По дяволите "Златната топка"! Загуби ли смисъл наградата, родена в едни съвсем други времена?
От малката уличка в Блекпул през 1956-а нещата се измениха много за най-полемичния приз във футбола
На 28 октомври (понеделник) в парижкия театър "Шатле" ще се разиграе ежегодната драма с връчването на "Златната топка". Ясно е вече (или поне така изглежда), че победител ще е Винисиус Жуниор от Реал Мадрид.
Всеки има мнение по въпроса. Както имаше и около всички 30 номинации, които накараха много хора около футбола да повдигат вежди и да се чудят как са попаднали някои играчи там, а други, далеч по-постоянни и заслужили в изявите си за периода на оценяване, не са в списъка.
Хакан Чалханоглу. Алекс Грималдо. Матс Хумелс. Витиня. Гранит Джака. Тони Кроос (той вероятно е за цялостно творчество). Наистина ли това са най-силните играчи на изминалата година? Мнения - колкото искате.
Но това е само глазурата върху върха на купчината несладоледена субстанция, която представлява от поне две десетилетия наградата. А някога този приз бе с романтична стойност. Неговото връчване се чакаше с огромно нетърпение от целия свят, победителят бе в тайна буквално до вечерта на церемонията, а как да забравим декември 1994-а, когато Христо Стоичков я получи и България пред телевизорите забрави и за мизерия, и за "особеностите" на прехода, и за ежедневието. Поне за час-два.
Историята на "Златната топка" си заслужава да се знае най-малкото в името на това да я прочетат хора, които си мислят, че футболът е започнал с Галактикос на Реал, с модерната прическа на Неймар и играчите, носещи цветни бутонки. И с това кой "печели трансферния пазар" лятото като някаква нова, паралелна игра на тази на терена.
Но далеч преди футболът да е маркетингова надпревара, бизнес за милиарди и всички други клишета, които са съвсем на мястото си за играта, "Златната топка" бе енигма и мечта. Тя бе нещо като Свещен граал.
Историята започва през 50-те години на миналия век, когато футболът в Европа получава всичките си придобивки в административното управление, които познаваме и днес. УЕФА се ражда като организация по време на Мондиал 1954 в Швейцария, като именно това е причината там да е щаб-квартирата.
Именно в периода 1954-56 г. е претворена в дело идеята за европейските клубни турнири, изпълващи календара и днес. Тогава се разработва и тази за Европейските първенства на националните отбори, стартирали през 1960-а.
Французите са автори на идеята и за "Златната топка", както и на двете гореспоменати. В редакцията на списание "Франс Футбол" решават да направят анкета за най-добър играч в Европа. Габриел Ано и Жак Феран са двамата инициатори, като принципът е гласуване само на журналисти от престижни издания на континента. Така е до 2006 г. Тази година може да бъде подчертана дебело като края на една ера около наградата, но до това има време.
Сър Стенли Метюс
През 1956-а журналистите от "Франс Футбол" преминават Ламанша и отиват в английския град Блекпул. На улица "Сейнт Ан" има една къща във викториански стил, а пред нея е паркиран скромен дори за времето си автомобил. Неговият собственик посреща гостите, позира за снимка с малката топка с позлатена повърхност, която те му носят, и дава интервю за списанието. В това време съпругата му черпи гостите от Франция с чай и сладки. Сър Стенли Метюс (на снимката горе) - първият носител на приза, получава "Златната топка" на 41 години!
Романтика, нали?
От времето на сър Стенли много вода изтече. В онази първа надпревара англичанинът печели с 47 гласа, втори остава Алфредо ди Стефано от Реал с 44, а трети - Раймон Копа с 33. Въпреки че именно Реал с Ди Стефано и Копа взима първата Купа на шампионите същата година. Никой никъде из Европа обаче не оспорва победата на Метюс. Защото гласуват компетентни хора от целия континент - те решават.
През годините е имало доста спорни лаурети на "Топката", ако гледаме през очите на днешното общество. Като се замислим, то за него всичко е спорно и дискусионно. И навсякъде се търси (понякога и намира) втори план.
Нещата през 60-те, 70-те, 80-те, а и през 90-те, са далеч по-прости.
Лев Яшин е награден като единственият вратар със "Златна топка" през 1963 г. В нея европейски шампион е Милан, но Джани Ривера от този отбор е втори в класацията. По сегашните критерии, това е скандал, нали!?
Трети пък е Джими Грийвз от Тотнъм, а четвърти - Денис Лоу от Манчестър Юнайтед. И двамата не са вдигнали най-ценните трофеи в предходния сезон - Тотнъм е втори в Англия, а Юнайтед завършва 19-и. И още нещо куриозно - играч №1 на Острова според местните журналисти става Метюс, вече на 48 години! Кой тогава е гласувал за Джими и Денис? Но е факт - и това се дължи на играта им. Двамата са великолепни футболисти и европейските репортери им се възхищават, независимо от това, че отборите им не са шампионски.
Няма и дума в медиите в Италия, например, защо Ривера не е първи. И защо няма, да речем, поне 4-5 човека от Милан в десетката. Е, за щастие Джани взе наградата все пак, макар и 6 години по-късно.
Година по-късно първи е Лоу, а след още три печели Флориан Алберт, който по това време играе за Ференцварош. Вероятно мнозина, които четат тези редове, са шокирани от този факт. Кой е този Алберт?
Унгарецът е голмайстор и обявен за най-добър млад играч на Мондиал 1962, когато е само на 20 години. Печели четири поредни титли в родината с Ференцварош, никога не е играл за друг клуб. В средата на 60-те просто не може да бъде спрян и по европейските терени. Клубът му не успява да спечели Купата на шампионите, но вдига тази на Панаирните градове (после Купа на УЕФА) през 1964-а. Всеки сезон е голова вихрушка. Вкарва около 300 гола в 400 мача за "Фради". И срещу неговата "Златна топка" няма нито един глас из европейските медии.
През 1975-а първи е Олег Блохин (снимката долу), а две години по-късно - датчанинът Алан Симонсен, който остава и вероятно най-малко популярното име, печелило наградата. Играч на Борусия Мьонхенгладбах, който губи финала същата година в КЕШ от Ливърпул. Дребосък, който си печели прозвището Датския принц с техника и неспирно 90-минутно тичане по терена. Днес е възможно от 10 души - футболни фенове, които спрете на улицата, девет да не са го чували.
Олег Блохин
Снимка: Getty ImagesСлед Мондиал 1986, спечелен от Аржентина, но с три европейски отбора в четворката - ФРГ, Франция и Белгия, "Златната топка" е за съветския нападател Игор Беланов. Не за Платини, не за някой от германците, нито пък за брилянтните белгийци Пфаф и Кулеманс, да речем.
Не е и за Марадона, но това е друга тема. Такава обаче, която има значение. Чак до 1995-а наградата е само и единствено за европейски играчи. Не могат да я печелят гениални футболисти от други континенти, независимо дали играят на нашия.
Това се промени с Джордж Уеа (долу) през въпросната 1995-а, но Бог знае колко награди щяха да имат Пеле, Гаринча, Марадона, Франческоли, Зико, Сократес, Кемпес... Показателно е, че от онзи триумф на Уеа до днес "Топките" са 14-14 в баланса Европа срещу останалия свят. В понеделник с бразилеца Вини, нещата даже ще са в полза не на Стария континент.
И това е още една от спецификите на тази награда.
През 2006-а се случиха три знаменателни събития за нея. Това е последната година, в която можеше да се гласува само за играчи, които се състезават в европейски клубове (но вече не само европейци). За последен път гласуваха само журналисти. И за последен път я спечели бранител - Фабио Канаваро.
Но вече се усещаше духа на политиката.
В дните след Мондиал 2006 например кампанията в италианските медии, че "няма как "Златната топка" да не е за някой адзуро, след като адзурите станаха световни шампиони", бе направо истерична. Имаше един проблем. Като погледнеш онзи Мондиал под лупа, нямаше някакво индивидуално представяне в небесносинята фланелка на първенеца, което да бе изумително. Капитанът Канаваро се справи в защита, веднъж решаващ бе Тоти, веднъж Дел Пиеро, на финала вкара Матераци... А големият герой с гола си срещу Германия на полуфинала бе левият бек Гросо. Но политиката бе - да я вземе италианец, та я взе Канаваро.
От 2007 г. вече гласуваха капитаните и селекционерите на всички национални отбори на планетата, както и доста разширен кръг представители на медиите. И точкуването се промени... Но тенденцията вече бе - "трябва" да спечелят онези, които обират и популярния вот в социални мрежи и медийни оди. И са на пиедестал, издигнат не задължително от хората, които са най-важни за играта - а именно, феновете.
Това бе ерата на Роналдо (за първи път с топката през 2008 г.) и Меси (година по-късно). Техните 13 приза в 15 години са напълно различен период в историята на "Златната топка". Не знаем дали е съвпадение, но от 2010-а с класацията се зае ФИФА, която стана генерален партньор на "Франс Футбол".
Списанието бе разклатено в трудните години за печатните издания като цяло, но се стабилизира след намесата бизнесмени във Франция. Та през 2016-а си върна правата изцяло, а ФИФА си направи паралелна такава. И това също не работеше никак добре за репутацията на индивидуалните призове във футбола като цяло, а и по това време вече масовото мнение бе, че те са доста девалвирали. Винаги печелят едни и същи, независимо кой какво е постигнал на отборно ниво през годината...
Това пак е част от начина на възприемане на нещата в новото време. Всъщност, през 1956-а също нямаше значение какво е постигнал Блекпул, за да се даде "Топката" на Метюс. Дали Блекпул тогава е бил по-силен от Реал на Ди Стефано? Просто хората са избрали сър Стан.
Джордж Уеа
Снимка: Getty ImagesТака, както хората избираха Меси и Роналдо години наред. Разликата е в броя на хората с вотове, и кои бяха те.
"Скандал", се четеше след поредната "Топка" на Меси, като например през 2010-а, когато Иниеста и Шави обраха всичко и станаха световни шампиони с Испания. Но останаха след него.
"Скандал", се пишеше по света за Роналдо, когато изпревари например Рибери през 2013-а, или пък Нойер през 2014-а... Важното е да има "скандал". Толкова много жлъч и негативизъм се събра около тази награда, замислена като нещо толкова позитивно, че... чак беше неприятно.
Винаги някой е сърдит. Винаги мнозина са недоволни. Германците пишат за "Обир" спрямо Нойер. Нидерландците - за "престъпление" към Ван Дайк, а французите са бесни, че Рибери не спечели, при условие, че обра всичко с Байерн в онзи сезон преди 11 години.
Роналдо не ходи на церемонии, когато печели Меси. Някой друг изобщо не ходи, ако не печели той. И т.н.
Със залеза на двамата големи в играта, което бе неизбежен, изборът се разширява и неизвестността се завръща. Но пак... политиката няма как да не е част от цялата лудница около "Златната топка". Оставяме настрана, че да оцениш кой индивидуално е най-добър на планетата в отборен спорт, е направо невъзможно (изключението - 3-4 пъти с Меси и Роналдо бе лесно в отделни години). Това е субективно мнение.
И именно в това би следвало е чарът на приза, но и неговият най-голям недъг. А в съвременното обществено огледало "Златната топка" вече не е онази романтика на журналистите, които хапват бисквити с чая, приготвен от мисис Метюс. Има и голяма доза политика, има и нагласи според обществено мнение. И доста сериозен натиск.
Реал Мадрид спечели Купата на шампионите и титлата в Испания през 2024-а. Вини бе сред най-добрите по пътя и към двата трофея. Да, игра слабо за Бразилия на Копа Америка през лятото, но не може да се каже, че за вземе наградата е незаслужено.
Но може ли да се каже това пък за Ерлинг Холанд, който е вкарал над 50 гола в най-трудното първенство на света за този период? И взе поредна титла на Англия с Манчестър Сити.
Или пък за Родри - капитан на Испания, която безупречно и със стил си спечели Евро 2024. И в добавка - водещ играч на същия Сити, който мачка и в Англия, а и на континента. Отпадна с дузпи от Реал, а може да се спори, че ако беше имал късмет да продължи тогава, щеше да е с трофея.
Или пък Белингам, който направи бляскав сезон в Реал и силно европейско за финалиста Англия? Или Мбапе? Или страхотния Нико Уилямс...?
Винисиус преди година се поразсърди, когато не бе награден. И някои медии в Испания го обърнаха на тема, която няма нищо общо с футбола. Темата, която го съпътства от момента, в който изгря на небосклона на играта - расизъм.
"Аз съм тъмнокож от Бразилия, не съм гледан със същата оценка като останалите", каза в интервю в родината му Вини още преди 2-3 години.
Ето, че в понеделник ще го оценят. Преди година все пак му дадоха приз на церемонията - първият в историята с име "Сократес" за "принос към играта с действия извън терена". Разбирай - битката му с расистите.
Е, сега ще има и "Златна топка". Никак не е незаслужено, момчето играе феноменално, като например във вторник вечер, когато "изпепели" Борусия с три гола в Шампионската лига.
Но... има но. И то се ражда от "багажа", който е натоварен около него и на гърба му, при това и не съвсем без негова заслуга за това. И е ясно, че и около тази, както и много от последните десетина награди, ще се родят страшно много полемики. И толкова неприязън, че човек се замисля какъв е смисълът да има такъв приз, ако самото връчване няма да е романтика, а ще е удавено в милиони мнения с откровен хейт в социалните мрежи, че и във водещи световни медии.
И винаги ще има поне двама-трима сърдити и "пренебрегнати" футболисти, обидени като малко дете, на което са взели играчката.
А това е неизбежно в света, в който живеем.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}