100 г. национален отбор на България: Триумфи и огромна мъка за "златното поколение"
Отборът от средата на 60-те до средата на 70-те е вероятно най-силният в историята
Преди 100 години се започва. Българският национален отбор по футбол играе първия си мач като официален състав на държавата в най-популярната вече игра през май 1924-а. В предходната 1923 г. е основана Българска Национална Спортна Федерация (БНСФ), като на събранието за нейното учредяване във Военния клуб в София присъстват представители на всички дружества от различните градове, вече създадени и действащи до този момент.
А с наличието на федерация, България вече може да бъде приета като член на ФИФА. И това се случва през 1924-а. И дава възможност за изиграването на първия мач в историята на националния отбор по футбол на страната ни.
Останалото е история. Стогодишна вече. Седем класирания на световни първенства, две участия на европейски финали. Множество паметни мачове и велики победи над сили като Германия, Франция, Италия, Аржентина. Немалко трудни моменти и поражения - та кой ги няма?
Corner.bg ви представя поредицата "100 години национален отбор на България", като в серия материали ви връщаме към незабравими отделни мачове или периоди в този век история на единствения отбор у нас, около който всички фенове би следвало да са единни в подкрепата си.
Златното поколение
Така ги наричат, но не и по тяхно време. По тогавашните критерии (Бог знае от кого определени), всяка загуба е почти равносилна на провал, а неуспех да се класира тимът ни на голямо първенство предизвиква обвинения и критики в медиите, а и на най-високо ниво в държавата. За щастие на тази плеяда невероятни играчи, събрали се в българския национален отбор между средата на 60-те и средата на 70-те години, неуспехите на терена са малко.
България се класира на Мондиал 1966, след това отива и на този през 1970-а в Мексико, а после и на световното в Германия през 1974 г. Прибавяме дебютното участие през 1962-ра в Чили - това са четири поредни първенства на планетата, на които се вее и нашият флаг. Отборът ни е там - сред най-добрите.
След шампионата в Англия, приет пак "на нож" заради трите загуби в групата - а те са срещу Бразилия, Унгария и Португалия, отборът става само по-силен.
На 6 ноември 1966-а в София играем приятелска среща с Югославия и бием с 6:1, което остава най-голямата ни победа над този състав. Младият Петър Жеков (само на 22 тогава) вкарва два пъти, а в тима ни дори ги няма асовете Аспарухов, Котков...
На прага на топ 4 в Европа
Дни по-късно започва и европейската квалификация, като бием с 4:2 Норвегия в София. По два гола вкарват Кольо Цанев и Жеков. През юни следващата година печелим с 2:0 в Стокхолм, а този тим изненадващо е бил португалците като гост в групата. Вкарват Жеков и Динко Дерменджиев.
Следва нулево равенство навън с коравите норвежци, а през ноември 1967-ма пак бием шведите - този път с 3:0 в София. Гунди и Котков бележат, а това се оказва последната ни победа над "тре крунур" за следващия над половин век.
Ясно е обаче, че най-важните препятствия идват в края на квалификациите - за 20 дни играем у дома и като гост на португалците, които са трети в света от Мондиал 1966. Нашите знаят, че им стигат две ремита, а дори и точка от двата мача може да ни класира.
В София битката е жестока, но гол на Чико Дерменджиев ги съсича - 1:0. С девет точки срещу техните пет, мисията е изпълнена и България е в елиминациите на европейското. Тогава форматът е различен, минаваш през четвъртфинален дуел в два мача, после си на финална четворка. След нулево реми в мач без значение в Лисабон, нашите печелят групата с 10 точки и без загуба. Жребият ги праща срещу Италия на четвъртфинал.
Това са осемте най-добри отбора в Европа, само победителите в своите квалификационни групи:
Италия - България
Франция - Югославия
Англия - Испания
Унгария - СССР.
Дори суперотборът на Западна Германия не е стигнал до елиминациите, надвит в групата от югославяните. Но ние сме там.
На 6 април 1968 г. на "Васил Левски" България играе един от великите си мачове. Стадионът е претъпкан, а първите минути са кошмарни за италианците. Георги Попов-Тумби прави чудеса по десния фланг, а атаката - водена от Гунди и Жеков заедно, не оставя съперника да си поеме дъх. Котков открива, но идва нещастие - шут на италианец, който отива встрани, среща тялото на Пенев и влиза във вратата - 1:1 в 60-ата минута. Нашите нападат още по-стръвно и само за 7 минути Дерменджиев и Жеков правят 3:1. Но в 83-ата минута Прати намалява... при куриозни и скандални обстоятелства. Страничният съдия вдига засада, нашите спират и вдигат ръце. Но главният - Шуленбург ог ФРГ, дава знаци играта да продължи. И така - 3:2.
Реваншът е в Неапол, където атмосферата е адска с над 82 хиляди по трибуните. Факети и останалите от стоманената отбрана на Интер рано-рано респектират Гунди, Якимов, Дерменджиев и младия Христо Бонев, пуснат като титуляр от треньора Стефан Божков, въпреки че е само на 21 години. Не издържаме - домакините са твърде агресивни, а при втория гол на Доменгини имат и късмет. Първо бележи Прати и след 2:0 ни елиминират на крачка от място сред най-добрите четири тима в Европа.
Там отиват Италия, СССР, Англия и Югославия. "Адзурите" печелят титлата на своя земя след финал с югославяните.
Сребро в Мексико
За нашите идва обаче още едно голямо изпитание в същата 1968-ма - Олимпиадата в Мексико. Класирали сме се без проблеми, под първия тим идва силна млада генерация.
Правилата са - играчи само до 23 години в съставите, плюс трима над тази възраст.
Петър Жеков, Начко Михайлов, Аспарух Никодимов, Иван Зафиров, Цецо Веселинов, Кирил Ивков - все имена, които в следващите години са неизменна част от първия ни тим, отиват в Мексико. И отборът се представя блестящо.
В групата няма проблеми - победи със 7:0 над Тайланд и 2:1 над Гватемала, както и стратегическо реми с Чехословакия (2:2).
На четвъртфинала имаме късмет - след 1:1 с Израел се налага хвърляне на монета, за да се определи победител. Дузпите влизат във футбола чак в първите години на 70-те. Късмет на "ези-тура" и продължаваме напред. В полуфинала в Гуадалахара, освен с ужасната жега, се борим и с домакините и лудата им публика. Но бием с 3:2 - олимпийски финал! Жеков, Начко и Меци Веселинов вкарват, а последният съперник е Унгария, в страховит състав с поредното много силно поколение.
Повеждаме с гол на Веселинов в 22-рата минута на "Ацтека" пред 75 хиляди, но местният съдия Диего де Лео не е особено добре настроен към нашите. Меко казано.
Той гони голмайстора Веселинов, както и Кирил Ивков, и Начко Михайлов. И двата са, меко казано, нелепи. Този на Веселинов е направо абсурден!
Скандалът е голям - първите два червени картона са още до 35-ата минута, а след тях за минута допускаме два гола. При 1:2, с последния сигнал за полувремето, Начко Михайлов подмята топката по посока на рефера (или пък направо си го замерва с нея) и също е изгонен! Така цяло второ полувреме играем с 8 срещу 11.
Губим логично с 1:4 и оставаме със сребро. Хиляди мексиканци негодуват срещу съдийството, замерят терена с предмети и освиркват, защото шоуто е развалено от един техен сънародник. Но това не ни помага.
Струва си да се отбележи като статистика - преди Олимпиадата, в контрола в мексиканския град Леон бием Гана с 10:0. И днес това е най-голямата ни победа, макар постигната от олимпийския състав, а не от първия.
Мондиал 1970
Групата ни в световните квалификации е трудна - с поляците, водени от Дейна, Любански и Ярошик, както и с тима на Нидерландия, където вече личат имената на асовете на Фейенорд и Аякс. Тези два клуба ще командват парада в началото на 70-те.
Започваме с "лалетата" у дома - 2:0. Бонев от дузпа открива, Гунди ги довършва. Отборът на Стефан Божков е съставен от опитни бойци като Пенев, Гаганелов, Шаламанов, Аспарухов, Якимов, Иван Димитров, Дерменджиев и Жечев. Но искрата идва от младия Бонев - само на 21 той е естествен лидер на състава.
Два гола на Гунди носят 2:1 над Люксембург у дома през пролетта на 1969-а, а след това е ред на поляците - 4:1 в София. Вкарват Бонев, Пенев, Дерменджиев и Аспарухов. Кажимеш Дейна връща едно попадение.
Изключително ценен гол на Бонев ни носи 1:1 в Ротердам пред над 53 хиляди в тежка атмосфера, на 22 октомври 1969-а. А с това реми сме на прага на класирането. В състава на Нидерландия вече се виждат имена като Ван Ханегем, Сурбиер, Рензебринк и Вим Янсен, които са основа на тяхната изключителна генерация в следващите години.
Отиваме в Полша и получаваме три гола - 0:3 през ноември 1969-а, но това няма голямо значение. Нашите знаят, че победа в Люксембург на 7 декември ще ги прати в мексико.
А поражението от поляците е едва второ в официален мач от края на Мондиал 1966. Другото е от Италия в реванша от четвъртфиналите на европейското. И още едно, трето, би могло да бъде добавено, ако броим това на финала на олимпийския турнир. Но и така да е - за над три години, българският отбор пада веднъж от бъдещия европейски първенец в четвъртфинал, веднъж на финал на Олимпиада и един път в двубой, който реално не е фатален за класирането му. Ето такова е това поколение.
В Люксембург имаме леки колебания, но Дерменджиев, Якимов и Бонев вкарват за 3:1. Трети пореден Мондиал за България!
В Мексико на финалите идва вероятно най-голямото разочарование на "златното поколение". Играчите са в идеална възраст, има опита от двете минали участия на световни първенства или пък са млади, талантливи и с огромен потенциал. Очаква се първа победа.
И тя изглежда сигурна в първия мач, когато повеждаме с 2:0 срещу перуанците с голове на Дерменджиев и Бонев. Първото попадение е шедьовър - едно от най-различните, красиви заучени положения (видеото долу) на Мондиал. Второто - пряк свободен, който вратарят на съперника подценява.
Но след 50-ата минута играчите ни се сриват. Защо - мненията им са различни в годините по-късно. От жегата и влажността, през подценяването, до липсата на шанс... Перу ни обръща с 3:2. Ударът е голям.
Играем достойно, но падаме с 2:5 от Западна Германия, която по-късно ще спре чак на полуфинал в епос срещу Италия. Никодимов и Тодор Колев вкарват.
В последния двубой в групата се чака да бием Мароко, но отново не успяваме - 1:1 (с гол на Жечев), след като изпускаме куп шансове. Вместо 4 или поне 3 точки, си тръгваме с една. И пак без победа, от трети опит.
И днес, ако питате някой от поколението на Бонев, Якимов, Пенев и останалите, това е голямото им разочарование. Този отбор може толкова много, но... на Мондиал е така - дребни детайли правят разликата между супер представяне и неочакван срив. Само вземете за пример САЩ 1994...
След три години със Стефан Божков, решението е, че "се е изчерпал". В следващите 4 националният ни тим има куп наставници:
Васил Спасов (17 мача), Георги Берков (само за 2), Стоян Орманджиев (1), Христо Младенов (5), Йончо Арсов (6), за да се спрат отново на Христо Младенов, който превежда тима в последните месеци преди Мондиал 1974, както и на финалите в Германия. Но дотогава има време.
Пътят към Евро 1972 и мъката по Гунди и Котков
Групата с Унгария, Франция и Норвегия обещава тежки изпитания, а съставът на нашите е променен.
Младият Гошо Денев вече лети по крилото, Начко Михайлов е неизменна част от тима, а травмите на Аспарухов дават титулярно място на Жеков. Стартът е изненадва - 1:1 у дома с Норвегия, като съперникът вкарва гол с първия си удар в 83-ата минута. И това се оказва ключов момент.
Следва изключително силен мач и 3:0 срещу Унгария на 19 май 1971 г., като подмладеният ни и променен тим печели с голове на Божил Колев, Петко Петков и Стефан Величков.
В началото на юни разбиваме и Норвегия с 4:1 навън, но дни по-късно идва шок, който потопява в скръб не само футболните хора в България. А цялата страна.
Катастрофа отнема живота на Георги Аспарухов и Никола Котков. Потресът е огромен.
Гунди, автор на толкова важни голове и народен любимец, е изиграл последния си мач с националния екип една година по-рано в Мексико, срещу мароканците. Разбира се, тогава никой дори не подозира, че такова нещо е възможно. Два живота са изгубени, а двама любимци на хората - Аспарухов и Котков, оставят огромна празнина в сърцата. И в отбора, който също е съкрушен. Покрусата сред играчи и фенове е огромна.
Посещаемостта по стадионите спада и за мачовете на клубните ни тимове, а в следващите 2-3 години - и за националите. Има отлив от футбола.
Националите губят с 0:2 в Будапеща най-важния квалификационен мач, а унгарците си капарират класирането с победи над Франция и Норвегия. И преди да се изправим срещу французите два пъти в края на годината, единственият ни шанс да сме първи в групата, е да бием два пъти "петлите".
Губим в Париж с 1:2, въпреки че повеждаме с гол на Бонев. Нашите не издържат на натиска, изпускат положения, а в последните мигове са наказани - Шарл Лубе вкарва шест минути преди края. Но и ремито не ни върши работа, тръгнали сме за победа.
Бием ги за утеха с 2:1 в София, като само 18 000 идват по трибуните на "Васил Левски". Такава е мрачната картина в първите месеци след трагедията с Гунди и Котков.
Отливът е видим. Оставаме втори след Унгария и пропускаме Евро 1972.
Четвърти пореден Мондиал. Бонев-Денев-гол!
Драмата на Джордж Бест и прощалният мач на Еузебио
Новото начало е с новата кампания. Задава се нова квалификационна битка - за Мондиал 1974, а жребият е отново пресява много силен състав за групата ни - познатите португалци с Еузебио са тук.
Но и Северна Ирландия с Джордж Бест, който се е върнал във футбола още по-изненадващо от начина, по който се е отказал едва на 25 години. Този изумителен гений-номад вече е тръгнал по пътя "оттатък" правилната страна, но още е супер звезда.
В София го чака истерия за автографи, а децата, които подават топката край терена, го наобикалят за снимка за спомен.
През октомври 1972-ра стартираме с 3:0 точно срещу Бест и компания, а великият номер 7 е изгонен, след като рита без топка Бонев. Зума вкарва две дузпи, а Божил Колев добавя гол.
Месец по-късно се разхождаме до Кипър, където Бонев пак вкарва два пъти, а Начко Михайлов и Гошо Денев добавят по един гол - 4:0.
Следващото изпитание е чак на 2 май 1973-а и това се превръща в един от мачовете, за които феновете ще говорят с години. Бонев и Денев вкарват, а си разменят и по асистенция.
"Денев-Бонев-Гол!", скандират трибуните, а нашите просто летят по телена, водени от русото крило и магнетичния номер 8. Португалия връща един гол чрез Нене в 74-ата минута, но е късно.
Бием с 2:1. Напълно обезличаваме Еузебио, а с това съставът с куп звезди като Симоеш, Коельо, Корея, Артуро и Нене, буксува на "Васил Левски". 50 000 са по трибуните - гладът и еуфорията са се завърнали, а хората очакват от отбора зрелище, победи и класиране.
Следва 0:0 в Белфаст, а след това идва съдбоносно гостуване в Лисабон.
Знаем, че трябва да не губим, водим с две точки пред португалците.
И не губим. Паметен мач! 2:2, което има цената на победа.
Бонев пак вкарва два пъти, само за девет минути след почивката. Куарежма и Симоеш бележат за домакините, а Еузебио е сменен в 28-ата минута с травма. Оказва се, че това е последният му мач за родината. Славната кариера на Перлата от Мозамбик с екипа на Португалия завършва на 13 октомври 1973-а. Както и надеждите на домакините, защото те са наясно, че българите няма да изпуснат да бият Кипър на свой терен.
Така и става - на 18 ноември печелим рутинно с 2:0 (Колев и Денев), с което сме финалист на четвърти пореден Мондиал. Четвърти. Само помислете какво значи това за страна, която не може да бъде наречена водеща футболна сила.
На турнира в Западна Германия отиваме пак с надежди за първа победа. Но и за повече - за излизане от групата. Въпреки че тя не е никак лека. Фаворитът за титлата Нидерландия, шведите и Уругвай - а кога някой е можел да подцени тези два състава?
Но ние имаме силен отбор. От онова 2:5 срещу ФРГ на мексиканския Мондиал през 70-а, до първенството във ФРГ четири години по-късно, сме победени два пъти в официален мач - при гостуванията на Франция и Унгария.
Притеснителна серия резултати в контроли идва през март и април 1974-а, като падаме от Унгария и Чехословакия, а после се представяме достойно срещу световния шампион Бразилия в Рио - 0:1. При това - далеч не сме в оптималния си състав.
На финалите в Западна Германия стартираме с 0:0 срещу Швеция, а атаката с Павел Панов, Бонев и Денев прави добри неща. Целият отбор играе съвсем прилично и няма шанс пред гола за историческата първа победа.
Следва 1:1 с Уругвай, като Бонев дава аванс на нашите 15 минути преди края и вече виждаме тази проклета победа, която все не идва. Голът отново е достоен да спечели всеки мач - летящ плонж с глава (видеото долу).
Е, но победата пак не идва - Павони ни вкарва три минути преди края. Психологически ударът е голям, като оттук мечтата за класиране вече минава през чудо срещу Нидерландия.
Такова не се случва - Кройф, Неескенс и останалите ни разпиляват с 4:1, както правят с всеки съперник на онзи Мондиал, чак до финала. "Оранжевите" са неукротими, а ние отново, както и четири години по-рано, съжаляваме за пропуснат страхотен шанс.
Две точки не стигат за място в следващия кръг, защото форматът е, че напред отиват само първите два състава от група. Ние сме трети. Показателно е, че 12 години по-късно в Мексико пак с две точки отидохме на осминафинал, но... при друг регламент.
Но това е друга тема. "Златното поколение" до голяма степен приключи в Западна Германия през 1974-а, където слаба утеха е, че Бонев и Денев попадат в повечето идеални отбори на груповата фаза. И че нашите са сочени за един от позитивно представилите се отбори сред тези, които са отпаднали.
От 1966-а до 1974-а България е фактор на сцената. Класира се и на двете световни първенства в началото на 70-те, остава на един мач от финална четворка на европейско, а в другия случай изпуска участие там заради един късен норвежки гол и в огромната покруса след загубата на Гунди и Котков.
Плеяда невероятни играчи са в отбора и в края на 60-те, а и заменилите ги в началото на следващата декада. Два пъти съдбата не позволява този тим да вземе първа победа на Мондиал. Минават години, преди да го определят като "златно поколение", но той вероятно е най-балансираният и качествен състав, който сме събирали. Друг "златен тим" постигна много повече през 90-те, но и подпомогнат от това, че вече можеше да се докосне до друго ниво - мнозина от него играеха в топ отбори от Европа, имаха друго самочувствие и статут.
Гунди, Котков, Якимов, Цанев, Бонев, Чико, Денев, Панов - към всички тях също е имало интерес от топ тимове в чужбина, но... ясно. Те останаха по родните терени. А кой знае докъде можеше да стигнат с националната фланелка, ако това бе различно.
Следват години без финали на европейско и световно - чак до Мексико 1986. Преди това е онази кошмарна вечер в Сплит...
Очаквайте повече за тях в следващите материали от поредицата.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}