Баща и дъщеря - съперници на леда. И едно българско семейство, живеещо за хокея
Историята на легендата Георги Димитров и неговата фамилия е наистина впечатляваща
Баща и дъщеря в националните отбори при мъжете и жените, играещи един срещу друг. Това определено е един от куриозите в родния спорт, но най-вече - постижение, достойно за уважение.
Арена на този любопитен фамилен сблъсък е хокеят, а в главните роли са Георги и Виктория Димитрови. Бащата е един от най-известните хокеисти в историята, а дъщерята, съвсем логично, поема по неговия път и в момента двамата са треньори в школата на Левски-София.
Какво е усещането роднини да се изправят един срещу друг на леда? Защо футболните агитки не са желани в залата? И каква е рецептата за връщане на старата ни хокейна слава? Dir.bg потърси отговорите на тези въпроси в един ексклузивен материал:
Георги Димитров е сред най-разпознаваемите лица в историята на българския хокей, като с националния екип е участвал на общо над 20 световни първенства при юношите, младежите и мъжете. Макар да е прехвърлил 50-те, продължава да дърпа конците в клуб Левски - както извън леда, така и на него. Председателят на "сините" отдавна копнее да се пенсионира, но любовта към хокея не му позволява да окачи кънките.
"Започнах на 5, родителите ми ме заведоха на тренировка и веднага се влюбих, едва ме накараха да си тръгна от пързалката, връща лентата назад Димитров. - Харесаха ми дори паданията. А и има една специфична миризма на леда, която ми влезе в дробовете и не може да излезе вече толкова години.
Първата година използвах кънки за фигурно пързаляне, които са много по-различни и неудобни, но родителите ми нямаха средства за хокейни. Постепенно стигнах до най-добрите за възрастта ми. Бях избран за капитан на юношеските отбор, после преминах в младежкия и след това в мъжкия, като съм щастлив, че постигнахме едни от най-големите успехи на българския хокей", допълва той.
Не крие гордостта си, че голямата му дъщеря - Виктория, по естествен път тръгва по неговите стъпки в хокея. Самата тя, наследила таланта на баща си, бързо стига до женския национален отбор, но признава, че пътят не е бил никак лек.
"Майка ми ме беше записала на танци, баща ми на шорттрек, това се случва в четвърти клас - разказва Виктория, която в момента завършва магистратура по спортна журналистика в Софийския университет. - Преди това съм се занимавала с плуване и тенис, но не ми допаднаха. От всичко най-много ми харесваше шорттрекът, въпреки че е и най-опасен. Това е аналог на Формула 1 в кънките, всяко падане може да доведе до тежки контузии. И вече от там преходът до хокея стана по естествен път. Постоянно гледах мачове и тренировки на баща ми, имахме стикове и си казах - това е! Проблемът беше, че тогава нямаше хокей на лед за жени, затова трябваше да тренирам с мъжете.
И в един прекрасен ден, когато сформираха женски отбори, бях много щастлива. Но имаше и голяма борба, докато си извоювам място в националния отбор. Фамилията както ми помагаше, така и ми тежеше, навсякъде гледаха на мен като на дъщерята на Георги Димитров. Но с много усилия успях да постигна целите. Всичко опира до дисциплина - тогава тренировките бяха в 7:30 сутринта, става се час по-рано, няма "спи ми се, студено ми е, има много сняг". Отиваш и тренираш, без любов към спорта няма как да успееш", категорична е тя.
А вече споменатите успехи на баща й, които запалват искрата на любовта към хокея, са безспорни. Димитров е капитан на националния отбор, който през 1992 година стига до историческия си връх - световната Дивизия I, Група Б. Сам обаче признава, че успехите са били плод на старата система в спорта, при която държавата е осигурявала всички условия за състезателите, а след това настъпва разпад.
"Ако трябва да съпоставя тогавашното ниво със сегашното, се натъжавам - разказва той. - Давам само един пример: Отиваме на Коледен турнир в Италия, където играем срещу домакините, Холандия и Швейцария и ставаме първи. А сега те са в първа дивизия, а ние сме в пета. Преди нашето поколение има още една златна ера, но с нашето представяне допълнително я позлатихме, ако мога така да се изразя.
Споменатото предишно златно поколение участва на олимпийските игри в Инсбрук през 1976 година, като успява да вкара във всички срещи само един гол. По мое време някои от сегашните сили в хокея ги побеждавахме - Китай, Унгария, Австрия, Япония... 1992 година се класирахме пети в групата и останахме там, а всички ни предричаха изпадане. Това е и моят личен връх - че с головете ми помогнах на онзи отбор да постигне това впечатляващо постижение. Защото след това нещата в българския хокей започнаха да вървят надолу, за да стигнем до сегашната най-ниска точка".
Проблемите, довели до това исторически дъно, са комплексни, но най-вече - липсата на база. Това затруднява както тренировъчния процес на отборите - от деца до националните ни тимове, така и провеждането на турнири и състезания.
"Причините за този срив на хокея са както и при останалите спортове - смяната на системата. Основният проблем е базата - закриха се няколко пързалки както в София, така и в Перник, Стара Загора, Велико Търново... И сега имаме само две - в Зимния дворец и тази на Славия.
Китай, който преди 30 години побеждавахме, има 537 хокейни пързалки. Но не са само базите. Трябват мениджмънт, финанси, маркетинг - да могат хората да си купят екип на някой хокеен отбор, защото в момента и да искат, няма откъде. Така ще се популяризира този спорт, а и ще има финансови постъпления. Все от някъде трябва да се тръгне".
И един абсурд - в държавния шампионат при мъжете, в който участват 7 клуба, има два с името "Левски". Ситуация, която напомня (поне на пръв поглед) на футбола с двата ЦСКА в елитната група, но Димитров уверява, че в хокея по тази тема няма спор за автентичност. Избягва да говори по казуса, описвайки го единствено като "трагикомедия".
А връщайки още малко лентата назад, се сеща за един от най-скандалните мачове в историята на хокея. Вечното дерби между Левски и ЦСКА от 2009 година, което е прекратено след бой както на леда, така и на трибуните. Тогава двете агитки заформят меле, при което димки и бомбички падат върху пързалката. А Димитров признава, че експериментът футболни фенове да бъдат запалени по хокея се оказва неуспешен, защото "хокеят учи на уважение, навсякъде феновете на двата отбора стоят заедно и се забавляват, а не се псуват и заплашват".
Вече в ролята си на председател и играещ треньор споделя, че сегашният хокей е много далече от неговия. И става все по-трудно да задържи талантите в залата, тъй като заплащане на практика липсва, а състезателите, ако искат да се развиват, трябва сами да плащат за курсове и обучения в чужбина.
"По мое време имаше огромна конкуренция за националния отбор, да те извикат там беше наистина сериозен престиж. Имаше си развити школи и професионални хокеисти, идваха и състезатели от чужбина, за да обменяме опит и взаимно да си помагаме. Ние бяхме професионални хокеисти, получавахме някаква заплата, осигуряваха ни лагери, храна, екипировка. А сега няма как от хокей да живееш, нещата са полуаматьорски и на момчетата това в един момент им става като хоби.
На младите им трошат кокалите, контузват ги и те се отказват. Аз какво мога да им кажа - ела и тренирай без пари, а в замяна да те осакатят? Лично аз като треньор съм губил цял випуск таланти, които предпочетоха наргилетата по баровете, отколкото да продължат в хокея. Доскоро беше страшно. Имаше 20 години дупка, в която школата не произведе нито един състезател за мъжкия отбор, това е огромен проблем. Цяло едно поколение беше изпуснато и затова още ми се налага да играя аз", признава Димитров.
Но на този фон - остава оптимист и е убеден, че ако се работи правилно, българският хокей ще се завърне към старата си слава. И вижда във всеки един клуб състезатели с невероятен талант, който просто трябва да се развие. Но това няма как да стане, ако клубовете не се обединят. И сам дава пример - децата на Левски вече тренират с тези на НСА, за да може да използват и малкото останала база максимално удобно.
"Истината е, че без средства не става. От 18 години няма камп за талантливите хокеисти. Да събереш най-добрите момчета, да ги отделиш някъде и да тренират заедно, за да мислят само за хокей. А не както сега - събират се преди мач и тепърва някои се запознават. Няма време за сработване, няма тренировки, несериозно е.
Затова се радвам, че има таланти като Александър Стаменов и Нино Томов, които рано излизат в чужбина и там вече започват да работят по съвсем различен начин, дано успеят да сбъднат мечтата си и да стигнат до НХЛ. А и това ще доведе до бум на хокея в България. С ръка на сърцето, в последните десетина години забелязвам покачване на интереса, много деца се записват да тренират и ако се промени системата, за да успеем да развием таланта им и да ги запазим в хокея, ще имаме едно доста по-успешно бъдеще на националните ни отбори. Защото иначе часовете са неудобни, родителите ще заведат 3 пъти детето и ще го спрат, за да изберат нещо по-приятно.
И аз да съм, и аз така бих направил на тяхно място. Правим и летни лагери на базата в Кранево, там има тренировъчна пързалка, която е руска, но сега заради санкциите те не могат да я ползват и затова успяваме ние да се вредим. За съжаление, всеки отбор тегли в различна посока. Няма да седнем и да споделим опит, да се работи по единна система. Но вече се вижда, че това не води до нищо добро и някои клубове започват да правят постъпки в правилната посока", разказва Димитров.
А заедно в клуба работи не само той, а и съпругата му Теодора и двете дъщери - Виктория и Румяна. Сам признава, че в семейството темата за хокея е доминантна, като почти не се говори за нищо друго. А двамата със съпругата му спят "с по едно затворено око". За да са максимално полезни на децата, ¾ от фамилията изкарва треньорски курсове в НСА и се дипломира с отличен.
Колкото до Виктория, тя признава, че усещането да играеш на леда срещу родния й баща е доста странно. При това - с екипите на България.
"Често се правят спаринги между мъжките и женските национали, така че ми се наложи да изляза на леда срещу баща ми и е много странно усещането. Вкарвам гол и ми е трудно да се зарадвам. Играла съм много пъти и с него като съотборници и тогава определено ми е по-комфортно. При женския хокей хубавото е, че го няма това блъскане като при мъжете, забранени са тези неща и се играе по-внимателно, за да няма контузии. Затова и сега последният скандал с масовия бой между хокеистките на България и Румъния предизвика такъв сериозен отзвук, защото наказателните минути бяха рекордни - над 500 за двата отбора.
Категорично такива неща не са нормални за женския хокей. То и при мъжете тези сбивания се правят само за феновете, но все пак с едно наум, че подрастващото поколение попива и това не трябва да служи за пример. Радвам се, че женският хокей се развива и все по-често се говори за него. Доста момичета се записват да тренират, като най-много са при нас в Левски. И в женския хокей настъпва в момента смяна на поколенията, моето отстъпва пред новите кадри, много талантливи и заредени с хъс. Това е естественият път и така трябва да бъде. Защото друго си е младото, доста по-свежи и енергични са. В хокея може да се играе до доста напреднала възраст, няма горна граница. Например баща ми - мина 50 и още е на леда, трудничко му е, по-бавно се възстановява, но се справя добре", разказва с усмивка тя.
А за финал - и двамата са категорични, че хокеят отново го чакат славни дни. И се обединяват около рецептата за успеха:
"Прости са нещата - здрава работа, условия и инициативи целогодишни, не само през хокейния сезон. Във всеки един клуб в момента има деца, в които се крие един велик хокеист. От наистина топ ниво! Ние ги виждаме - младите, които още прохождат, се пързалят по-добре от нас на леда! Вундеркинди! Има ги заложбите, генът, просто трябва да се работи правилно и да се развият. Но за целта трябва да се инвестира и в треньрите, да пътуват, да трупат опит, не може само с четене в интернет и с гледане на клипчета. Първите стъпки, макар и трудни, вече се правят. А и когато си на дъното, пътят е един-единствен - само нагоре", категорични са Георги и Виктория Димитрови, за които хокеят отдавна се е превърнал не просто в професия, а в начин на живот...