17-11-2017 20-11-2018

Трагичната история на Пичичи. Далеч преди Ди Стефано, Меси и Роналдо, от него започна всичко

Той е първият велик герой на испанския футбол

09:32 | 1 март 2020 | Автор : Динко Гоцев 2 4498

Катедралата. Как звучи само? И то, когато се употребява за футболен стадион.

Ретро

Има нещо различно във въздуха, когато наближаваш арената, която в цяла Испания е наричана Ла Катедрал. Нещо те сграбчва за гърлото, а това нещо е фактът, че влизаш в храма на великия Атлетик Билбао. Земята, където са се писали първите глави от историята на играта в тази страна. Там са посяти корените.

Едно нещо не бива да пропуснете, ако някой ден имате късмета да крачите към стадион "Сан Мамес" в Билбао. Не бива да минете, без да се спрете и да сложите едно свежо цвете пред Пичичи.

Направето го и знайте, че го прави от десетилетия всеки футболен отбор, който стъпва за първи път на осеяната с магия и пропита с история трева на "Сан Мамес". Новак в елита, който никога не е играл тук или тим от долните дивизии, който е изтеглил за Купата гостуване в Билбао - задължителен ритуал. Защото Пичичи е този, с който започва всичко.

В наши дни играта в Испания асоциираме с Ел Класико, Барса, Реал и тяхното вечно противоборство. Но двата клуба са били като свенливи ученици в годините между Световните войни, когато началото се слага в Страната на баските. И най-вече - в Билбао.

Вероятно сте чували това странно име - Пичичи (което на български и си звучи леко пикантно и предизвикателно), ако се интересувате от футбол. Наградата за голмайстор №1 в Испания - "Трофей Пичичи"... Не може да не сте го чували!

Но това всъщност не е име, а прякор - на Рафаел Морено Арансади. Мит на испанския футбол, на баската култура и история.

На новия стадион бюстът му е на различно място. Пичичи бе преместен, след като "Сан Мамес" бе разрушен в стария му вид. Но е там. Преди бдеше от трибуната зад вратата на Север. Днес седи пред тунела, през който играчите излизат на игрището. Те минават край него, а капитанът на гостите оставя букет, аплодиран от трибуните. Това е малкият-голям, стар-млад, безсмъртен-отдавна покоен герой на баския и испанския футбол.

Историята му е на човек, който е имал избор да се занимава с далеч по-достолепни и изискани за времето си неща от това да преследва топката по кални поляни срещу неподбиращи средства съперници. Рафаел Морено се ражда в квартала Каско Виехо в Билбао на 23 май 1892 г. Баща му е заможен адвокат, кмет на града за няколко години, човек с потекло и огромна репутация.

Майка му е една от сестрите на Мигел де Унамуно, митична фигура за баските като един от най-добрите писатели и преподаватели по философия в местния Университет. Изобщо - има произход от сой този Рафаел, не се е родил в беднотия и безпътица. Може да поеме по пътя на изкуството, на науката или политиката.

По това време футболът не е особено популярен в региона. Англичаните са го донесли при баските едва през 70-те години на 19-и век и местните още не са прегърнали играта. Единственото истинско игрище, което дори има трибуни, е "Теренът на англичаните" - недалеч от доковете на града, където основните футболисти са британци, но и местни момчета опитват да дриблират и стрелят във вратите. Един от тях е Морено.

Дребосък, но изключително бърз и смел в единоборствата, той бързо изтръгва аплодисменти, вкарва купища голове на La Campa de Los Ingleses ("Теренът на англичаните") и градът шуми за него. Вече говорят - страхотен малък талант.

Баща му опитва да го отдели от "тази глупост" да се занимава с някакъв си спорт.

Напразно. Цялото му сърце и внимание са в топката.

На 19 години, през 1911-а, Рафаел Морено Арансади, наричан вече галено из град Билбао с прякора Малкото патенце (Пичичи), започва да тренира и играе за Атлетик. Местната футболна гордост. Да, Пичичи - така го наричат. Висок е само 154 сантиметра. Истински дребосък, който не спира да се блъска с големите играчи, прави ги луди с финтове и вкарва голове с лекотата, с която диша. Отличава се ярко на фона на останалите.

През 1913-а дебютира за първия отбор, като вкарва на Реал Мадрид в полуфинала за Купата на краля. Печели този трофей четири пъти в кариерата си.

Застава отляво на нападението, а на един от първите мачове го удрят тежко в главата. Вкарва два гола с огромна бяла превръзка. Оттогава излиза на терена винаги с такава, въпреки че е здрав и раната отдавна е забравена. Става нещо като запазена марка. Лесно разпознаваем, лети по игрището с бялата лента на главата и дребния си ръст, за да води атаката на Атлетик от позицията на ляв инсайд. Вкарва 101 гола в 159 мача за Билбао, печели четири купи и пет шампионата на Бискайската провинция.

Превръща се в любимец на хората от града. Знаят го като онзи, който избра футбола пред кариера в далеч по-добре платена и престижна в разбиранията на елита тогава професия. Всъщност, да гониш топката е удоволствие, а не професия. И доставя радост на народа. Тоест - човекът избра да е любимец на Билбао, а не да прави кариера. Пичичи е повикан в първия испански национален отбор в историята, свикан за Олимпийските игри през 1920-а. В състава е и Рикардо Замора, който има сходната съдба да е обезсмъртен в пантеона на футбола в страната.

На игрите Испания взима сребро, но завръщането у дома е началото на края за Морено, който има проблеми с хората в Билбао.

Те изведнъж са се обърнали срещу него. Обвиняват го, че формата му е паднала, не се раздава както преди и, едва ли не, пречи на отбора. На 29 години се отказва от играта, донякъде повлиян и разстроен от лошото отношение, след като само месеци по-рано е бил култов герой. Всъщност е имал и проблеми със здравето, за което народът няма как да знае. Именно на това се дължи липсата на енергия в мачовете, позната от предните години.

Футболът още е голямата му страст и решава да стане съдия, като през 1922-ра прави дебюта си като рефер в приятелски мач на "Сан Мамес". Седмици по-късно внезапна атака от коремен тиф поваля Пичичи.

Различни са версиите от какво е предизвикана. Най-вероятното обяснение е в порция недобре изчистени стриди, което често е предизвиквало смъртоносни удари на ужасното заболяване в онези години. Организмът му е бил отслабен, бил е болен и преди това. През 1922-ра Пичичи го няма вече. Преди да навърши 30 години си отива от света, а в Билбао изведнъж се настанява едно особено усещане у хората, че и те са допринесли, като са го прогонили от терена. Там, където винаги е било сърцето му. Мъката и покрусата сред баските е незапомнена дотогава. Именно в тези дни е бетониран статутът му на легенда.

Пичичи остава вечен. Голмайсторът-дребосък дълги години "гледа" отбора на всеки мач чрез малката негова статуя, която първоначално е изградена направо на северната трибуна. Сред хората. Те го галят по време на мачове, слагат цветя около него, а по-късно - и шалчета.

Обезсмъртен е и в картината на Аурелио Артета, прочут баски художник. Там е нарисуван заедно с годеницата му, като Рафаел дори е по екип - така, както го помнят всички в региона. Гледа замечтан...

Той не е най-големият голмайстор на Атлетик или испанския футбол, но остава най-култовата фигура в историята на този клуб. Заедно със Замора, те са и най-значимите фигури, писали историята на испанската игра преди Втората световна война.

Славата му отдавна е излязла извън Билбао. Мадридският вестник "Марка" през 1952 г. учредява наградата като иска хората да изберат името. В редакцията пристигат хиляди писма и - глас народен става глас Божи. Трофеят за реализатор №1 на първенството си върви с прякора на Рафаел Морено - наричат го трофей "Пичичи".

Меси, Роналдо, Меси, Роналдо... В последните години двамата го печелиха по инерция, преди Кристиано да напусне Примера. И все пак близо 80 години рекордът по титли за званието "Пичичи" принадлежеше на един човек - Телмо Сара. Наследникът на Рафаел в екипа на Атлетик, който къса мрежите след края на Втората световна война. Той е шесткратен реализатор №1, колкото пъти на върха е бил Меси.

Кини, Алфредо ди Стефано и Уго Санчес ставаха "Пичичи" по пет пъти, а Ференц Пушкаш - четири.

Все велики имена, блестяли ярко по терените на Испания.

Вкарвали голове на всички, включително на онези докачливи и горди баски с червено и бяло райе от Атлетик. Включително на терена на "Сан Мамес", край който ги е гледал с критичен поглед бюстът на онзи, на когото е кръстена наградата за това да си най-добър реализатор в Испания.

Рафаел Морено Арансади. "Пичичи".

ИЗБРАНО