"Какво означава да прескочиш границите във футбола? Никой не е бил убит, нали? Просто трябваше да оцелеем, това е част от играта."
Думите са на страховития нападател Джон Фашаню, който говори за историята на Лудата банда от Уимбълдън през 80-те и 90-те години. Това бе един отбор, който разруши представите за твърда игра на ръба на насилието, надскачане на техническите недостатъци, както и смело, изчистено от всакъв респект изправяне срещу най-силните отбори в Англия.
Да, те определено минаваха някои граници. И се превърнаха в най-странният тим, нарушавал някога спокойствието на грандовете на английския футбол.
През годините видяхме как Блекбърн стана шампион с чудесни играчи като Алън Шиърър, после Лестър пребори законите на модерния футбол. Челси и Манчестър Сити пък изпълзяха от среднячество, благодарение на супербогати собственици, инвестирали в клубовете и издигнали ги до постоянни претенденти за върха.
Но не за такова нарушаване на спокойствието говорим при Уимбълдън.
Те се придвижиха от четвърта до първа дивизия за 4 сезона, като през 1986-а станаха елитен отбор. Две години по-късно взеха Купата на ФА, през 1992-93 се наредиха като един от 20-те члена-основатели на новосъздадената Висша лига, в която успяха да се задържат с ограчен финансов ресурс до 2000-а.
Това бяха години на непрекъснати скандали, изненадващи резултати и немалко контузии.
Нарекоха ги Лудата банда и това им прилепна като петолевка върху гъдулка на уличен свирец. Те бяха брутални на моменти, прилагайки удари с лакти, някой елегантен шпагат в областта на сливиците или хокеен бодичек. Така написано, сигурно ви звучи грозно.
Но Лудата банда остава явление - харесвана или мразена.
Случките са десетки. Може би - стотици. През 1988-ма те спечелиха Купата на ФА, побеждавайки с 1:0 на финала Ливърпул, който през същия сезон бе непобедим.
И когато принцеса Даяна им връчи купата в онзи следобед на "Уембли", напук на законите на футбола, естетиката, еволюцията, логиката, физиката, гравитацията или ядрения разпад, както и на каквито още закони се сетите), най-накрая хората проумяха - и това е начин да се играе футбол.
Три дни по-късно те показаха отново истинското си лице, като събуха вкупом гащетата и показаха задните си части пред феновете за поздрав по време на бенефиса на Алън Корк срещу Кристъл Палас.
И то в деня, в който дефилираха с купата пред своя публика... Празничната церемония се превърна в типично уимбълдънска изява. Такива си бяха - носеха очарованието на пияни моряци, които огласяват иначе тихото пристанище с глъчката си.
Историята им започна на стария "Плау Лейн", стадионче в Южен Лондон, където трудно човек можеше да си представи мач от Първа дивизия. Това бе изключително несъстоятелна арена за футбол дори при неособено модерния вид на останалите в Англия през 80-те.
Тренировъчната база на Уимбълдън ... това бе просто едно разчертано пространство в парка до магистрала А-3. Един от великаните в Лудата банда - Вини Джоунс, и до днес говори как шофьорите на микробуси свирели с клаксоните, минавайки покрай тренировката на тима.
Аматьорският клуб стана елитен, въпреки че във футбола му нямаше нищо, което да го извиси до Ливърпул на Далглиш, Нотингам на Клъф, Юнайтед на Рон Аткинсън или Арсенал на Джордж Греъм.
На Уимбълдън не му пукаше от репутацията на споменатите. Той си трупаше точките по неговия начин, а като имаш точки, вървиш нагоре.
Те бяха като нагорещената докрай лъжичка за чай, която пада на ръката ви - отвратително усещане, което кара да викате от болка. Те бяха най-неприятният съперник в английския футбол, а мръсните им номера нямаха край.
В един прочут кадър, който не може да не сте виждали, Вини Джоунс стискаше за топките Пол Гаскойн при едно статично положение. Искал да му покаже кой е шефът на терена. Звездата на английския футбол пищеше от болка с изскочили очи.
Споменатият Фашаню, безкомпромисен ръгач от старото време на център нападателите, които не искате да срещате дори в пъба, счупи скулата и едва не остави без око Гари Мабът от Тотнъм. "Инцидент, извиних му се", обясни Фаш. Мабът бе изнесен, а лицето му бе неразпознаваемо. Добре, че оцеля.
"Да кажеш, че те бяха здрави момчета, е малко. Те минаваха границите - коментира днес Гари Линекер. - Няма извинение за това, което правеха по терените. Единственият поносим начин да гледаш Уимбълдън по онова време бе на телетекста."
Бандата на мениджъра Дейвид Басет имаше свои правила, не само на терена. Новите играчи бяха посрещани с ритуали, които отиват на племе от някой отдалечен остров. Може би само без канибализъм, всичко друго се е случвало.
Нападателят Джон Хартсън подписа с тима и в същия ден намери костюма си "Армани" нарязан на ивици и изгорен в съблекалнята след първата тренировка. На същото занимание бе съборен и наритан "приятелски" в калните локви от Джоунс и компания, за да усети какъв е духът на тима.
Съблекалните на "Плау Лейн" умишлено не бяха ремонтирани никога, а по нареждане на Басет от тях бяха махани всякакви белези на цивилизация - тоалетна хартия, отопление... Да не говорим за кърпи и елементарни характеристики на хигиена.
"Съперниците бяха ужасени - мръсни и миришещи съблекални, студ, усещане за неизбежност... - хили се днес холивудската звезда Вини Джоунс. - На терена излизаха готови да загубят. Никой не искаше да идва да играе на нашия стадион".
Как се ражда този ужасен отбор обяснява Дейвид Басет, мениджърът и архитект на Лудата банда.
"През сезон 1981-82 г. Уимбълдън отново изпадна в четвърта дивизия. Събрахме се през лятото и решихме, че нещо в стила ни не е наред, твърде лесно губим мачове. И променихме подхода си...
Започнахме сезона с либеро и тактика да пращаме топката към двамата ни огромни нападатели възможно най-бързо. Направих калкулация на това какво ни трябва, за да печелим и поставих изискване към играчите: Във всеки мач трябваше да имаме 18 удара към вратата, 12 корнера и 12 дълги тъча в наказателното им поле - минимум."
Днес, когато четем такива тактически планове и ги съпоставяме с това, което знаем за стратегиите на Гуардиола, Клоп, Моуриньо или Конте, това ни се струва като някаква шега. Но работи. А най-важното е какъв ще е резултатът в края, нали!?
В началото на 80-те, когато Уимбълдън с 98 точки и ужасен стил дори за четвърта дивизия, се качва едно ниво нагоре, критики към тази игра практика няма.
Година по-късно вече е във Втора дивизия и започва да събира отбор с по-качествени изпълнители. Сред тях - дефанзивният полузащитник и лидер Вини Джоунс, който е минал през Лийдс и Челси, както и изключително подходящият за стила на отбора огромен и луд централен нападател Фашаню.
И един не по-малко откачен и досаден дребосък, който лети като камикадзе в краката на съперниците - Денис Уайз. Другите отбори са ужасени от тази амалгама.
Оцелелият през годините на долните дивизии юноша на тима Уоли Даунс слага началото на традицията с шегите в съблекалнята. Шеги е малко лековато казано, защото немалко от тях са доста болезнени. Новите играчи са подлагани на какви ли не изпитания, за да се види имат ли характер да станат част от този луд отбор. Терор е може би по-близка дума.
Оригиналният състав на Лудата банда - ядрото, са: Даунс, Джоунс, Фашаню, Мик Харфорд, Уайз и Лори Санчес, който пък вкарва гола за победата в прочутия финал срещу Ливърпул. Те са душата на тази групичка гадняри.
Яйца на възглавниците преди лягане, обувки, заковани на стената след тренировка, запалени или нарязани на ивици дрехи, както и разрушени хотелски стаи на летни турнета.
И дори - макар дълго тази история да бе отричана, опит за удавяне на масажиста Дерек Френч от Уоли Даунс във Финландия, когато отборът гуляе по време на тренировъчен лагер. Не искате да знаете подробностите... Само ще споменем, че почти никой освен масажиста не помнеше подробности. Такива запои са обичай за Уимбълдън от 80-те.
Фашаню и Джоунс са естествените лидери. Това са корави момчета, които никога не се оставят, готови са да размахат дори юмруци на терена. А и в пъба. След всяка тренировка ядрото от тима отива пеш до пъба на няколкостотин метра от игрището, за да обърне по 2-3 бири. Очевидци разказват за един куп разпри там през годините, някой и друг счупен в глава стол, летящи халби и намеса на полиция.
Лудата банда всъщност идва по името на култова група комедийни артисти в Англия от 30-те години на миналия век. Те остават в сърцата на хората, защото всеки е имал различен подход да забавлява хората, което ги е направило особено странна комбинация. Някак неестествено, гротескно смешни, но готини.
Е, разликата е, че малцина се забавляваха да гледат, а още по-малко - да играят срещу Уимбълдън. И почти никой освен техните фенове не ги намираше за готини.
Освен Басет, собственикът на клуба Сам Хамам също е странна птица и допринася за цялата тази атмосфера около отбора. На домакинските мачове той често обикаля трибуните и призовава феновете за подкрепа. По-скоро - насъсква ги срещу гостите. Ходи дори зад вратата на съперника и сипе обиди към вратаря, за да го извади от релси. Изключителна откачалка!
Преди финала за Купата на ФА срещу Ливърпул, Вини Джоунс получава специални инструкции лично от него. Това е мач между отбор, наречен "бразилците на Кени Далглиш", който печели изключително убедително титлата, и най-грозно играещия, груб и недодялан тим в Англия.
В първата минута на мача Джоунс лети с двата крака в коленете на Стив Макман, който е лидерът и най-корав тип от халфовата линия на "червените". Когато гледате видеото в наши дни, в главата ви се въртят мисли за присъда или поне директен червен картон. Тогава обаче няма дори жълт. В духа на футбола в онези години, Макман става и продължава без да се оплаква, а Уимбълдън изпълнява точка първа от плана на боса Хамам - показва на съперника, че не му пука.
12 години след финала срещу Ливърпул, през 2000-ата година, Уимбълдън отпадна от английския елит. Мнозина си отдъхнаха, но това май бе неизбежно с промяната във футбола като цяло. Те изглеждаше като грозно пате в езеро, което все повече се превръщаше в лъскаво лице на футбола. Висшата лига търсеше глобална популярност, големи суперзвезди и блясък. Къде тук е мястото на отбор като Лудата банда? Кой би станал в 4 ч сутринта в Азия, за да гледа това?
Постепенно клубът стигна и до залез финансово, след като новите босове го преместиха в Милтън Кейнс - едно новопостроено градче на север от Лондон, което има глад за футбол. Това бе пълен шок за не многото, но верни фенове, защото корените на Уимбълдън са в Южен Лондон.
И привържениците основаваха нов клуб, за да се разграничат от Милтън Кийнс Донс - пререгистриран и нов отбор, който бързо влезе в професионалния футбол на Англия и разполага с немалко средства. Феновете се сдружиха и родиха АФК Уимбълдън, който си е наследник на стария. Те постепенно, за десетина години, го вдигнаха до Лига 1, третото ниво на английската игра, където е и МК Донс - омразното новосъздадено нещо, което им отне клуба.
Новият-стар Уимбълдън вече има стадион, а мачовете му са по-посетени от тези на МК Донс. Просто в онзи град, който имаше глад за футбол при създаването на новия клуб, я няма страстта и традицията. Това обаче са други истории.
Историята на Лудата банда е нещо уникално в английската игра. Ето още една история, от която могат да ти настръхнат косите. И то - разказана от непримиримия Брайън Робсън, големият капитан на Манчестър Юнайтед в онези години.
"Влязох като резерва на "Плау Лейн", оставаха 30-ина минути и губехме с 0:1. Връщах се след поредната си контузия, не бях играл доста дълго и вестниците бяха пълни с истории за това как травмите ме преследват и не мога да се отърся от тях.
Влязох на терена на мястото на Реми Моузес и видях как Вини Джоунс се смее и намига на Уоли Даунс до него, сочейки ме. Не разбрах в началото, но после осъзнах - бях тяхната мишена! Те си говореха как "сега ще го сритаме и остават с човек по-малко, работата е свършена". Това бе единственият миг в кариерата ми, в който леко се изплаших за здравето си..."
Такива времена са, че медиите всъщност не укоряват Уимбълдън за стила, а по някакъв начин дори подкрепят този аутсайдер, като антипод на грандовете в Англия, дръзнал да им се опълчи.
"Англия спечели световната купа през 1966-а с корави типове като Джак Чарлтън, Ноби Стайлс, Джордж Коен и останалите - пише Патрик Дънфи, тогава анализатор на "Гардиън". - Е, Алън Корк, Джон Скейлс, Джоунс, Фашаню и останалите са подобни - честни и корави на терена. Тяхното желание за победа, въпреки че отстъпват технически, е достойно за уважение. Това са истинските ценности на английския футбол."
Хмм... дали? Е, като изключим летящите с бутоните напред шпагати, лактите в слепоочията и няколкото сбивания, може да има известна истина в това.
За Лудата банда направиха и филм, в който тимът на Басет е представен малко като Лий Марвин и неговата "мръсна дузина" от култовата лента.
Подходящо. Липсваха им само пушките. Иначе страхът от тази група опасни момчета бе на същото ниво.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}