Невидимата драма на един елитен тенисист: Паник атаки, пристъпи и страх
Марди Фиш разказа своята история след края на кариерата си
Обяснимо е, ако сте забравили кой е Марди Фиш, но не бе толкова отдавна, когато американецът минаваше за един от водещите играчи в ATP тура. Активната му кариера приключи преди пет години и макар никога да не е бил звезда, името му бе със сериозна тежест.
Фиш се отказа след US Open 2015 и остави като наследство 6 титли на сингъл и 8 на двойки, както и най-добро класиране от №7 в ранглистата. Не успя да играе финал в Големия шлем, но стигна такъв на Олимпиадата в Атина през 2004-а, когато остана със сребро. Спечели над 7 милиона долара от наградни фондове, което никак не е малко.
Не толкова кариерата и визитката му на тенисист обаче са впечатляващи, а това, което остави като изповед след нея.
Защото Марди Фиш бе един от първите, които излязоха и открито признаха за депресии, паник атаки и проблемите, с които ние не можем да предположим, че се сблъсква един професионален спортист на такова ниво.
Връщаме ви към неговата история, разказана от самия него след края на активната му състезателна кариера.
"Недей да играеш. Това чувам в главата си.
Аз съм на няколко часа от най-големия мач в кариерата ми. В живота ми. Това е четвъртият кръг на US Open, на корта "Артър Аш" срещу Роджър Федерер. На няколко часа съм от това да срещна пред очите на света най-великия тенисист в историята. И да имам шанс за най-невероятния резултат в кариерата ми. Това е всичко, за което съм работил цял живот. И не мога да го направя. Не мога.
Ранен следобед е, лятото на 2012-а. В колата на организаторите съм, на път за кортовете. Имам паник атака. Всъщност, имам не една, а няколко такива атаки, и то на всеки 10 минути. Мозъкът ми се вие в някаква спирала, просто съм на ръба на истерията.
Жена ми ме пита: Какво можем да направим? И аз и казвам истината: Единственото, което може да ме накара да се почувствам по-добре, е ако не играя този мач. И тя ме поглежда в очите, без да се поколебае. И казва: Не играй. Недей да играеш. Същото, което звучи и без това в главата ми от сутринта.
Всичко това започна малко по-рано през 2012-а, когато уж бях в една от високите точки на кариерата ми. Нещата се получаваха на корта и бях извървял един път, който стартирах три години по-рано. Берях плодовете на труда си и бях в стихията си на корта.
През 2009-а имах едно от онези усещания, които ти отварят очите. Повратен момент. Бях на 27 години, имах добра кариера. Прилична, но със сигурност не лоша.
Можех да се гордея със среброто си от олимпийските игри в Атина, добри резултати на турнири от Шлема. Бях обиколил света, бях направил пари за преживяване, че и повече от това. Не беше нещо сензационно, но определено беше добра кариера.
Току-що се бях оженил и гледните ми точки се бяха попроменили, като тук не говоря за играта. Но всъщност тогава осъзнах и нещо за тениса. Кариерата ми не ми бе достатъчна в този и вид - "прилична и добра". Това е като да си пред приключване, а аз имах още доста време. Не, трябваше да се прицеля по-високо, да направя нещо по-яко, нещо по-запомнящо се. И то - да го направя веднага.
Смених изцяло режима си. Промених храненето, диетите, начина на живот. Свалих килограми - от 91 станах 78. Напипах идеалното си тегло и кондиция. Не бях сигурен къде точно щеше да ме отведе този подход и този път. Но вървях по него уверено.
През 2010-а резултатите започнаха да идват. Бих Анди Мъри в Маями, и то без да му дам сет. Такова нещо не можех и да си мечтая да сторя две години по-рано. Играх петсетови мачове в поредни дни на "Ролан Гарос", като вторият го загубих с 8:10 гейма в решителната част. Маратони. Такова физическо състояние не бях достигал никога.
Спечелих два турнира поред това лято, в Нюпорт и Атланта. Загубих финала в Синсинати от Федерер в три сета. А можех и да спечеля този мач. И дори бих моя приятел Анди Родик, който ме мачкаше където ме срещне преди това. Биеше ме като тъпан - осем поредни пъти.
2011-а се оказа още по-добра.
Постигнах най-добрите си резултати на "Уимбълдън" и "Ролан Гарос". Станах ракета №1 на САЩ, изпреварвайки Родик. Влязох в топ 10 на ранглистата. 2012-а дойде и ме завари като №8 в света, в отлично състояние, в невероятна форма и със самочувствието, че аз не съм просто поредният играч в тура. Аз бях станал елитен тенисист.
Тогава започнаха паник атаките. Тези стресови ситуации са трудни за описване и да се дефинира причината за тях е сложно. Аз мисля, че при мен причините основно са две.
Очакванията за мачовете ми се промениха. И от самия мен, и отвън към мен. Това не е здравословно, а влияе зле на психиката. Когато си номер 30 си мислиш: Е, има 29 човека пред мен, нека стресът е за тях. Ако аз успея да постигна нещо на този турнир - добре дошло. Сега пред мен имаше само 7 имена. Това леко ме плашеше.
Другата мисъл, която явно се е загнездила някъде из мозъка ми по това време, е била - дали съм достатъчно добър за позицията, която заемам? Реална ли е?
Справях се отлично на корта, а и исках да бъда още по-добър. Но това се оказа нож с две остриета. Имаше и обратен ефект.
Всъщност, имаше и друго. Започнаха проблемите със сърцето. Аритмии. Това е електричеството около сърцето ти, което започва да не функционира правилно. Имаше моменти, в които то забиваше лудо, а аз не бях в състояние да го овладея. Взех си малка почивка, минах някои процедури, след които състоянието ми бе определено от лекарите като "добро". Но когато се върнах на корта онова лято, започнаха тези странности. Изнервящи, стресиращи мисли и моменти.
Бях нервен за нещо, което всъщност не бе истинско, но усещах, че ще се случи. То продължаваше да не се случва, но аз продължавах да се паникьосвам, че - ето на - всеки миг ще стане.
Обяснявам си го донякъде и с психическата травма на случилото се със сърцето ми. Притеснението, че може отнова да стане нещо такова.
Не спях добре. Не можех да спя сам, а това е проблем, когато сте в професионалния тенис и постоянно пътувате и нощувате краткосрочно из хотелите. Жена ми трябваше да идва навсякъде.
Имах нужда от хора около себе си, постоянно. Атаките ставаха все по-лоши. Пристъпи.
На корта не личеше, резултатите продължаваха да са добри. Играех добре. Но извън корта, нещата бяха различни. Пристъпите настъпваха все по-често и с плашеща периодичност. В края на лятото идваха на всеки 10-15 минути, направо бе ужасно.
Казах си: "Поне не се случва на корта". И тогава се случи и там.
US Open 2012, трети кръг, вечерен мач срещу Жил Симон. Бе поставен по-високо от мен, но имах отлични шансове, играех много силно. Водех с 2:1 сета и 3:2 в четвъртия. Тогава, незнайно защо и как, погледнах часовника в ъгъла на корта. 1,15 ч след полунощ.
И край. Това натисна спусъка.
Мозъкът ми започна да препуска из спиралата на паниката. 1,15 часа сутринта е, по дяволите! Какво става? Защо е толкова късно? Как ще се чувствам утре, няма да мога да се възстановя физически... Някакви такива мисли се озоваха там, където допреди малко имаше само тенис, Симон и мача.
Не знам какво стана нататък. Нямам идея. Някак си съм спечелил трите следващи гейма, сета и мача. Не знам как, кълна се. Не помня абсолютно нищо.
След мача Джъстин Гимъстъб дойде да ме интервюира, а той е приятел от много години. Погледнах го и казах: "Моля те, побързай!". Той ме погледна в отговор неразбиращо.
"Трябва да се махна, побързай!". Той разбра, че нещо не е наред и претупа работата. Тогава разбрах, че нещата са сериозни. Беше се случило на корта.
Два дни по-късно отивах за следващия мач срещу Федерер и мислех само за това. Какво ще стане с мен, ако пак ми се случи на корта? Жена ми повтаряше: "Недей да играеш, чуваш ли."
Тогава я чух, най-накрая. По-добре да не играя, отколкото да рискувам това да се случи пред 22 000 души. Пред света. Не играх срещу Роджър. После не играх изобщо.
Това не е спортен филм, тук няма драма, трилър, хепиенд. Не губя във втора серия, за да се върна по-силен и да спечеля в трета. Не, това е истинската ми история.
Един проблем със здравето, с психиката ми, ми отне работата и удоволствието. Отне ми тениса. Взе ми най-важния мач в живота ми.
Тази история е от живота. И аз реших да я разкажа, независимо колко ми е тежко. Защото, повярвайте, да признаеш, че си слаб и си проявил слабост, също е белег на сила.
Искам да покажа слабостта си, затова написах това. И следващото, което пиша, е важно:
"Бъдете внимателни и се борете с нещата, които застрашават психиката ви. Не ги подценявайте." Няма нищо срамно да кажеш "Не мога да играя", дори да е преди най-важния момент, ден или изпитание в кариерата ви. Независимо в коя област.
Животът продължава. Моят тепърва започва."
Три години след отказа да играе срещу Федерер и напускането на тениса, Марди Фиш се завърна за едно лято през 2015-а. Искаше да се сбогува с публиката на US Open и го направи.
След това се отдаде на битка с пристъпите, за да я спечели.
Днес играе полупрофесионално голф и е капитан на САЩ за Купа "Дейвис". Продължава да е близък приятел с Родик, с когото често се срещат на игрището за голф или баскетбол.
Съпругата му Стейси Гарднър е голямата опора на живота му в най-трудните моменти. Тя разказва и днес случка на летището в Ню Йорк, когато Марди получава паник атака пред отворения вход към самолета. И го връща оттам, хващат такси и се прибират.
Пропускат сватба на приятели, но нейният съпруг се успокоява у дома.
Историята на един популярен тенисист, която вероятно не сте чували.
Тя е истинска, въпреки че никой край корта или пред телевизорите не е подозирал за нея, докато е гледал поредния мач на Фиш срещу някой от асовете в тениса.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}