят преговорите.
Тогава се появява Нерео Роко, който вече е голямо име в треньорската професия. Той отива лично в къщата му и го убеждава - подписвай, ще правим големи неща в Торино! Казва му още, че Дженоа е приел офертата и остава само неговото съгласие. Което е факт. Джиджи няма нищо против, важното е, че ще играе футбол.
И така в началото на сезон 1964-65 г., крилото за естети Мерони се озовава на десния фланг с номер 7 в цвета "гранатово". По онова време - символизиращ скръбта на Италия, но и голяма класа. Точно 15 години са минали от трагедията на хълма Суперга, но страната не е забравила великия отбор на Торо. Нито пък клубът още е успял да се отърси от кошмара.
Оказва се, че Джиджи е това, от което торинският отбор се нуждае. Шумен, засмян, позитивен и различен с хипарски стил и начин на живот, с бакенбарди и мустаци, прическа от Бийтълс-манията, нетрадиционен на и извън терена.
Той разтърсва клуба и града, тотално разпердушинва пелената на скръб и униние, които се стелят около Торино. Превръща се в любимец на феновете още преди да е изиграл и минута. И е само на 21 години, готов да покори света. Надеждата на цял един клуб се връща с него и отново заживява.
Ярките му ризи и зрелищни панталони често предизвикват вълнение по улиците на града. Тъмните очила, дъвката, брадясалото му лице, сменящите се прически и усмивката, с която черпи с шоколади малчуганите, които тичат край него, докато се разхожда с приятелката си. Това е той - Джиджи Мерони суперзвездата, секссимволът, Бийтълсът.
Къщата му е като ателие - рисува, слуша музика, танцува. Плакати на "Бийтълс", цяла стая с гардероби и изобилие от дрехи. Сам крои планове да стане дизайнер и да прави мъжка мода един ден. Той е нещо напълно непознато за Италия през 60-те като поведение.
На терена играе със свалени до глезените чорапи, лъже по няколко защитници, понякога си позволява да жонглира с арогантни движения. Има пъргавина на котка и лек като пеперуда, откъдето идва и прякорът. Тифозите го наричат Пеперудата в гранатово.
Оформя невероятен дуел с аржентинският биткаджия Нестор Комбин, който играе на върха на атаката. Толкова бързо взривява град Торино с поведението си на и извън терена, че тифозите на Ювентус заядливо започват да го наричат "бандюга" и "циганин". Дразнят се, че те нямат такъв играч, по когото се прехласва цялата страна.
През лятото на 1965-а, само година след появата му в Торо, Ювентус дава 750 милиона лирети за него. Невероятна сума! Феновете на "виненочервените", които работят във фабриката на ФИАТ, заплашват да стачкуват ако това стане. И двата клуба размислят, защото никой не иска гражданска война. А такава зрее заради народния любимец.
Мерони нехае за всичко това, а на терена той е неудържим. С всеки следващ мач е все по-добър, като за три години в Торино изиграва 103 двубоя и вкарва 22 пъти. Подава за още толкова попадения. В сърцето на всичко красиво е, а и вече е национал.
На 23 години влиза в Скуадра Адзура, което в онези години не е лесна работа. Викат го за Мондиал 1966, където влиза само в мача със СССР, но гледа отстрани конфузната загуба от Северна Корея. Смятат, че още не е готов за такива битки.
Вкарва два гола за националния в шест мача, като единият е във вратата на България през юни 1966-а, когато "скуадра адзура" бие с 6:1 дни преди Мондиал 1966. Не му е писано да играе повече от тези половин дузина двубои...
С него е свързана и история, която се развива в Милано, не в Торино. На стадион "Сан Сиро" и днес има малък плакет, на който е отбелязан един паметен мач, който Интер губи. През пролетта на 1967-а Мерони вкарва гол-шедьовър, пращайки топката с "капещ лист" над вратаря, като придава на кълбото невероятна парабола.
С това попадение, аплодирано от целия стадион, макар да е за гостите, свършва тригодишната серия на отбора на Еленио Ерера без загуба у дома. Мерони и Торино го правят, и то - по какъв начин!
Пеперудата пърха по крилото и предвижданията са, че предстои десетилетие в италианския футбол, в което той ще е най-ярката звезда.
С такива мисли, Торо започва сезон 1967-68 г. много силно и след победата над Сампдория с 4:2 на 15 октомври, отборът е трети, съвсем близо до върха. Сочен е за един от фаворитите за титлата.
Джиджи, след като раздава автографи на стадиона като всеки път, си тръгва към дома пеш. Също - както обикновено. Не е в добро настроение, защото в края на мача е отстранен от рефера, след като е отвърнал на поредния ритник. И ще пропусне наказан дербито с Ювентус.
Вероятно за това са си говорили с Фабрицио Полети, десния бранител, на излизане от стадиона след мача със Сампдория. Двамата живеят близо един до друг и по традиция се прибират заедно. В разговори пресичат улица "Корсо Ре Умберто", когато един ФИАТ Купе 124 ги връхлетява. Полети оцелява, като само кракът му е счупен. Мерони отскача от удара и попада под гумите на друга кола, от която е влачен десетки метри. Умира в болницата. Само на 24 години.
Автомобилът, който удря футболистите, е шофиран от 19-годишно момче - Атилио Ромеро. Той се оказва запален фен на Торо и живее на същата улица, на която е и къщата на Мерони. Пеперудата е неговият идол, а плакати на Джиджи красят стаята на тийнейджъра, който дори се подстригва като него.
Начинаещият шофьор е в пълен шок, напълно в несвяст. Това е трагедия в трагедията. Атилио остава дълго след инцидента на мястото, дава пълни показания пред полицията и е прибран от семейството му чак през нощта, напълно загубил връзка с реалността.
В последвалия процес той е оправдан изцяло - заключението е, че не може да избегне двамата играчи. Те са се появили на платното зад завой и на място, където не бива да се пресича.
Ромеро прави кариера като счетоводител, минава през концерна ФИАТ, където се издига. Не спира да ходи на мачовете на Торино, а споменът за Мерони го преследва и до днес. Но не само това съдбата е подготвила като сценарий в тази изумителна, красива до някъде и смразяваща след това история. Тя е толкова невероятна, че чак звучи неправдоподобно. Но е съвсем истинска.
На 13 юни 2000 г. Атилио е избран за президент на Торино - клуба, който подкрепя цял живот. Естествено, феновете го приемат студено - ясно, е че те никога няма да забравят смъртта на любимеца им. Въпреки че през всичките години след това той не е крил пристрастията си, а и е доказано, че не виновен за катастрофата.
Съдбата обаче не спира със сценария - през 2005-а клубът банкрутира, а именно Ромеро го ръководи. През 2008 г. той е осъден на 2 години и шест месеца затвор за сделките, довели до колапса на Торо. По ирония на съдбата Атилио не лежи зад решетките заради смъртта на Пеперудата, но отива там за това, че докарва до фалит клуба, на който е привърженик. И който е почернен от трагедията с Мерони.
История, която никой сценарист не може да измисли, дори в Холивуд!
Това обаче е кулминацията в наши дни.
А преди 53 години Мерони си отива съвсем млад. И градът отново потъва в скръб заради футбол. Втората най-голяма трагедия за Торо след загубата на Гранде Торино през 1949-а в самолетния ужас. Отива си техният La Farfalla Granata. Над 20 000 се стичат на погребението и слънцето сякаш отново спира да свети за феновете на отбора, който е прероден след идването на Мерони. Много, много тъжен ден за града.
Седем дни по-късно се играе най-странният мач, който Торино помни. Дерби с Юве.
Самолетче минава над стадиона минути преди началото и разпръсква хиляди цветя на игрището в памет на Джиджи Мерони. Преди това море от фенове на Торо върви към стадиона в шествие от мястото, където е загинал. Събират се и поднасят венец на улицата, а после отиват на мача в пълна тишина.
На терена разяреният аржентинец Комбин, който е носил ковчега на съотборника си дни по-рано, забива хеттрик. Юве е разгромен с 4:0, което и до днес остава най-голямата победа на Торино над градския съперник. При всички голове стадионът скандира името на Джиджи. След мача играчите отиват на мястото на смъртта му, за да сложат венец и от отбора. Крилото гледа от небето най-яркия мач за сезона. Както и всеки следващ от тогава.
Когато играе Торино, той е там - неизменно ще има поне едно знаме с лика му на трибуните. Или с някой флаг с пеперуда и сърце. Двете вървят заедно, защото любовта към него никога не е угасвала.
Тифозите на Торо никога не го забравят. И не само те. Телевизионният канал RAI направи филм за живота му, а в не една песен през годините известни изпълнители споменават за Пеперудата. Това е той - Джиджи Мерони, ако някога се чудите, зачитайки се в текста на някое италианско хитово парче от 60-те, 70-те или 80-те, в което е вплетен някой куплет за пеперуда.
Артистичният и гениален младеж започна да пише една красива футболна приказка, но съдбата реши да затвори книгата още след първите глави.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}