Големият Йордан Йовчев на 50: Аз съм щастлив човек. Имам силите и се чувствам на 20

11:01 | 24 февруари 2023 | Автор : Динко Гоцев 30 4316 Снимка: Getty Images

На 24 февруари Йордан Йовчев навършва 50 години. Легендата на спорта ни продължава да е изключително деен и след края на дългата и пълна с успехи кариера в спортната гимнастика. Той остава генерален секретар на федерацията за още пет години след Общото събрание през януари, с което ще навърти 15 години на поста.

Йовчев донесе на България голяма слава като състезател, спечели 4 олимпийски медала на рекордните шест издания на летните игри, на които участва между 1992-ра и 2012 г. Два пъти е двоен световен шампион, веднъж печели и европейското злато. Общият брой на отличията от трите най-големи състезания в спорта е 26 в кариерата, продължила над 20 години.

Незабравим остава споменът за ощетяването му на олимпийската сцена през 2004-а в Атина, когато изигра несравнимо по-добре съчетанието си на халки, но остава втори след представителя на домакините Димостенис Табакос. Седмици наред не само у нас, а и по света цари възмущение от една голяма спортна несправедливост, която остави Йовчев без титла "олимпийски шампион", която напълно заслужи. Разбира се, това е само една от темите, по които си говорим с големия шампион навръх 50-ия му юбилей.

Какви са плановете за рождения ден?

Не планирам да правя нещо голямо. Ще съм в чужбина, ще дойдат някои приятели, близки хора. И това е. Нищо специално или грандиозно.

Не е ли все пак по-специален 50-ия рожден ден?

За мен не, честно казано. Не разполовявам нещата от живота и не търся вододели. Като за човек, който навършва 50, чувствам се като едно хлапе на 20 години. Признавам си, че преди време, когато чуех за някого, че е на 50, си представях едва ли не дядо, да кажем поне - чичо. Но аз сега се чувствам като на 20, имам кипеж на силите. Младежки кипеж. Усещам се здрав, жизнен. Психически и физически се чувствам също така, както и когато бях състезател. Главата и тялото работят добре заедно.

Какво ви мотивирате за този все така активен живот?

На мен никога не са ми били проблем високите очаквания и цели, нито пък това да тренирам здраво. Сега пак го правя, но не гоня резултати и цели. Изпитвам обаче удоволствие да ида в залата и сега. Чувствам се добре там. Не го правя, защото трябва или защото искам да изглеждам добре, да кажем. Правя го, защото се чувствам добре така. Тренирам по не повече от 20-30 минути на ден. Не търся нещо сериозно и някакви постижения, а живея в този синхрон. И засега се получава.

Снимка: Bulphoto

А как ви зарежда работата като ръководител във федерацията?

Това е другата част от мен. През годините един въпрос чувам постоянно, задават го и приятели, и в медиите: "Хайде, кога ще видим следващият Данчо Йовчев?".

А ние като федерация сме си поставили за цел да има нормални условия за работа, както е например в националната ни база по гимнастика на зала "Раковски". В клубовете да имат условия, да има нормална среда. Да имаме - и имаме - национален отбор мъже и жени, но и младежи, девойки, юноши. И всички те да имат нормални условия.

На нас ни е гласувано доверие да развиваме този спорт и ми се иска да имаме резултати също, разбира се. Имаме добри млади кадри, особено при момчетата и юношите. И девойките не са слаби, могат да изненадат на голямо състезание. Припомням, че момчетата преди три години станаха трети в Европа отборно за юноши в Турция (само след суперсилите Украйна и Унгария - б.р.). Малко се обърна внимание на това постижение в медиите тогава. Но ето - имаме резултати.

Сега предстои Олимпиада и аз не мога да не се сетя, че едно време ние свеждахме глава, ако станехме пети или четвърти. Разочаровани бяхме, че сме без медал. Сега ще е огромно щастие, ако класираме състезател за игрите. Имахме такъв в Токио - Дейвид Хъдълстоун, защо да не го направим пак? Не само нов Йордан Йовчев, мечтая и ми се иска да има няколко добри състезатели и при мъже, и при жени. Но има реалности, има и неща, които са химера. Те няма как да се случат. Правим чудеса с това, с което разполагаме.

Като казахте Олимпиада - вие сте рекордьор с шест участия. Върховият момент и най-голямото разочарование? Макар да подозираме, че може да се припокрият двете в отговора...

Почти да. Близко е до това да се припокрият, но не съвсем. Най-докосващият за мен момент беше, естествено, в Атина през 2004-а. Отидох на тези игри в пика на формата си и оправдах очакванията си като представяне. Изпълних най-добре съчетанието и трябваше да бъда олимпийски шампион. Това е признато след състезанието от всички. Онзи ден остава ключов за мен, защото не спечелих титлата, но получих една съпричастност на световно ниво и огромна симпатия и подкрепа в България. Реално тогава станах Данчо Йовчев в смисъла на уважение, на разпознаване и на това, че хората видяха какво мога. Това ограбване, защото точно това си беше, ми донесе любовта на хората по един странен начин. И, да - днес не седя в историята на спорта като олимпийски шампион, но спечелих друго, не по-малко важно нещо.

Не тая лоши чувства към гръцкия състезател, защото в нашия спорт имаме кодекс на взаимно уважение. Тогава Юри Кеки ми вдигна ръката и това е предостатъчно за мен, а и хората знаеха кой заслужава да е шампион. Това е пиковият момент.

А всъщност най-голямото ми разочарование не е тогава. Четири години по-късно в Пекин бях отново много добре подготвен, а и имаше очакване - и у мен, и в обществеността, че трябва да стана първи. След случилото се в Атина сякаш всички чакаха злато. Аз знаех, че Китай е изключително силен конкурент особено на тази Олимпиада. Разбирах също така, че за да се преборя, трябва да направя нещо уникално. Някакво изключително сложно съчетание, за да съм пред тях. Направих го, но сбърках. А собствената грешка по-трудно се преглъща, защото тогава аз си бях виновен, че не станах шампион. Сбърках на едно сравнително елементарно изпълнение в цялото съчетание, но - случва се. Спорт е. Но ето това е по-тежкият момент за мен от този в Атина.

Снимка: Getty Images

Това не е ли един от уроците на спорта и живота?

Нека кажем, че днес, когато работя с деца и млади състезатели, едно от нещата, които опитвам да им повтарям и да им внуша е именно научено от този момент. Ние можем да им помагаме и да ги насърчаваме, но силата и жаждата за големи резултати идва от самите тях. Аз мога да ти кажа къде бъркаш, да ти дам съвет. Но ти трябва да намериш силите да направиш една крачка повече. Да дадеш нещо екстра. Ти трябва да си изстрадаш титлите, отличията, резултатите. Няма пряк път към успеха. Някой някъде е като теб, но ще направи това екстра уисилие и ще е по-добър, когато дойде състезанието, ако ти си го спестил. Късметът също ще е на страната на този, който положи усилията.

Това формулира подобна психология на тази, която движи и мотивира Майкъл Джордан в баскетбола - страх да не би да се появи някой, който да е по-добър от него.

Именно, ето това е. Аз съм си създавал сам такива предизвикателства. Ставал съм в 3 часа сутринта за тренировка, имало е такива случаи. Защото в мен има същата мисъл - някой някъде тренира и ще е по-добър от мен.

Отивам в залата, направя упражненията, направя съчетание. И се питам - едно стига ли? Нека да направя три. Нека да направя пет. Това ме движеше.

Може би си го нося, а не е възпитано. Като дете исках да съм първи в групата. Впоследствие става навик, манталитет... Има голяма доза мазохизъм в това човек да бъде успешен. Но това носи резултат, това е пътят. Не някой да те мъчи да тренираш и да се подобряваш, а ти сам да го изискваш от себе си и правиш. Тук е мястото да кажа и за хората, които са ми помогнали по пътя ми. Попадал съм на страхотни такива в спорта. Първият ми треньор е Иван Славчев, откривател на много имена в нашия спорт. Живко Добрев, бил ми е личен треньор - Бог да го прости. Както и един невероятен старши треньор - Васил Василев. Всеки един е видял потенциала в мен и е оставил следа в развитието ми.

А системата не работеше ли различно тогава в спорта? И трябва ли да имаме носталгия към спортните училища и всичко друго, останало в миналото?

Място за носталгия няма, други времена са. Трябва да свикваме с това и аз се опитвам да ги разбирам младите от поколенията след нас, с техните виждания и ежедневни проблеми. Ясно е, че виждат по различен начин нещата. Когато постигат нещо, вероятно си казват - това е ОК за мен. Но не бива да спират там. Не можем да променим това или поне е много трудно. Просто трябва да опитаме да ги подобряваме и да им даваме мотивация да опитват да постигат повече. И все ще излезе някой, готов на това екстра усилие.

Снимка: Bulphoto

Какво ви носи най-голямо удовлетворение, когато погледнете назад?

Дано не звучи самохвално - в тези 20 години, в които беше моята кариера, гимнастиката у нас успя да оцелее. Тогава имахме страхотен отбор, а аз често постигах медали от големи първенства. Всъщност нямаше състезание, на което да не донеса отличие. Не моята, а нашата сила е, че оцеляхме в този период.

Защото отдавна можеше да няма спортна гимнастика у нас. И сега продължава да я има, защото ние съхранихме българската спортна гимнастика. В годините като ръководител също опитвам да помагам в тази посока. Да, днес спортът ни не е в онези параметри, в които беше, като успехи. Но не направихме малко. Зала "Раковски" се обнови, има модерни уреди. Създадохме добра атмофера вътре в спорта, обучаваме млади кадри. Има много млади хора, които харесват нашия спорт и имат къде да го практикуват. Имаме национални отбори, младежи, девойки. Изобщо не е малко. С две думи - успех е, че продължава да ни има. Че и на моменти даже правим добри резултати - отново посочвам третото място в Европа за юношите ни.

Как успявате да останете позитивен в този объркан днешен свят? Защото той е такъв, нали?

Да, точно - объркан свят. Аз винаги съм бил положително настроен и живея с мисълта да не търся около себе си причини за нещо, което не се случва. Каквото направиш, това е, но не търси в другите вина. Не ги упреквай.

Трудно е да си позитивен при всичко, което се случва. Но трябва да опитваме. Ето, войната в Украйна е един пример. Как да не съм съпричастен на хората? А аз гледам и от двете страни като човек в спорта. Тъжно ми е за руските спортисти, имам доста приятели сред тях. Те каква вина имат, та не могат да се състезават? Същевременно имам и доста приятели - украински атлети. Те пък се борят с невероятни трудности и са тежко психически обременени от това, което се случва в страната им. На никого не е лесно в тази ситуация.

Изобщо - объркан свят. Едно време сякаш нещата бяха по-лесни, по-елементарни.

Как ще ни опишете Данчо Йовчев на 50?

Аз съм щастлив човек. Жив и здрав съм и работя това, което обичам. И това, което съм искал от дете.

Нямам причина да не бъда щастлив.

ИЗБРАНО