Вече под и над път, който заговори за българския футбол, стига все до сравнения с Унгария. Дали заради скорошния ни мач срещу тях, в който ни разбиха с 0:3, или заради стадиона-бижу, на който се случи. И после се игра там и финалът в Лига Европа.

И започват да се леят дитирамби и хвалебствия за правилната спортна политика на Виктор Орбан. В Унгария за времето на неговата мека диктатура били построени сто стадиона, хиляда басейна с олимпийски размери, десет хиляди лекоатлетически писти и така нататък. Факт е, че в спортната инфраструктура на Унгария са похарчени десетки милиарди евро и това се отчита навсякъде като огромен плюс в политиката на ФИДЕС. Друг е въпросът дали тази политика може да се прилага универсално навсякъде.

И най-вече в България, където 99 процента от така наречените спортни хора стават и лягат с бляна държавата да се върне в спорта. И примерно 10 процента от бюджета да се отделя за спорт.

За унгарския спортен модел вече се знае почти всичко, дори и за неговото прилагане като подкрепа и етническо самоосъзнаване на малцинствата им в Хърватия, Сърбия, Румъния, Словакия, Словения, Украйна. Едно обаче е напълно сигурно - поне в обозримото бъдеще унгарският спортен модел за хубаво или за лошо няма да бъде прилаган в България. Съществуваше такава възможност и в един период се построиха спортни зали и най-вече стотици футболни теренчета по села и паланки. Но нов национален стадион така и не бе проектиран!

Снимка: Getty Images

В Унгария безспорно е построено много, но успехите в спорта и в частност футбола не са такива, че да ахнеш и да занемееш. В плуването, водната топка и фехтовката винаги са имали големи традиции, но футболът така и не могат да го върнат сред най-силните нации още от събитията през 1956 година, та до наши дни. Тогава, благодарение на нахлуването на съветските танкове, се разпада отборът на могъщите маджари, който е смятан с право за най-силният в света в годините след Втората световна война.

И ерата му приключва, след като Ференц Пушкаш, Шандор Кочиш и Золтан Цибор скачат през желязната ограда. Колкото и да му се иска на Виктор Орбан, онези времена няма как да се върнат. Имат приличен национален отбор със средни футболисти и една голяма звезда - Доминик Шобослай. 22-годишният полузащитник определено има качествата да стигне много далеч. Сега е в Лайпциг, но пътят му със сигурност ще мине през някой от клубовете в топ 10 на Европа.

Може да пиша още много за Унгария, но както се разбра, това ще е като преливането от пусто в празно.

В неделя след полунощ завърши финала от Лигата на нациите. Трябва да се признае, че УЕФА добре развива това иначе скалъпено и измислено съперничество между европейските нации. Първоначалната му цел беше да се спре с безсмислените приятелски срещи, но определено идеята се развива много добре. И това е причината четвъртото издание да завърши във финален кръг с 8 участника. А това на практика ще означава европейско първенство вече не на 4, а на всеки 2 години.

Четвъртфинали, полуфинали и финал с искрящ футбол. Това е за бъдещето след две лета, а в настоящето Хърватия записа поредния си огромен футболен успех. В последните 5 години "ватрените" играха два пъти на полуфинал на световно, а в Ротердам бяха и на втория си голям финал, след онзи в Москва. Съвременна Хърватия във футболно отношение е до Франция, Италия, Англия, Испания и много над Германия.

И тук е необходимо поне да бъде зададен въпрос защо Хърватия с 3,9 милиона души население и територия два пъти по-малка от България, постига тези невероятни успехи на футболния терен?

Снимка: nk-osijek.hr

Успехи, които не са платени с милиарди евро в развитие на спортната инфраструктура. За последните 30 години в Хърватия бе построен само един нов стадион за 13 хиляди зрители. И забележете - стадион "Пампас" в град Осиек беше построен от Унгария. Не се е чуло в Хърватия да се води някаква мегаломанска спортна политика, защото политическата среда е почти като нашата. Обвинения в корупция, връзки с Русия и Китай, а и общо взето хърватите гледат бързо да настигнат европейците в доходите си, а не колко стадиона ще бъдат построени.

Независимо от уникалните успехи на националния отбор, арените "Максимир" в Загреб, "Полюд" в Сплит и този в Риека са като илюстрация на една далечна епоха. Красиви са, защото самата държава на адриатическо море е прекрасна, но нямат нищо общо с модерната епоха във футбола. Затова на тях не се играят европейски финали, както например го правят в Будапеща, Тирана, Скопие, Прага, Букурещ. Хърватия няма нито едно модерно съоръжение клас А. Но са световни вицешампиони от 2018 година. И са трети от 2022. И са втори от 2023 в Европа.

И тук ще извикам машината на времето за едно преминаване през континуума. През 1994 година България игра на полуфинал на световно първенство и оттогава остана онова историческо четвърто място. И онова гордо за произнасяне "четвъртите в света". Беше огромен, невероятен, невъзможен за осъзнаване успех. Не станахме случайно четвърти в света, защото имахме уникално футболно поколение от световни звезди.

През 1994 година Хърватия получи право да играе като самостоятелна държава в турнирите на УЕФА и ФИФА. През 1996-а достигнаха до четвъртфинал на европейското първенство в Англия. Дори наблюдавах наживо мача им на тази фаза срещу Германия на "Олд Трафорд" в Манчестър. Шукер, Бобан, Асанович, Просинечки можеха спокойно да качат бъдещите европейски шампиони на самолета! И го направиха само две години по-късно пак пред очите ми на "Жерлан" в Лион. Непобедимият немски маншафт беше прегазен с 3:0. И след това бъдещите шампиони от Франция с триста зора и обрат в мача ги победиха на полуфинала. А за да докажат, че не са били никак случайни, хърватите победиха Нидерландия с 2:1 за третото място.

България също беше на това световно първенство във Франция и някъде там започнахме да се разделяме във футболно отношение с Хърватия. Съединихме се още веднъж, когато Бербатов и Стилиян Петров им вкараха два гола на "Васил Левски", и нашите се класираха за европейското в Португалия през 2004-а. Заедно с хърватите. Между другото това ни е единствената победа срещу тях в осемте изиграни двубоя.

И след формалното ни разделяне, Хърватия се класира четири пъти на Мондиал и също толкова пъти на европейски първенства по футбол. Пропуснаха само световното през 2010 година в Южна Африка и това бе прието като национална трагедия в Загреб и Сплит. Обвиниха англичаните, които не си дадоха зор в Днепропетровск и помогнаха на Украйна да отиде на бараж срещу Гърция. А загубата на украинците от елините още повече им засили болката отляво.

Снимка: Getty images

Че Хърватия е световна футболна сила е неоспорим факт. Също толкова неоспоримо е, че нелепо да се говори за случайност в техния случай. Но как го постигат без държавна политика? Отговорът е, че го правят по простия и банален начин. Те са само 3,9 милиона, но всяко момче иска да стане новия Модрич. А самият Модрич е станал това, което е, защото е искал да бъде като Просинечки или Бобан. И тази приемственост е най-добрата гаранция за константност в успехите.

От сегашната сребърна генерация на Хърватия само един футболист не е създаден в детско-юношеските школи на Динамо, Хайдук, Риека, Осиек или в по-малките клубове. Това е Баришич, който е продукт на немската школа. Всички останали са тренирали на не особено добри терени и при условия, коренно различни от тези в Англия, Испания, Франция, Португалия. И дори спрямо Унгария с пословичните бази. Твърдя, че стадионите на Шибеник, Вараздин, Истра са по-допотопни дори от Враца и Монтана. Това е основната причина хърватският клубен футбол да е непродаваем на световния телевизионен пазар. Както между впрочем и българският. И въпреки нивото на първенството и липсата на пословичната държавна политика, Хърватия затвърждава успехите си непрекъснато.

Хайдук Сплит стигна до финала на Шампионската лига при младежите преди два месеца, а Хърватия участва на европейското първенство за 21 години, което е в момента. Нас ни няма там.

Съвсем прозаичната причина за успехите на Хърватия е, че тамошните момчета обичат да играят футбол. Имат си иконите, идолите, примерите. Най-важното - живеят с мечтите си. Всичко това вече го нямаме в България. И дори да се построят 30 нови стадиони във всеки областен град, те не гарантират, че футболът ни ще се възроди. Прекрасната зала "Армеец" възроди ли спорта у нас!? Но дотациите от бюджета си вървят към нея всяка година.

Така ще е и със стадионите - ще ги имаме, но няма да знаем какво да правим с тях. Защото годините от 1994-а до наши дни бяха пропуснати безвъзвратно. А в Хърватия затвърдиха многократно постигнато през 1996-а, 1998 г. и т.н.

Жалко, защото наистина можехме да бъдем като тях.

ИЗБРАНО
ИЗБРАНО