Мач на века и част от Студената война - как един луд американец разби монопола на СССР
Двубоят за световната титла от 1972-ра остава история незабравима
Юли 1972 г., Рейкявик.
Място, където в този момент вероятно сравнително трудно може да се усети, че Европа, а и светът, е в Студена война.
Тази 1972-ра си е година на значими събития. САЩ и СССР (Никсън и Брежнев) подписват важен договор по стъпките на "разведряването" - с него трябва да се ограничат ядрените арсенали на двете страни. Във Вашингтон вече през същия този юли на същата тази година вече гори скандалът "Уотъргейт".
Изобщо - събитията са динамични, но Студената война се пренася и в Исландия. Да не повярваш. Там през юли трябва да е мачът за световната титла в шахмата между шампиона Борис Спаски (СССР) и претендента Робърт Фишер (САЩ).
Днес, 50 години по-късно, това събитие е наречено Мач на века - на миналия. И причините за това са много. Незабравим момент в шахматната история, но и в тази на спорта, в неговото пряко преплитане с политиката.
Робърт (или дори Роберт) Фишер е роден Чикаго (1943 г.) и израснал в Ню Йорк. Има странно детство, син е на швейцарска еврейка и немски биофизик, но практически не познава баща си. Най-силна е връзката със сестра му и когато тя слага пред 6-7-годишното хлапе дъската с черни и бели квадрати, няма връщане назад.
В ученическите години нещата не вървят, Фишер сменя шест училища, никъде няма добри оценки. Накрая напуска училище на 16, за да се отдаде изцяло на шахмата. Тогава вече е шампион на Щатите (прави го на 14 г., без да загуби партия в 13 срещи!) и гросмайстор, познат по света. Най-младият в историята.
Спаски е с шест години по-възрастен (роден 1937-ма в Ленинград), доста по-опитен, а и актуален световен шампион. Напуска родния си град с влак при евакуацията при обсадата му, по време на Втората световна война. Именно там, на влака, за първи път вижда дъската за шахмат. Тогава е на пет години.
А на 10 вече побеждава шампиона на СССР Михаил Ботвиник. Отива в Рейкявик с три победи и две ремита в мачове срещу Фишер, не е губил нито една партия от него преди сблъсъка за титлата.
Ясно е - мачът е политика. Световните медии са там, в Щатите и Съюза нещата се раздухват, сякаш никога преди това не е имало среща за световната титла по шахмат, а никога след него няма да има друг. Това е първият "надут като огромен балон" от преса и пропаганда дуел в тази игра.
В годините след Втората световна война, короната в шахмата е запазена за СССР. Ботвиник я притежава от 1948-ма до 1957 г., след това за година на върха е Васили Смислов, после пак Ботвиник, следван от Михаил Тал, трети период на Ботвиник, Тигран Петросян (6 години, 1963-69), за да дойде времето на Спаски от 1969-а.
Това е смазваща доминация. И тя продължава до 2000 г., когато за първи път шахматист извън СССР или Русия печели титлата - Вишванатан Ананд. В тези 52 години има само един период, в който шахматният крал не е от Съюза или руснак.
И именно тук идва Мачът на века.
През 1972-ра Боби Фишер, вече определян за гений, а със същата убеденост категорично характеризиран като "напълно луд", се появява в Рейкявик, за да отнеме титлата от Спаски.
В 17 часа на 11 юли трябва да е първата партия в "Лаугардалсхол", спортната зала с пет хиляди места в столицата на Исландия. Отвън лудницата е огромна, тълпи от фотографи, репортери, фенове, местни зяпачи, които все пак са научили какво събитие ще се проведе в страната им.
Фишер и Спаски закъсняват за началото, но все пак влизат в залата минути след уречения час, раздразнени от хаоса отвън. Ръкостискане - и мачът започва.
За първи път в историята отразяването е направо истерично. Отвън, във фоайетата на залата, се продават храни и напитки. Телевизията предава в няколко страни, а на екрани около помещението, в което са двамата, се излъчва за стотиците хора в залата. Лудница. Фишер е нервен, става и се разхожда между ходовете.
Той е раздразнен допълнително, че в дните преди да отпътува за Рейкявик, е имало обаждания от кого ли не, включително от Белия дом, за да му бъде обяснено "колко важно е да спечели". В Москва положението не е по-различно. Ясно е - такива са годините и победа в толкова значимо и следено от целия свят събитие има стойност далеч извън спортната.
Разлика има обаче, и то голяма, в икономическите стойности и подхода на двамата. Фишер, докато зад Океана го превръщат в знаме на Америка срещу Изтока, не си е губил времето. Договаря си хонорар от 200 000 долара за това, че играе за световната титла. Стават автоматично 250 000, ако спечели.
Спаски играе за премия от около 6000 рубли, което пак е двойно над тази, която е взел три години по-рано за победата над Петросян, когато печели короната.
"Боби е напълно побъркан, има сериозни отклонения", казва самият Петросян, който идва да гледа мача като зрител. Той е загубил на финала на претенденсткия турнир година по-рано именно от американеца и още тогава го нарича "повече от странен тип". А в случая повод е поведението на Фишер.
Той нястоява камерите да бъдат махнати незабавно, още по време на първата партия. И Спаски го подкрепя за това. После категорично казва, че иска нови, неразпечатани бутилки с напитки (вода и сокове), защото - както по-късно обяснява - се притеснява да не бъде отровен. Всичко това, след като в дните преди мача е пожелал да се играе на дъска и с фигури, изработени от специална фирма в Англия ("Jaques of London"). Спаски няма нищо против, но организаторите са изнервени до краен предел.
Първата партия също не допринася за това всички да се фокусират върху играта. Фишер пропуска момент да приеме реми, след това допуска груба грешка и след 41 хода Спаски е близо до победата.
Но времето за деня изтича и партията продължава на следващия. Фишер протестира - камерите пак са в залата. Става и си излиза за 30 минути... Връща се, губи на 56-ия ход и вдига скандал. Не може да играе с камерите, с всички тези хора отвън, с цялата идиотска обстановка.
Заплашва, че ще напусне срещата. И, което вече шокира всички, не се явява на партия №2. Така Спаски повежда с 2-0, след като му е присъдена точка.
Години по-късно Анатолий Карпов анализира, че това е майсторски трик на Фишер, който "макар и напълно луд, е изключително остър ум и комбинатор". Той оставя шампиона да се успокои - 2-0 е сериозен аванс.
Американецът печели три от следващите четири партии, за да поведе с 3.5-2.5. И тук вече напрежението е от другата страна, докато Боби се забавлява. А когато този шахматен ум е освободен от нерви и стрес, той прави чудеса.
Две ремита, още две победи, и след партия №10 нещата са ясни - 6.5-3.5. Спаски успява да спечели само една игра до края, останалото са ремита и още две победи на претендента. 12.5-8.5. Разгромна победа.
Но има и още детайли, които в течение на този близо двумесечен епос (мачът завършва на 31 август) влияят на срещата. Фишер непрестанно има нови и нови изисквания към организаторите. След партия №3 иска да се премести играта в отделно помещение встрани от залата - една малка стая, която понякога е използвана от съдии или като съблекалня. Спаски и на това се съгласява, но после американецът иска да се върнат пак в голямата зала.
Масата за игра е сменена два пъти, като пак имаме нова, а после връщаме старата. Всичко това играе по нервите на опонента, но проблемът е, че той самият опитва да се постави над нещата и приема всяко едно искане. Убеден е, че може да спечели въпреки тези странности и очевиден ексцентризъм.
В САЩ победата е отпразнувана с невероятен патос, а Фишер е гост на предаванията на най-известните водещи Боб Хоуп и Джони Карсън. Грейва на корицата на Sports Illustrated до Марк Шпиц. Той е новият спортен герой на Щатите, получава предложения да е рекламно лице на големи компании за милиони долари, но... това се оказват и последните му такива изяви. Както и последният му шахматен мач за близо 20 години.
Нататък историята става вече тъжно-гротескна.
Фишер изчезва от лицето на света, този живот не е за него. Сензационно (макар за него тази дума да е пресилена винаги) отказва да защити трона срещу Анатолий Карпов през 1975-а.
Тогава изпраща списък с 63 (!) изисквания към ФИДЕ, за да има мач. Естествено, те не са уважени в пълния им вид, защото някои са абсурдни. Дъската, масата, подът, размер на фигурите, стените, времето... Удивителни неща. И Боби не се явява на мача. А това е и фактическият край на кариерата му, едва на 32. В следващите 17 години играе 3-4 пъти, появява се за удоволствие на малки регионални състезания в САЩ, живее в Калифорния и гостува на приятели в околни щати, но тотално се изолира от славата и известността.
Завръща се от нищото през юли 1992 г., точно 20 години след Мача на века, за да играе срещу Спаски в мач, наречен "реванш за двубоя на века". В този момент на трона вече е Гари Каспаров и това няма как да е мач за титлата. Организират го на остров Свети Стефан до Черна гора, в Адриатика, в Подгорица и Белград - партиите са на трите места, а "Югобанк" осигурява наградния фонд от 5 милиона долара за шоуто.
Боби идва, играе, взима своите 3.35 милиона за победата (печели със 17.5-12.5) и отново изчезва от света.
Спаски казва след този мач, че да загубиш от един гений не е срамно. Нито през 1972-ра, нито през 1992-ра.
За 20 години, а и след това, съветският шампион никога не казва лоша дума за съперника. Както и никога не признава публично неща, които се говорят "на ухо" около онзи мач в Рейкявик и бяха потвърдени с намеци от самия Боби. Той, за разлика от "адаша" си Борис, изпуска определени фрази по темата, заради което е преследван в родината му. Нехае и за това, както и за заповедта за арест, подписана лично от президента Буш, когато отива да играе в Черна гора и Сърбия през 92-ра.
А какви са онези "странични" неща от 1972-ра ли? Можете да се досетите.
Слуховете са, че двамата са били в адска обстановка около срещата. Агенти (от двата лагера, разбира се) са идвали в стаите им посред нощ да търсят подслушвателни устройства, а водата, храната, тоалетните и дори облеклото им е било проверявано всяка сутрин, преди да седнат пред дъската. И от двете страни. Толкова силна е била параноята някой да не нанесе "външен" удар по време на изключително важния и стратегически значим мач.
А те са шахматисти, за тях важна е само световната титла. Как, според вас, това е влияело на концентрацията им - ключова в играта с черните и белите фигури?
Неузнаваем, непредвидим и със сериозни проблеми да си спомни хората около себе си, Боби си отиде от света преди 14 години точно в Исландия, която бе превърнал в своя втора родина. Борис Василиевич още е жив, живее във Франция от 22 години и се състезаваше за тази страна практически през целия нов век, докато все още практикуваше активно шахмат. Но никога не е говорил и не иска да говори за детайли "извън залата" на онова лято в Рейкявик.
50 години по-късно, споменът за Мача на века остава. С него се връщат и тези за едни други времена. В тях спортът имаше втори план, особено на такова ниво.
А дали днес е много различно... въпрос на индивидуално тълкуване и мнение.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}