Времената не са лесни за никого, а ритъмът на живот и нарушен във всяка сфера и област на ежедневието. Положение, което не сме си представяли преди месеци. Не и в модерния свят, в който толкова задъхано летим през часовете, дните и седмиците, че чак е плашещо.

Но, ето - случи се. Животът изведнъж тръгна като на забавен кадър. И сега най-добре и ясно осъзнаваме какво ни липсва - обикновено така става, когато нещо ти бъде отнето.

Футболът за мнозина е едно от тези неща. И той също минава през изключително сложно, но и много важно време.

И е логично да попитате - защо се фокусираме върху футбола. Отговорът е съвсем прост - това е единствената игра, наричана вече близо век "социален феномен". Не просто най-популярната. А тази, докарваща да колективни състояния на екстаз или агония цели държави и континенти. 

Ако не го харесвате или не ви интересува, то тези редове не са за вас. Но огромният процент от хора, които гледат спорт, са футболни фенове.

Съвсем не е игра на съдбата, че в това време на изпитание за психиката и момент за самооценка или просто - да се огледаме добре наоколо и в огледалото, футболът е поставен на голям тест.

И едновременно с това получава изключителна възможност. Дано не я изпусне.

Най-популярната и достъпна за хората игра вече от близо две десетилетия губи чувствително връзката си с корените. И се отдалечава именно от тези принципи, които превърнаха футбола в социален феномен.  Не е трудно да видим защо днес на футболистите и клубовете се гледа като на "самозабравили се хора, живеещи в балон извън реалността". Те наистина са се превърнали в общия случай именно в това.

Социалното дистанциране, което стана нарицателно като израз на последните седмици, футболът го е предприел доста отдавна. 

През десетилетията след Втората световна война думата "идентичност" бе често употребявана за футболни клубове и цели първенства. Всички знаят, че италианците са такива и такива, английската игра е такава и такава, онзи клуб е символичен с това или онова... 

Днес, каква идентичност можете да намерите в играта? Каква връзка с корените?

Историята за това как големите клубове намират играчи в кварталните мачове, отдавна е мъртва. Нормалният процес на това футболът да е игра от хората за хората, да е спортът на масите, на всеки, е загърбен.

Днес механизмът на елита е:

- Огромни телевизионни пари заради глад за гледане (примерно от Азия) - Финансови инжекции от тях и спонсори - Огромен оборот на тези клубове - Невероятни възможности за купуване на играчи - Излишно надуване на цените на пазара на тези играчи заради покупателната способност на водещите клубове - Събиране на състав, в който бюджетът за заплати е колосален и заема почти 70-80 процента от общия на клуба... - Печелене на трофеи. Това е най-горният слой. Надолу има икономически модели, някои от които са образцови като самоиздръжка и бизнес. Но те са далеч от купите и успехите.

Изключенията: Германската игра (с някой условности), която остана свързана пряко с феновете и има своята социална роля, а и отношение. Дори само с цени на билетите и това как изглежда един мач-удоволствие за запалянкото в тази страна. Атлетик Билбао, разбира се... Аякс, може би? Единици, които не загърбват философия, традиции и базови принципи.

Футболът отдавна не е спортът на работническата и средната класа. Той е кастова игра, в която има свръхбогати и много бедни, а парите диктуват тенденциите и резултатите. Изключения като Лестър или Монпелие, спечелили титли срещу в пъти по-богати и мощни клубове в последните години, само потвърждават правилото.

И какво от това, че Манчестър Сити или ПСЖ играе чудесен футбол, а половин Азия в събота сяда да гледа неговите мачове? Или цяла Бразилия заради Неймар? Как е изграден този отбор, с какви пари и върху какви основи? Как оперира, размахвайки чекови книжки, които никой друг не може да вади? И какъв шанс дава на 90 процента от останалите отбори в своето първенство, натискайки ги в безконкурентна среда, създадена от на практика неизчерпаемите му ресурси?

Снимка: Getty Images

Имаш пари, взимаш най-добрите играчи. Плащаш им най-големите заплати. Естествено - това е твърде привлекателно за повечето от тях. Неймар избра ПСЖ пред Барселона, само да припомним. И това не беше заради невероятната философия или традиции в Париж.

Именно тази сделка отпреди 3 години вероятно бе вододел. След нея съвсем бе отхлупен капакът на тенджерата с хаоса - 222 милиона евро за един играч... Това вече е необяснимо и звучи плашещо. 222 милиона евро днес вероятно биха спасили една здравна система в по-малка държава, претоварена в настоящата обстановка.

Естествено, икономическият анализ винаги може да изглежда красиво - видите ли, само в Бразилия, Франция, Азия и Африка, фланелките на Неймар с новия му отбор ще се продават с милиони. Спонсорите ще дойдат.  И сделката "ще се избие". Аргументи на бизнес основа. Дали е така няма голямо значение.

Има значение това, че за едни нормален човек, работещ ежедневно по 8-10 часа в която и да е сфера, такава оценка на една работна единица и възнаграждението на бразилеца са обидно ненормални. Те звучат дори кухо, при условие, че ръководители на фирми с оборот от стотици милиони и даващи работни места на хиляди хора, не могат да докарат на година парите на Ней. Да е жив и здрав, проблемът не е в него. Но той е проекция на проблема, защото постепенно и неговите крака се отделят, преодолявайки гравитацията на реалността и нормалността.

Това бе най-голямото доказателство доколко футболът е изгубил връзка с корените си.

Изведнъж сега, в дните на пандемия и тотално блокиране на събития, този спорт получава време и възможност да се огледа и преоткрие важните неща. Да намери някъде в гардероба човешкото си лице. Да, неволята го постави в тази ситуация, но той не бива да я пропуска.

Ефектът икономически горе-долу е предвидим. Нормално е цените на играчите като пазарна стойност да паднат. Да влязат в някакви нормални и разумни нива. Ясно е, че на футбола се гледа като на бизнес, но всеки бизнес се основава на някакви реални оценки и пазарни стойности. А не на "кой колкото може да даде".

Сега е времето футболът си върне облик на игра за човеци, а не да се приближава все повече до е-спортовете. Там няма голямо значение с "кои играеш" на конзолата - те всички са дигитален продукт и изглеждат еднакво. Машиналното бълване на мачове заради телевизионните пари доведе до там, че понякога се бъркаме кой с кого играе и ни се струват също така еднакви.

Има и един хубав запалянковски лаф за точно тази промяна и обезличаване - сега пишат имената на играчите на гърбовете им, за да ги разпознават зрителите. Навремето пишеше само номерата, защото ги познавахме!

Пирамидата трябва да се размърда отгоре, а тези отдолу - малките клубове, които са пред изчезване заради кризата, да бъдат спасени. И да им се покаже ясно, че са най-важни. Те са основата. Не глазурата, а фундаментът. Без тях нямаше да има феномен, в какъвто за 130-140 години се превърна футболът.

Даренията от футболистите и клубовете са добро начало, но е ясно, че те са под обществен натиск да ги правят. А всъщност дори не трябваше да е така, защото да върнеш на обществото поне мъничко от това, което то ти дава вече един век, е най-нормалната реакция. Защото обществото и неговите различни функции са избутали този спорт до облака, на който живее в момента.

Отношението футбол-аудитория/фенове също трябва да се промени. От години спортът третира своя най-важен елемент - хората, като "потребители" и "клиенти". И забравя, че без фенове един мач, а и един отбор, са нищо.

Примерите от последните седмици са смразяващи с празните стадиони в двубоите преди пандемията. А и оставете само трибуните - откъде идват най-големите приходи на тези клубове? Нали пак от тези, които инвестират в билети, артикули, услуги на клуба, както и тези, които си плащат да гледат мачовете по каналите с абонамент. Феновете са кръвта на играта, сърцето и душата. Останалото са звездите на терена, заради които седим пред телевизорите или ходим на стадиона. 

Именно това отношение към корените си и хората си, футболът сега може да преоткрие. Не да го върне там, където е било преди 100 години, когато топ играчи и фенове са пиели бира след мач в кръчмата до стадиона. Не е нужно. Но поне да слезе на земята и да избегне тоталното си отдалечаване от хората, за които тази игра е изключително важна част от живота им. И да спре своето обезличаване и убиване на собствената си "идентичност".

Което по някакъв начин ни довежда до темата с играта у нас. Уточняваме, че футболът в България е "собствена марка" така или иначе. Модел, който е труден за обяснаване.

Тук играта в професионалния вид отдавна има лице, което по-старите фенове трудно разпознават. Клубовете са си същите, но къде е идентичността им?

Снимка: Bulphoto

Левски в последните седмици преди извънредното положение събираше дарения от фенове, за да си плаща задълженията. И получи нелоши резултати. Тогава директорът на клуба излезе да говори как великата публика на отбора е показала, че е неговото най-голямо богатство. Значи, потенциалът в тази общност го има. Феновете ги има.

Но къде бяха в последните десетина години те? И това не е въпрос към тях, а към клуба - какво направи той, за да са на стадиона тези хора, да са близо до отбора си по всякакъв начин и да не се стига до тези дарения и ръба на фалита? Защо си купуваха само по 500-1000 абонаментни карти, а сега изкупиха за нула време пет пъти повече? Това нещо не подсказва ли на управниците на клуба?

И Левски го даваме само като пример. За другите големи родни клубове това се отнася в не по-малка степен. Не е зле да се замислят - ето, сега имат време да го направят - как се управляват, как общуват с феновете си, накъде гледат като стратегия. Имат ли изобщо такава?

За какво харчат парите на собствениците си, не на последно място. За деветка с 20 000 евро заплата ли е по-добре да дадеш пари, или за оправяне на съблекалните, входовете, седалките? Да инвестираш в магазин с фенартикули или да вземеш някое ляво крило, на което да платиш 250-300 евро годишно? Да се стремиш да направиш отбор, за да е пълен стадионът, или да изкараш някой играч за 100 000 евро и да вържеш бюджета? Колко напред гледа футболът у нас?

Отговорът изглежда ясен и това няма нищо общо с пандемията. Тя най-много да довърши десетина клуба, които така или иначе са оставени на доизживяване. Тъжно, но факт. Но пък е идеален момент за преосмисляне на нещата.

В глобален план въпросът е, ще използва ли футболът шанса си да се върне сред хората?

Този отговор не е лесно да бъде предвиден. Но ще го имаме сравнително бързо, след като се върне ритъмът на спортния живот. Гладът за мачове тогава ще е голям. И ще се види какво е научил в тежката ситуация футболът.

И дали ще успее да облече пак с гордост етикета на "играта за хората".

Снимка: Getty images/Gulliver photos