Когато преди няколко години се отказа Франческо Тоти, кадрите от стадиона в Рим бяха покъртителни. Плачеха деца, мъже, жени. Възрастни и млади. С техния номер 10 сякаш си отиваше част от тях. Такива са римляните, когато става дума за Рома и за футбол - драмата и емоциите са неотменна част от тази здрава връзка.

Тоти бе наричан Принца на Рим и казваха, че носи десетката не на гърба, на душата си. Преди него Принц на Рим бе Джузепе Джанини - също номер 10, от когото Франческо се учи и наследява позицията му в центъра на империята от любов, която е този клуб.

Но преди тях, първи в историята, това прозвище и народната любов на всички във Вечния град, които са с "жълто-червено" сърце, е за друг човек. Неговата история си заслужава да бъде разказана, въпреки че тя е трагична, а не искряща от блясък и щастие. И си заслужава да я чуете точно на 30 май - ден, който оформя цялата легенда и събира в себе си драмата около него.

Агостино ди Бартоломей се ражда в Рим през април 1955 г. и расте в столицата. Момче от предградията, възпитано като истински римлянин, прилежен, с вчесаните му коси. "Винаги поздравяше учтиво", описват го в махалата.

Играе футбол от съвсем малък, а на 13 г. в училищния отбор на Гарбатела идват скаути на Милан. Годината е 1968-ма, а този отбор е великолепен, спечелил е вече първата си Купа на европейските шампиони и е на път към втората същия сезон.

В състава на този тим блести Джани Ривера в ролята на "реджиста" - човекът в средата на терена, през когото минава всичко. Младият Агостино гледа към него като към някакво божество и опитва да подражава на играта му. Но неговото сърце е само за един отбор - Рома.

Родителите му отказват на Милан най-вече, защото не искат детето толкова рано да напуска родния си град. Ди Бартоломей е сигурен, че един ден мечтата му ще се осъществи.

И не чака дълго. На 14 години пратеници на Рома го гледат в поредния мач на Гарбатела и разговарят с баща му. Седмици по-късно вече е част от юношеските формации на единствения клуб, който някога е обичал.

Embed from Getty Images

Четири години по-късно вече е в първия отбор, а дебютът му е срещу Интер на "Сан Сиро" в мач, завършил 0:0. "Той не загуби топката нито веднъж", пишат вестниците в Италия.

Изкарва и сезон във Виченца под наем, защото има нужда от още мачове и физически да се адаптира към футбола при мъжете. Серия А не е място за хлапета по онова време.

Завръща се и заема мястото, което винаги е искал - от сезон 1975-76 г. е непоклатим титуляр.

С назначението на Нилс Лидхолм за треньор в Рома, позицията му е фиксирана и остава непроменена до края на кариерата - в роля на опорен полузащитник, но едновременно с това диригент на цялата игра. Облича номер 10, а едва на 22 г. слага и лентата на капитан. Ако търсите аналогия в модерния футбол като модел на игра, това е Андреа Пирло.

Ди Бартоломей е безгрешен в подаванията, ако трябва избира пас на няколко метра, но топката остава притежание на Рома. Бомбите му отдалеч са маркови, а 67 гола в 308 мача за клуба говорят, че изобщо не се справя лошо по този показател за позицията си. Така запява и Южната трибуна на "Олимпико" за своя нов любимец през втората половина на 70-те: "Аго гол, Аго гол, Агостино гол!".

Лидерът на отбора е тих, той рядко изпуска нервите си на терена, готов е да внесе ред и дисциплина в най-напечените моменти. Но когато избухне с римската му кръв, става страшно. Няколко пъти се случва в съблекалнята срещу съотборници, които сякаш са апатични.

"Ние имаме задължение към хората на трибуните и тази емблема", крещи в лицата им.

Той е идолът на тифозите и някъде около 1980-а вече е роден прякорът Принца на Рим.

За сезоните в обожавания от него екип (11), Ди Бартоломей печели три пъти Купата на Италия, а през 1983 г. е в основана на великия триумф - Рома вдига титлата едва за втори път в историята си. Това е страхотен отбор, а халфовата линия е мечта - Анчелоти, Фалкао, Серезо и Конти вляво, почти в атаката. И зад тях, дирижирайки нещата - Аго.

На върха на атаката е Роберто Пруцо, наричан от агитката Божествения. Бруно Конти също е някъде там, сравняван със свръхсила извън човешките възможности. Това е много силен отбор, а душата му е Аго или Диба, както е другото галено обръщение за десетката. Рома вдига титлата и Рим празнува седмици наред.

"Това е велик ден, но ние имаме нашата следваща цел. Градът трябва да види Купата на шампионите и ние сме длъжни да я донесем", заканва се Ди Бартоломей.

Още повече, че финалът на следващия сезон е точно на "Олимпико" в Рим. Рома просто трябва да спечели!

Следва нов силен сезон, а отборът на Лидхолм достига финала на собствения си стадион, където го чака Ливърпул. Това е най-важният ден в историята на Рома, признават в един глас играчите, феновете, медиите... 30 май 1984 г. се превръща в деня на една голяма римска трагедия.

Embed from Getty Images

Англичаните повеждат, Пруцо изравнява, но след 120 минути победител няма - 1:1. Ди Бартоломей бележи първата дузпа, но след него изпускат Конти и Грациани, а купата заминава за Ливърпул.

След тази нощ Аго никога повече не е същият. Още в съблекалнята след мача той стига до бой с Фалкао, когото обвинява, че е отказал да бие дузпа. Отвън стотина хиляди плачат на трибуните и около стадиона, градът е в траур. Скандалът води до голям разрив в отбора, а новият треньор Свен Горан Ериксон предлага разрешение, като бъде продаден капитанът.

Ди Бартоломей е шокиран, но в този момент се появява Милан и техният нов треньор - именно Лидхолм, които са готови веднага да вземат халфа. И така, само за няколко часа, е отнет от Рим неговият император и лидер. Самият Аго в онзи момент мисли, че това е най-доброто решение за всички. Което не му пречи да каже на сбогуване при среща с тифозите, че никога няма да обича друг отбор. Цитира и химна на клуба: "Жълта като слънцето, червена като сърцето ми!".

В Милан нещата са на другия полюс. Отборът е изпадал два пъти в Серия В за последните сезони, веднъж по финансови причини и един път - по футболни. Но Агостино веднага се превръща в лидер с опита и спокойствието си. В разцвета на силите си е, а Лидхолм по-късно си спомня, че "в първите два сезона не си спомням да сбърка нито едно подаване".

Тифозите го уважават и харесват, той им отвръща с раздаване и амбиция на терена. Не е като в Рома, разбира се, но професионализмът му е на ниво. Постепенно се появяват проблеми, за които никой не подозира. Ди Бартоломей се е затворил в себе си, но затова съпругата му Мариса говори едва, когато е твърде късно...

Embed from Getty Images

Играе в Чезена и Салернитана, преди да се откаже през 1990 г. и да потърси нови предизвикателства. Опитва да се върне в Рома като треньор на юношите, но клубът го е забравил напълно и го загърбва. Нещо, което и до ден-днешен влудява тифозите, които сочат обвинително пръст към ръководителите в онези времена.

Тегли кредит, за да направи собствено футболно училище, но нещата вървят трудно в началото на 90-те години в Южна Италия. Регионът е беден, Аго и семейството му са се установили в страхотна къща на морето, в Сан Марко ди Кастелабате, недалеч от Салерно. Всичко изглежда наред отстрани, но депресията тотално е завлавядала Ди Бартоломей, и то години наред.

През пролетта на 1994-а той е напълно отчаян вътрешно, след като вижда как парите не стигат за училището и няма отговор как ще върне кредита. Всъщност, оказва се, че изобщо не е бил пред фалит и изход е имало пред него. Но душата и сърцето му са смачкани - най-вече след отказа на Рома да се завърне там.

В добавка, през април го канят да участва в снимките на филм на RAI за десетата годишнина от драмата срещу Ливърпул, разтърсила Рим и Италия. Отказва, а самият спомен явно го е довършил. В деня на тази годишнина, в 10 ч сутринта на 30 май 1994 г., точно десетилетие след най-тежката си вечер във футбол, Агостино ди Бартоломей слага край на живота си едва на 39 години. Оставя съпругата си Мариса в къщата, слиза в гаража и стреля в гърдите си.

Трагедията е огромна, а нейната мрачна символичност с годишнината и спомена, е направо потресаваща. Италия е в траур, а тифозите от Рим просто отказват да повярват.

Римският "Република" пише в некролога на първа страница:

"Истинските капитани може и да умират физически. Може и да отнемат живота си сами. Но никога не си отиват."

Любимият Принц на Рим обаче вече го няма.

Куршумът е пронизал сърцето, което даде изцяло на своя град и на Рома.

Embed from Getty Images