12:40 | 05.11.24

17-11-2017 20-11-2018

Начална дата Крайна дата

И 1:0 стига. Българската следа в шампионски финали, решени с един гол

Най-големият клубен мач за годината 18 пъти е завършвал с непопулярния резултат

Снимка: Getty Images

И 1:0 стига. Българската следа в шампионски финали, решени с един гол

Най-големият клубен мач за годината 18 пъти е завършвал с непопулярния резултат

11:43 | 10 юни 2023 | Автор : Жаклин Михайлов 2 3556 Снимка: Getty Images

Много често привържениците на футбола са произнасяли фразата - "цяла година го чакаме и накрая гледахме финал с един мижав гол". За съжаление фактите го доказват - финалът в Шампионска лига, а преди това и в КЕШ, е обречен да се решава само с един гол (общо 18 пъти). Не е случайно, защото този двубой, както гласи клишето, "не се играе, а се печели".

Шампионска лига

Но всъщност постния резултат в никакъв случай не разваля харизмата на един финал. В Истанбул ще се проведе 68-ият такъв в турнира и, независимо от крайният резултат, досега лош мач не е имало. Всички финали заслужават еднакво уважение. И тази класация е нещо като реабилитация за изречените несправедливи слова по адрес на срещи, завършили 1:0. Много от тях са оставили незаличим спомен и в тях има някаква българска следа. Това, че нашият футбол някога се е съчетавал успешно със световния, е едно огромно признание, което не бива да се забравя. Както и не бива да се пренебрегва фактът, че вече не се случва.

Резултат 1:0 е с фундаментално значение изобщо за развитието на футбола като феномен, който познаваме днес. Припомняме, че и последният финал в турнира преди година също завърши само с едно попадение (1:0 за Реал срещу Ливърпул).

1. За първи път финален мач в турнира за КЕШ завършва 1:0 през 1965 година. Двубоят е на легендарния "Сан Сиро" в Милано и Интер се чувства домакин пред своите 89 хиляди привърженици. "Нерадзурите" печелят второто си поредно отличие, а Бенфика играе на четвъртия си финал в рамките на 5 години. Единствения гол в мача бележи Жаир в края на първото полувреме. Мачът е уникален по своето съдържание, защото от едната страна е Великият Интер на Елинио Ерера с Факети, Мацола, Луис Суарес, а от другата - Славния Бенфика, създаден и за съжаление прокълнат от Бела Гутман.

А българската следа е оставена няколко месеца по-късно, когато Левски на Гунди и Бенфика на Еузебио правят два великолепни двубоя в следващото издание на КЕШ. И още един важен щрих от същата кампания. Българският шампион Локомотив София прави най-доброто ни до този момент участие, а незабравимият Никола Котков отбелязва невероятните 7 гола в турнира от 1964/65 г. Локомотив отстранява Малмьо и отпада нещастно от Вашаш с общ резултат 7-8. Лекият жребий отвежда унгарците до полуфинал, където съвсем заслужено е можел да бъде българският клуб. Интер също пристига в България две години след триумфа си срещу Бенфика, за да играе знаменит полуфинал с ЦСКА.

Интер - Бенфика 1:0, финалът от 1965-а.

Снимка: Getty Images

2. Непобедимият Аякс доминира с тоталния си футбол в началото на 70-те и печели три последователни финала, без да допусне попадение в своята врата. От онова време е фразата, че всеки иска да бъде мястото на Стуй - вратаря на Аякс. Холандското чудо печели с 1:0 третата си купа на белградската "Маракана" срещу Ювентус през 1973-а.

Джони Реп открива резултата още в 5-а минута и никой не предполага, че това ще бъде последното попадение в мача. А почти веднага след финала в Белград, светът е разтърсен от новината, че Йохан Кройф напуска Амстердам в посока Барселона. Това за съжаление слага край на най-романтичната футболна приказка. И тук има сериозна българска намеса. По пътя към "Маракана" Аякс отстранява българския шампион ЦСКА с 3:0 и 3:1. А няколко месеца след триумфа в Белград армейският тим взима реванш, като фактически слага край на една на великата ера.

3. В историята резултатът 1:0 е носил и белезите на огромна несправедливост. Един от финалите, за които и до днес се смята, че е завършил с незаслужена победа, е от 1976 година. До последната права на "Хемпдън Парк" в Глазгоу достигат двукратният победител Байерн и френското явление Сент Етиен. Мнозина наблюдатели лепват върху френския тим етиката "наследник на Аякс". И затова си има основание, защото "зелените" играят невероятен футбол с вкус на шампанско. Но баварският колос, който вече е извършил две предишни "престъпления" срещу Атлетико Мадрид и Лийдс, не се съобразява с желанията на феновете. И постига трета победа. Анонимникът Бюле Рот бележи гол в 59-а минута и това е достатъчно за победата. "Българският принос" се изразява във факта, че ЦСКА има мачове и срещу Байерн, и срещу Сент Етиен. И като пряк очевидец на двубоя със Сент Етиен (през есента на същата година - 0:0 в София и 0:1 във Франция, б.р.) на "Васил Левски" твърдя, че това беше един уникален тим.

Виж още Никодимов пред Дир.бг: Клъф се закани да не видим топката, но ЦСКА му я скри

4. За огромно облекчение на преобладаваща част от земното население, Байерн слиза от сцената, а Борусия (Мьонхенгладбах) така и не успява да се качи там. И вакуумът за цели 6 години е запълнен от английските отбори, които до този момент са доста бледи в най-престижното клубно съперничество на Стария континент. Ливърпул, Нотингам и Астън Вила се оказват царете на резултата 1:0. От шестте поредни финала, с които те превръщат КЕШ в поле на абсолютна английска доминация, пет завършват с такъв резултат.

През 1980 година Нотингам защитава титлата си от предишния сезон и в един доста разочароващ за феновете спектакъл (на основната снимка горе) се справят с по-добрия от тях Хамбургер - 1:0. По-добър не е проява на пристрастие, а си е самата истина. Немският тим е в най-добрата си кондиция, но пропуска първият си шанс. Джон Робъртсън бележи за Форест в средата на първата част. Калтц, Хрубеш и най-вече Кевин Кигън се оказват безпомощни да върнат попадението. Българската следа отново се нарича ЦСКА. Само четири месеца по-късно армейците детронират за втори път в своята уникална история актуален европейски първенец - Форест на Брайън Клъф.

5. В дългата поредица от финали, завършили 1:0, имам личен фаворит и той е Ливърпул - Реал от 1981-ва. Не заради друго, а защото по днешните стандарти би трябвало въобще да не съм го гледал. Но докато около мен празнуваха съучениците ми-абитуриенти, аз стоях вторачен в екрана, за да не пропусна нито миг от зрелището на "Парк дьо Пренс". И това е причината да помня почти на каданс единственото попадение във финала, вкарано от левия бек Алън Кенеди, от когото имам личен автограф. Както между впрочем и от целия тогавашен отбор на Ливърпул, което въобще не ме спря да поддържам Реал във финала.

А българското участие го знаят и неродените. 10 месеца по-късно ЦСКА направи екзекуция на трети актуален европейски шампион, а Стойчо Младенов и до днес си носи гордо прякора "Екзекутора", защото вкара двата гола.

6. Поради липса на каквато и да е било българска връзка, пропускам успеха на Астън Вила над Байерн от 1982-ра и отивам към финал, който също помня добре, но с лошо. Родната казарма ме призова в далечната 1981 година и през 1983-а трябваше да гледам победата на Хамбургер срещу Ювентус на Олимпийския стадион в Атина при походни условия. За почитателите на казармата ще кажа, че няма по-голяма глупост на света от това да се дават пушки на неподходящи хора за целта.

А Хамбургер бе компенсиран от съдбата с една доста неизразителна победа, дошла с бърз гол в началото на Феликс Магат. Вероятно това не е бил най-логичният резултат, след като в състава на "Старата госпожа" се подвизаваха Платини, Роси, Бонек, Бетега, Ширея, Тардели, Кабрини и така нататък. За протокола - почти цялата "скуадра адзура" от 1982 година. А Хамбургер дойде, видя и победи на "Армията" година по-късно, с което поставяме българската следа.

Виж още 35 години от Трагедията "Хейзел" - най-мрачната нощ за европейския футбол

7. И един финал, който светът никога няма да забрави. Не заради резултата 1:0, който с оглед на тенденциите тогава беше най-нормалното нещо, а с труповете по терасите на стадион "Хейзъл" в Брюксел. Незабравим е споменът от ужасяващата гледка и от коментара на Николай Колев-Мичмача. Съмнявам се, че днешните му колеги биха се справили, както той го стори тогава. Ювентус спечели срещу Ливърпул с 1:0, но последното важно нещо в този мач беше резултатът. Между другото, сам по себе си доста спорен, защото единственият гол падна от несъществуваща дузпа.

Нарушението срещу Бонек беше извършено поне на три метра преди наказателното поле, но швейцарският арбитър Андре Дайна се превърна в трибунал и подари победата на Юве. В което имаше и доза справедливост, защото те бяха към онзи момент по-добрият отбор от Ливърпул. Но заради ексцесиите на "Хейзъл", на Ливърпул бяха отнети поне две или три купи, защото между 1985 и 1989 "червените" имаха супер отбор и най-малкото щяха да озорят много Милан на Ариго Саки. И въобще футболът, в частност и българските любители, бяха ощетени много от събитията тогава. И да не пропусна, че дузпата реализира Платини в 58-ата минута.

8. И оттук-нататък започва триптихът на "моите" финали. Мои, защото съм ги гледал наживо на стадиона. Първият го помни всеки, който дори най-малко се интересува от футбол. А причината се нарича Христо Стоичков. На 20 май 1992-ра от 20,15 часа местно време и 22,15 българско, на легендарния стар "Уембли" в Лондон излязоха Барселона и Сампдория. А на терена имаше и българин с номер 8. А пък моя милост го видя да вдига купата! Признавам, че нарушавам правилата, защото мачът завърши 0:0 в редовното време, а победният гол падна в края на продължението. Но пак си е 1:0.

Отбеляза го Роналд Куман, но преди за изпълни свободния удар около него се мотаеха Стоичков и Бакеро, и десетината български журналисти бяхме напълно сигурни, че Стоичков ще изнаглее и ще я ритне с левачката. Уви, Кройф се наложи и за голмайстор бе записан холандецът. А Христо също остави своя отпечатък, след като негов удар срещна гредата. Убеден, съм че вече стана ясно - този финал е с възможно най-голямото и ярко българско участие. И с единствено такова, донесло купата в ръцете на наш сънародник.

Виж още "Уембли", буйните коси на Ломбардо и купата, паднала в български ръце

9. Без никакво българско участие обаче бе финалът през 1995-а година между два велики клуба, които никога не са излизали от Топ 10 на световните клубни марки. На "Пратера" във Виена Милан на Саки срещна Аякс на Луис ван Гаал. И както често се случваше едно време, сметките излязоха криви. До мен на трибуните седяха Ван Бастен, Брайън Лаудруп и Папен, а долу на терена бяха не по-малко по-добри от тях: Малдини, Албертини, Барези, Донадони. И едно момче на 17 години, което се бе появило като резерва, ги унищожи пет минути преди края на мача с един мижав гол. И незабравим е споменът как Патрик Клуйверт започна да си съблича фланелката за да я обърне с номера отпред. Откъде му хрумна тази идея и той самият не успя да обясни. Но това беше краят на една голяма ера. Аз все пак си взех автограф и се снимах с всеки един от този велик Милан шест години по-рано, когато играха с Левски в София. И дори гледахме един до друг с Карло Анчелоти на световното в САЩ четвъртфинала Испания - Италия на едно студентско стадионче в Масачузетс.

10. И към поантата и края на аферата. През 1997 година ми се сбъдна мечтата да видя на живо най-великият футболен клуб за всички времена. Всъщност преигравам, защото вече ги бях гледал на "Герена" срещу Левски, но едно е някакъв мач от първи кръг, а съвсем различно - финал за Шампионска лига. И то в Амстердам, където славата трепти като ехо във въздуха. Финал между Реал Мадрид и Ювентус, който сложи края на 32- годишната прокоба. За радост на мадридистите не се оказа толкова жестока, като онази на Бела Гутман, сложена точно в Амстердам през 1962 година върху Бенфика.

И наистина си беше исторически момент да видиш как Реал Мадрид се връща там, където му е мястото. С един гол на магьосника Педжа Миятович буквално пред моите очи, защото го вкара на не повече от 10-15 метра от мен. Никога няма да забравя как я бутна елегантно в 66-а минута покрай Анжело Перуци.

Българската следа я описах някога в заглавие за първа страница с думите "ЦСКА си е ЦСКА". А причината бе онова чудо на "Българска Армия", когато през есента на 1994-а ЦСКА спечели с 3:2 срещу същия Ювентус, който впоследствие игра на три последователни европейски финала.