17-11-2017 20-11-2018

Човекът, който живееше на стадиона и си отиде с него

Пади Галиган е легенда на Арсенал, макар никога да не е играл за клуба

14:57 | 30 май 2020 | Автор : Динко Гоцев 2 7246

За някои хора казват, че футболът е техният живот. Но за колко сте чували, че са живeели в него? Или по-конкретно - в стадиона на един елитен отбор, превръщайки го в свой дом за близо три десетилетия.

Време за мен

Историята на Пади Галиган е трудна за вярване, но е съвсем истинска. За нея има стотици свидетели - на практика всеки играч или служител на лондонския Арсенал, минал през този клуб през 80-те и 90-те години на миналия век, както и в първите на този.

Представете си за миг да живеете в стадион. Да ползвате баните и тоалетните на съблекалните, да имате малко апартаментче на централната трибуна - по-скоро стая с кухничка. Да познавате всеки ъгъл, всеки прозорец, всяка стълба и коридор. Всичко това е ваше, с изключение на дните, в които има мачове и хиляди се тълпят в дома ви.

Ирландецът Пади се появява в Северен Лондон в края на 70-те, като през 1978 г. е вписан за първи път сред щатните служители на Арсенал. Става чирак в екипа по подръжка на терена на стария стадион "Хайбъри". След това работи на практика всичко. През годините никой не го е характеризирал с конкретни задължения или функция в клуба.

Галиган се наняса в стадиона, използвайки помещение на Западната трибуна, което почиства и пригажда за живеене. На практика само спи там, като гледката е към терена - любимото му място на "Хайбъри".

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Пади е навсякъде. Той посреща гости и ги води до съответния кабинет, докато администрацията на клуба все още е на стадиона (към средата на 90-те). Сваля и сменя знамената за мачовете, като за целта се изкачва по тесните стълби до козирката на стадиона. След мачове, до късно през нощта помага за привеждането на арената във вида за ежеседмичен живот.

Рестартира броячите на розетките по входовете, събира обявите за конкретния двубой от ъглите на стадиона, за да направи място за следващите. По терена помага за прибиране на флаговете, после заключва машината за валиране, изчиства обстойно двете съблекални, прибира екипите за пране и приключва през нощта.

Клубът му плаща съвсем скромни пари, но на него не му трябва много. Храни се в кухнята за служители в стадиона, спи там и не плаща наем, почти не излиза. Рядко го виждат из пъбове наоколо, но не е редовен посетител.

В квартала го познават, спира да разкаже на някой фен за случващото се, какво е казал този или онзи играч след мача, да подари някоя значка на Арсенал на дете пред супермаркета, преди да си напазарува необходими неща за "къщата" в стадиона.

Всички го познават и го обичат като част от отбора, клуба и стадиона. Тиери Анри го нарича "Мистър Арсенал", снима се с него след всеки спечелен трофей. Говори се, че французинът му е подарил телевизор и други неща, които е получавал по спонсорски договори или като награди.

Embed from Getty Images

Пади е нещо като пазител на стадиона. Той е сам в него през нощта, като единствено охранителите в будките на ъглите на "Хайбъри" са там, но... отвън. Вътре са само Галиган и духът на Арсенал. Безброй пъти е слизал около терена през нощта, просто да се полюбува на гледката.

Няма молба, която да откаже. Пат Райс, дългогодишен помощник на няколко мениджъри в Арсенал, си спомня:

"Той беше навсякъде. Сол Кембъл му казваше, че му трябват нови предпазни кори, а той донасяше отнякъде. Някой искаше банани в съблекалнята, защото хората от кетъринга не бяха доставили. До няколко минути Пади се връщаше с поръчката. В дните на мачовете бе безценен, човек за всичко, на когото можеше да се разчита. Изключително концентриран, сякаш сам ще излезе на терена и ще играе."

Джордж Греъм, легендарният мениджър от края на 80-те и началото на 90-те разказва за ирландеца.

"Пади винаги бе там и чакаше последния човек да излезе, за да удари катинарите на стадиона. Понякога оставах да работя до късно в моя кабинет и той идваше при мен, почукваше и ме питаше дали имам нужда от нещо.

Тогава го канех и отваряхме бутилка уиски. Говорихме си за много неща, той бе интересен човек, макар да живееше само в стадиона. Цялото му семейство бе Арсенал. Майтапеше се, че се е оженил за отбора. Изпивахме по чаша-две, след което му казвах - "Време е да си ходим у дома", а той се разсмиваше и с ужасния си акцент от Ирландия ми отвръщаше - "Аз съм си у дома!"

Фотографът на клуба Стюърт Макфарлън също има свои спомени за човека, който живееше на "Хайбъри".

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Например как е опитвал да се качи по ветровитите и тесни стълби на козирките на секторите, за да постави статични обективи там за по-специални снимки.

"Беше страшничко и един-два пъти, в по-ветровити дни се отказвах. Пади се подсмихваше, взимаше апаратите и отиваше горе с лекота. Винаги можеше да се разчита на него."

Същият Макфарлън разказва култова история. През декември 1991 г. той пътува с колата си към стадиона в Лондон близо 2 часа, за да си върши работата на мача на Арсенал срещу Норич. Двубоят обаче е отложен заради заледен терен, но тогава няма мобилни телефони и интернет, та Стюърт не разбира за това. Хора от клуба звънят няколко пъти сутринта в дома му, но той е излязъл рано, за да стигне навреме. Пристига и изненадан вижда, че около "Хайбъри" е пусно - в пъбовете и по улиците няма никого.

Пади го посреща пред вратите на стадиона и го пита "какво, по дяволите" прави там. След разказа на фотографа, който тогава е новобранец в Арсенал, ирландецът му предлага да го разведе из стадиона. Това още не се е случвало на младока.

"Заведе ме навсякъде, дори в съблекалните на отборите - разказва Макфарлън. - Даде ми и няколко стари програми от мачове. Снима ме до бюста на Хърбърт Чапмън (легендарен мениджър на Арсенал), почерпи ме с топъл чай и ми каза мило: Не бъди такъв идиот отново, кой ходи на отложен мач!"

Самият Пади веднъж е включен в програмата за мач на Арсенал като уважение от клуба за 20-годишната му служба. Случва се през 1998 г., след като е спечелена титлата във Висшата лига. Тогава той признава, че неговият любимец за всички години на "Хайбъри" е Тони Адамс.

"Такива хора са изключителна рядкост - пише в програмката Галиган. - Никога няма да има друг капитан, лидер и фигура с обаянието на Тони. Аз го познавам отлично и си говорим като баща със син. И въпреки това всеки път, когато той влезе в стаята, ти идва отвътре да станеш от уважение."

Embed from Getty Images

Пат Райс си спомня с усмивка и мачовете на хората от треньорския щаб - традиция при Греъм. Те се играят ден след тези на първия тим в салона под една от трибуните.

"Пади беше ентусиаст, риташе наред, не се даваше на никого и един-два пъти е свалял на земята дори Джордж Греъм. Човекът просто играеше със сърце."

Някои от звездите го приемат за нещо като талисман на отбора. Присъствието му в съблекалнята преди мач носи късмет, та го викат дори, ако няма нищо за вършене и всичко е подготвено идеално.

Краят на тази история е тъжен. Човекът, който живее на стадион "Хайбъри", умира с него.

През лятото на 2006-а Арсенал се мести в новия си, супермодерен дом - "Емиратс". Там няма закътани помещения, няма романтика, няма усещане за нещо традиционно, старо и семейно.

Това е нова арена от типа "стадион-мол" с барове, заведения и обширни пространства. Необходима крачка за клуба, но за Пади няма място на "Емиратс". Никой не му е казвал, че няма да продължи да работи за клуба, но вероятно го е усещал.

През същото лято Галиган е на почивка в Гърция - традиция, която спазва за 7 дни всяка година. Получава инфаркт и вестта за смъртта му заварва Арсенал на старта на предсезонната подготовка. Отборът е в Австрия, когато научава. Арсен Венгер настоява тренировката в онзи ден да започне с минута мълчание в памет на човека, когото всички познават и обичат.

Пади "отказва" да напусне "Хайбъри". Той остава на стария стадион завинаги.

Днес на "Емиратс" има помещение, носещо името "Кухнята на Пади", където играчи и треньори се подкрепят до съблекалнята преди и след мач.

В баровете за фенове в трибуните пък има специалитет - пържола "Пади Галиган", както и пай със същото име.

Така Арсенал никога не оставя един от своите символи да бъде забравен.

Човекът, който живееше на стадион "Хайбъри" и си отиде с него.