"Бяха интересни времена - разказа за "Корнер" колегата Ники Кръстев. - Над 40, може би 50 български журналисти тръгнахме за този мач, въпреки че преди него никой не вярваше в шансовете на отбора.
 

Валентин Михов, тогавашният президент на БФС, бе единственият, който не спря да вярва. Не се предаде до последно. Точно той нае специален чартър за журналистите, което никога не се бе случвало дотогава. На някои от тях бе платен дори престоят в Париж. А времената бяха безпарични, много малко редакции можеха да си позволят да пратят хора и да платят всичко около такова пътуване.

Но благодарение на Михов най-вече, много български журналисти видяхме наживо този мач, а той какъв мач беше само! Исторически!

Обстановката бе много стегната в България, не само във футбола. В такъв момент бе смел ход от Михов да обещае премия от по 50 000 долара на всеки, който играе в мача, при победа и класиране.

Получи се така, че имаше обратен ефект. Някои влязоха за по 1-2 минути на "Парк де Пренс", а взеха повече пари от хора, които изкараха целите квалификации, но не играха в този мач (например Наско Сираков, който не пътува за Париж - б.а.).

Отборът беше в един суперлуксозен хотел, "Трианон Палас", във Версай. Аз бях в друг хотел, по-скромен и далеч от там.

Атмосферата в Париж никога няма да забравя, особено преди мача. В навечерието на сблъсъка медиите ни заливаха с негативизъм към България.

Телевизии, вестници - тогава интернет нямаше - въртяха поредица от гадни материали, как у нас има опашки за хляб, няма какво да ядат хората... И всичко бе сведено и формулирано точно така: Къде е тръгнала на Световно първенство нация, която е в такова състояние?

А това е доста гаден начин да те ударят, защото - какво е общото между икономическото положение и един футболен мач? Според мен имаше доза страх у тях. Играят трудно срещу нас по традиция, помнят се български победи над много силни техни отбори... 

Хванахме автобуса към стадиона с колегите, а по пътя ни показваха средни пръсти. Имаше негативизъм, неочаквано за нация като французите. Имахме усещането, че отиваме на заколение.

Целият стадион освирка силно нашия химн, а аз такова нещо на друг мач не помня. Направи адски лошо впечатление, но явно и хората по трибуните се бяха настроили от медийните публикации и материали. Или пък бе реакция, подсъзнателна, да искат сами себе си да надъхат, да се вдигнат.

После, от дистанцията на времето мисля, че съдбата има голям пръст в тоя мач. Много тежка намеса!

След първото полувреме се разходих из коридорите, разминах се с едни келнери с папионки, с бели ризи. Вкарваха ги в една зала и зареждаха за банкета.
Минахме оттам да погледнем след мача, залата беше празна, но нас не ни поканиха... А те пък нямаше какво да празнуват и така си остана една голяма коктейлна зала на стадиона с шампанско и сума други неща.

Вторият гол на Костадинов... На мен ми се губят секунди, просто не помня 10-15 секунди. Явно в радостта си бях ударил коляното, много ме болеше после, но не помня как.

Колегата Георги Атанасов щеше да падне през един парапет, пет метра високо беше, той почти се прехвърли оттатък в еуфорията. Страшна радост.

Но нямаше агресия към нас от околните на трибуните, просто целият стадион потъна в мрак и печал. Категорично наоколо от десет души, седем плачеха. Такава масова скръб настана.

Отидохме в пресцентъра, където треньорът Димитър Пенев даде една изключително къса пресконферения, а ние, журналистите, го понесохме на ръце.  Велико, аз друг такъв спомен в историята нямам, не знам да се е случвало с български треньор (на снимката горе Кръстев е на преден план, вижда се и вдигането на Пенев).

Такъв бе графикът на вестника, че бързах да предам от пресцентъра по телефона, писах материали и, в цялата емоция, изпуснах автобуса за летището.

Още преди това в пресцентъра се заговори, че Вальо Михов е решил чартърният полет да отиде не в София, а в Монте Карло. Той е уредил там да е банкетът, без да се спи, а на сутринта да се приберем у дома. Но не са го позволили, чартърът си има набелязано трасе и маршрут, това не е такси. Така и не се знае наистина ли Михов е имал такива намерения.

Та към 1,30 посред нощ се осъзнавам, че няма българи около мен в пресцентъра, само френски журналисти. Рейсът тръгнал без мен към летището, но по средата на пътя се бяха усетили и се върнаха да ме вземат... Говорим за времена без мобилни телефони. Аз вече се замислях какво да правя, къде да нощувам и така нататък.

В самолета нямаше почти никой от отбора - героите или оставаха да празнуват или си отидоха по клубните отбори. Бяхме само журналистите и играчите от младежкия отбор, който бе играл предния ден. Двама имаше от първия тим, всичко на всичко.

Кацнахме в София в голям студ, около 5 часа сутринта. Чакаха ни още на пистата премиерът Любен Беров и председателят на Народното събрание Александър Йорданов. Долу до стълбичката на самолета ни посрещнаха.

И министър-председателят се обърна към покойния колега Павел Бошнаков, който слизаше първи: "Здравей, победителю!". Явно го сметна за някой от футболистите, то в този студ и ранен час...

А Павката, в типичен стил, му отвърна: "Аз не съм играл в мача снощи, но всички ние сме победители!".

Големи спомени, остават за цял живот!".