Големият Йордан Йовчев: Как се бори спортът ни и кое е момчето, тръгнало по неговите стъпки?

Снимка: Bulphoto

Големият Йордан Йовчев: Как се бори спортът ни и кое е момчето, тръгнало по неговите стъпки?

Легендата в спортната гимнастика в интервю за Dir.bg

09:33 | 7 декември 2020 | Автор : Динко Гоцев 17 7507 Снимка: Bulphoto

Когато и да си говорим за спорт с Йордан Йовчев, е навреме. Едно от символните имена на България, участник на шест олимпиади, донесъл на България четири медали от летни игри, 13 от световни първенства и девет от шампионати на континента. Истинска легенда на спорта ни - за хора като него тази дума не е пресилена.

Щастливите 13

Днес е активен ежедневно и не спира да работи за спорта, не само като генерален секретар на федерацията в неговата любима спортна гимнастика, редом с президента Краси Дунев. Той е създател на първия клуб и двигател на спорта стрийт фитнес у нас, а сега има и нов проект - паркур, който е неолимпийска дисциплина, но набираща огромна популярност по света.

През годините Данчо Йовчев винаги е бил открит и човек с мнение, а в разговора за Dir.bg отново се показва като позитивен и пълен с енергия. Въпреки че ситуацията не е такава, в която това да е лесна работа...

- Как я карате насред извънредните мерки и въобще в тази толкова различна 2020-а година?

- Ние сме спортисти, не се оплакваме. Така сме научени. Лошо е положението наоколо - хората боледуват, притеснени са, има психоза до някаква степен. Светът става луд, както се казва. Здравеопазването също е в трудна позиция. Ние в нашата си ниша пряко не сме засегнати. Тренираме и опитваме да действаме по план. Борим се, както винаги сме се борили, особено в нашия спорт, в който само така стават нещата. Гимнастиката и без това ти предлага много предизвикателства, иска се упоритост и твърдост. Това е просто още едно предизвикателство.

- Как ви удари като спорт пандемията?

- Като международни участия, ние за поредна година получихме доверието да организираме Световна купа в спортната гимнастика, но - ето, това пропадна. И го пишем "нулево" събитие, отложено е за следващата година. Кандидатствахме и спечелихме домакинство на Световна купа и по паркур, където имаме и чудесни състезатели, но... и там "нула", за догодина. И на трето място като международни участия, имаме Дейвид Хъдълстоун, който взе квота за олимпиадата Токио 2020. Която, както знаем, също бе отложена.

- Това как му се отрази, той е съвсем млад и вероятно разочарованието да чака още година за дебюта си на Олимпиада е голямо?

- Честно казано, за него специално това може и да е за добро. Ако беше някой състезател към края на кариерата, вероятно щеше да е голям удар и разочарование. Но Дейвид е на 19 години, съвсем млад, а това отлагане ще му даде време. Ще има какво да добави, както се казва в спорта. И догодина ще е още по-подготвен за игрите.

- Икономически какъв е ефектът от пандемията? Не само в гимнастиката ни, но и в паркур, фитнес?

- Неизбежно има такъв. Всички тези треньори, хората от спортно-техническата част, на тях им се отразява и страдат. Децата са намалели в залите, ясно защо. Както и по-възрастните, практикуващите фитнес... От там намаляват приходите на треньори, инструктори. Хората се притесняват, купуват уреди за дома, тренират отделно. Напълно обяснимо е, а по веригата то се отразява, защото е свързано с работата на треньорите.

Генерално за спортната гимнастика, ние разчитаме на бюджета, който сме си извоювали с представянето през миналата година и там проблем няма. Ръководството заслужава похвала и за това, и че не писа годината нулева като вътрешни турнири - проведохме трите оставащи първенства след март, имаме победители, имаме сформирани национални отбори. Ако бяхме отменили всичко, как щяхме да искаме да работят треньори и състезатели? Как се работи без цел и мотивация?

Снимка: Bulphoto

- Изглежда да се запазим психически ще е едно от големите предизвикателства на ситуацията. Вие как се справяте?

- Опитвам ежедневието ми да не се променя. На първо място това означава, че тренирам всеки ден. Където и да съм, в който и да е град, намирам 30-40 минути за себе си в залата. Другите неща... Храненето също при мен е в нормалния ми режим. Аз например от години ям веднъж на ден, само вечер. В общия случай пропускам закуската и обяда. И това не съм променил. Старая се да не променям ежедневието си, рутината и това, което ме кара да се чувствам добре. При всеки вероятно е различно, но при мен това е начинът да не позволявам психически да ме засегне - да не променям драстично ежедневието си. Естествено, трябва да сме по-внимателни, да обърнем повече внимание на хигиенни навици. Не бива обаче да има паника.

- Знаем, че паркур е следващият проект след стрийт фитнеса. Как вървят нещата там и доколко може да се разчита на подкрепа от държавата, министерството...

- И двете не са олимпийски дисциплини. Паркурът е нова такава, ще я развива Българска федерация гимнастика. Надеждата ми е да го правим с подкрепа от министерството, от други институции. Не казвам, че искам някой да го обгрижва, но е хубаво да се помогне. Спортът не е голям като ресурс. Просто трябва малко помощ. Децата са крайно мотивирани, имаме и състезатели над 18 години, както и желание да подготвим треньори, съдии, да излъчим календар. Да селектираме и национален отбор. В този спорт можем да сме на високо ниво, имаме състезатели, почти готови за финали.

- Новата визия и стратегия на Спорт-тото обнадеждава ли ви в този аспект? Немалко хора в спорта са оптимисти, че тотализаторът влиза в ролята си на ключов елемент в системата.

- Със сигурност това е една добра институция - Спорт-тото. Тя подпомага министерството, подпомага държавата да подкрепят спорта. Има и стратегия. Чух, че ще има удвояване на парите за спортните клубове през 2021 г., което е нещо позитивно. Ако приходите в тотализатора са повече, ще е още по-добре, защото ще се отделя и повече за спорта. Не мога да говоря в детайли и да коментирам цифри тези неща, но съм убеден, че е така. Те са важна част от системата и аз мисля, че ще е хубаво Спорт-тото да е представено на всяко сериозно състезание у нас като визия, да е експонирано там. Редно е да е така, защото тази институция се асоциира със спорта.

Виж още Дейвид влезе на инат и през сълзи в спорта, но си струваше. Днес е олимпийска гордост на България

- Влизаме в олимпийска година, как я чака Данчо Йовчев, вече не като състезател, но с наш гимнастик там?

- Първо, очаквам да има Олимпиада в Токио догодина. Дали с поява на ваксини, дали със строги мерки и правила, но не очаквам ново отлагане.

Колкото до Дейвид - той е изключително талантливо момче, което има много високи изисквания към себе си. В желанието си да покаже какво може, понякога търпи разочарования твърде бързо, защото е свикнал от два-три опита да му се получава. Проблем на младостта. Убеден съм, че докосването до големи състезания и големи имена там - както се казва, да дишаш техния въздух и да ги гледаш като поведение на тялото и извън състезанието, ще израсне бързо. Тогава се става голям шампион. Трябва търпение, не става веднага и лесно нищо в нашия спорт. Не прибързвай, не прескачай етапи... Но той е такъв тип - борбен характер, много има като талант...

Дейвид върви по моите стъпки. На 18-19 години и аз участвах на Олимпиада. Той има готови съчетания, просто му трябва време. Ако е здрав, той ще е стабилен състезател, изграден и ще носи успехи на България. Това е благодарение на треньорите, които са работили с него през годините.

- Говорим обаче само за един готов състезател. Не се ли превръща спортът ни в растение, на което тук-там има по някое цветче и ние го пазим да не загине с огромни усилия?

- Има много причини да е така. Не бива да пренебрегваме например спецификата на отделните спортове, тяхната степен на трудност. Да си гимнастик на сериозно ниво, ти трябва да можеш да играеш на шест уреда. Това е страшен труд, страшно влагане. Започваш на 7 години, а някъде на 19 евентуално виждаш някакви резултати. Не е никак лесно да имаш това търпение и да инвестираш толкова от живота си.

Беше време, когато Данчо Йовчев носеше медали и всеки гледаше отстрани, знаейки - той пак ще вземе и тук, ще вземе и там медал. И аз взимах - 20 години, в които почти няма първенство, от което съм се връщал без отличие. В онези години, ако бяха се направили 4-5 центъра за работа в страната, младежта да влиза да играе гимнастика, треньорите да се усъвършенстват, да има с кого да работят, да се осигури материална база... Щяхме да имаме още състезатели и като спра аз, да не остава пропаст от толкова години. А не тепърва да започваме - няма уреди, няма зала, този отива да се бори на местно ниво с кметове и общини, онзи другаде го прави...

И все пак - има някаква стратегия, има и помощ от държавата, не можем да се оплачем.

Снимка: Bulphoto

- А поколенчески проблем има ли? Не искат ли младите сега твърде много твърде бързо и, ако може, не с твърде много усилия?

- Пак ще дам пример със себе си, колкото и да не ми се иска. Аз мечтаех светът да научи за мен, когато влизах в спорта. Исках да съм успешен, да се покажа и да играя на големите състезания. И знаех, че ако съм успешен, парите ще дойдат. Рано разбрах, че не мога да очаквам финансовите облаги да дойдат само, защото съм в много труден и специфичен спорт. Няма как.

Гимнастиката е основен спорт, ключов. Трябва да има масовост и да започнем от училищата.

Младите хора обаче днес... Гледам ги, работя с тях. Един-два дни бачкане в залата и каталясват. Ако успеят да се преборят със себе си, да натискат, да изискват от себе си повече, ще стане. Да не пускат да излезе от главата им целта, устремът. Два дни са мотивирани, а на третия са толкова уморени, че ако изискам повече, се контузват. Пропуските са цялостни, не само в спорта - те не са свикнали сякаш на ежедневен здрав труд и постоянство. Меки са, някак... Имат и по-нисък праг на търпимост, а почнеш ли да мрънкаш и да се оплакваш, няма да стигнеш далеч. Изисквай повече от себе си, натискай, продължавай. Така ще се получи.

- Треньорите в спорта у нас проблем ли са? По света тази професия вече е много повече от някой по анцунг, който дава старт и край на заниманието...

- Много, много повече е вече да се наречеш треньор. Трябва първо да живееш с това, което правиш. То да е целият ти фокус. Нужно е да си психолог и да разбираш състезателите на повече от едно ниво. И е задължително да искаш да се усъвършенстваш и подобряваш, за да го искаш и от хората, с които работиш. Но и тук опираме до обстоятелства донякъде. Какво да искаме от един треньор, който работи с висилка на 50 години? Трябва и материална база, нормални условия. Когато има такива, можем да изискваме от треньорите и състезателите.

- Една неприятна тема - скандалите с обвинения за сексуален тормоз и педофилия разтърсиха вашия спорт в последните години, като особено силен бе ударът в САЩ. Контактувате с най-големите фигури в гимнастиката, какво е мнението ви за случващото се?

- Да, общуваме с хората от световната гимнастика. Не се спестява и тази тема. Изключителен шамар е първо за американската гимнастика, върху тяхната федерация. Защото сред тези, които се оплакаха в скандала, са големи фигури, световни шампионки... Донякъде е странно това, че го правят сега - казват нещо, което някога е било. Но пък е много грозно и лошо, когато се докаже, че наистина се е случвало.

В нашия спорт ситуацията е доста деликатна, има ги и двете страни на монетата. Има хора, които опитват да се възползват без съмнение. Защото професията треньор в гимнастиката е сложна, няма как да пазиш едно дете, без да го пипнеш, да го придържаш. Няма как. И може веднага да дойде обвинение от родител - опипваш ми детето. Понякога става дума за хора, които искат да се възползват и да изкарат пари от тези неща, стига се до съдебни действия и т.н.

Вероятно има и от двете неща. Някои са го правили нарочно и това са болни хора. Други са се възползвали по споменатия начин, защото лоши хора има под всякакви форми. Но тези скандали са голям бич за гимнастиката в Щатите, там това е голям спорт, с огромна инфраструктура и традиции.

- Да завършим позитивно с поглед към 2021-ва през очите на Данчо Йовчев?

- За спорта... Иска ми се нашите спортисти да са здрави и да не губят кураж. Да си преследват смело целите и мечтите. И е много важно да са взискателни към себе си, да искат още и още. България има традицията да дава шампиони в спорта, не знам точно защо и как се е получило. Въздухът ли е, водата ли... Но имаме сърце за това. Аз съм от Пловдив, там в нашето спортно училище е като люпилня на големи шампиони, а то е само един пример.

Пожелавам им който вземе квота за Токио, да иде смело там. Да се представи смело.

Извън спорта - иска ми се хората да са по-добри един към друг, да се пазят взаимно. Да са положителни. Естествено, да сме здрави.

Не е добре само да се сочим един друг с обвинения и да сме негативни. Във всичко лошо може да се отсее нещо добро.