Светът коментира, спори и взима отношение по поредния скандал с ключова дума "расизъм" в спорта, след като грозният спор на корта на финала на US Open при жените се изтърколи и в тази посока.

Серина Уилямс от години е глава на движението за изчистване на тениса от расизма, въпреки че е спорно доколко той все още вирее в този спорт на големи характери и суперзвезди.

В ГАЛЕРИЯТА ЩЕ ВИДИТЕ НЯКОИ ЕМБЛЕМАТИЧНИ МОМЕНТИ В ТАЗИ БИТКА, ПРОДЪЛЖАВАЩА НАД СТО ГОДИНИ >>>

Преди дни Америка се разтресе и от една реклама на концерна Nike, намерил своето ново маркетингово лице в куотърбека Колин Каперник.

Случва се точно 2 години, след като играчът по американски футбол коленичи по време на химна на страната преди мач и сложи старт на цяло движение и "тренд" това да се прави в протест срещу насилието над тъмнокожи в Щатите.

Президентът Доналд Тръмп влезе в открита война с играчите от НФЛ, които коленичат по примера на Каперник, а спортисти и от другите национално значими игри на Америка се обърнаха срещу Тръмп в подкрепа на протеста.

Куотърбекът няма отбор вече втори сезон, въпреки че минаваше за един от силните играчи на тази позиция... Политика? Кой знае.

Разбира се, темата е прастара за света в обществата далеч извън спорта, но конкретно в него е актуална повече от сто години.

Джон Барнс, английска футболна легенда от 80-те и 90-те години, смятан за символна фигура в битката за изкореняването на расизма по терените на Острова, каза в дните след случая "Серина Уилямс":

"Расизмът никога няма да бъде изкоренен от спорта. Той не е проблем на спорта и не спортът трябва да се справя с него. Това е въпрос, който трябва да бъде решен от обществото.".

Вероятно е прав. Също както имат аргументи онези, които говорят за преекспониране на темата в наши дни и използването на "картата на расизма" за лични цели дори в случаи, в които няма как да говорим за такъв.

Историята е безкраен списък от случаи и скандали, като се започне от Негро лигите по бейзбол, които тъмнокожите са били принудени сами да организират в последните години на 19-и век, когато не са били допускани в любимата им игра в САЩ.

Първият играч в професионалната лига по бейзбол с различен цвят на кожата се появява чак през 1947 г. и се казва Джаки Робинсън. Тогава в американския футбол вече има тъмнокожи.

Първият "различен от бял", който става звезда на английския футбол пък е Дикси Дийн, знаменит голаджия на Евертън от 30-те години на 20-и век.

Когато зрител на мач в Лондон отправя расистка обида към него заради по-мургавата му кожа, Дикси му забива един юмрук в лицето, преди да се прибере в тунела на почивката между двете полувремена.

Днес статуя на Дийн краси стадиона на Евертън.

60-те, 70-те и 80-те са тъмни времена за играчите с тъмен цвят на кожата в Англия, като хора като Сирил Риджис и Джон Барнс са най-активни генератори на промените.

Embed from Getty Images

През 70-те години в атаката на Уест Бромич се появява триото талантливи играчи Риджис - Брендън Батсън - Лори Кънингъм. Наричани са "тримата тенори" от феновете на техния отбор. Освирквани и обиждани на повечето стадиони в страната, те са символ на появата на тъмнокожи в играта. Кънингъм преминава в Реал Мадрид, което е грандиозен за времето си трансфер.

Риджис играе за Англия, но е изпреварен като първия тъмнокож национал от Вив Андерсън. Бранителят на Нотингам облича бялата фланелка върху черната си кожа през 1978 г. До тогава това не се е случвало...

Преминаването на Барнс от скромния Уотфорд в големия доминант тогава Ливърпул го прави най-голямата тъмнокожа звезда до момента в страната. По него летят банани, обидите са ужасни.

В едно дерби с Евертън Барнс с типичната си техника праща една обелка от банан с петичка обратно зад тъчлинията. Снимката от случката става символна за борбата с расизма във футбола.

Embed from Getty Images

През 90-те в Англия се основа и асоциация за борба с проблема, а първото лице на организацията бе Рууд Гулит, тогава играч на Челси.

Малцина знаят, че холандската суперзвезда като млад играч е обиждан расистки от собствения му треньор. Във Фейенорд Тийс Либрехтс му подвиква: "Мързи те, като всички негри..."

УЕФА от 20 години подкрепя кампанията Kick it out (Да го изритаме), като целта е да "се покаже червен картон на расизма" от футбола.

Наказанията за клубове, публиката на които обижда на расова основа съперници, обикновено са сред най-суровите във футбола в наши дни.

У нас случаите не са малко. Няколко тъмнокожи играчи, минали през родното първенство, говориха в интервюта за открит расизъм към тях.

Плакати в агитката с надпис "ЦСКА не е зоологическа градина" накараха тогавашния собственик на "червените" Васил Божков да иде сред феновете и да поиска свалянето им на един мач в Ловеч в началото на века.

В левскарската агитка пък имаше транспарант "Say yes to racism"...

България бе наказана с мач пред празни трибуни и колосалната глоба от 40 000 евро, след като на домакинския мач срещу Англия (0:3) маймунски звуци съпровождаха всяко отиграване на Ашли Йънг.

Макдоналд Мукаси от ЦСКА обвини Илиан Стоянов от Левски, че го е обидил с "маймуна", играчи от двата гранда бяха замеряни с банани от свои, списъкът е дълъг...

Когато говорим за расизъм в спорта, нама как да подминем Южна Африка и апартейда. Ръгбито е най-поулярният спорт в страната, но дълги години е удоволствие само за белите.

Тъмнокожите ръгбисти играят в отделна лига, нямаща нищо общо с професионлната, която е само за бели.

Дори съществува закон, който гласи, че хора от различни раси не могат да играят спорт заедно. Това важи и за гостуващите тимове, като през 60-те на Нова Зеландия е забранено да гостува с маори в състава. Условието е легендарният им ръгби тим да бъде съставен само от бели, на което те отказват.

Първите двама тъмнокожи ръгбисти в националния отбор на ЮАР играят общо 8 мача в началото на 80-те. Следващият е чак през 1993-а. Това е Честър Уилямс, който става Световен шампион през 1995-а.

Олимпийските игри, мястото-храм на спорта, също са били арена на инциденти с тема "расизъм".

През 1936 г. спринтьорът Джеси Оуенс написа история. Той печели три златни медала за три дни, но Адолф Хитлер - основната фигура в ложите за ВИП персони на стадиона в Берлин, отказва да стисне ръката на победителя.

Това и до днес е една от най-ярките и символни прояви на расизъм в спорта, но отказът на диктатора не е директен и не е конкретно спрямо Оуенс. Преди първенството Хитлер решава, че няма да стисне ръката на нито един победител с ясното съзнание, че сред тях ще има тъмнокожи и евреи.

Но истинският удар за великия атлет идва от "свои". Американският президент Франклин Рузвелт, който не кани нито един чернокож Олимпийски шампион в Белия дом на традиционния прием за спортистите след края на Игрите.

Годината е на избори и ръководителят тогава не иска да проявява мекушавост към все по-деликатния въпрос с правата и статута на тъмнокожите.

В леката атлетика има и друг знаменит случай, свързан с расизма.

Embed from Getty Images

През 1968-а на Олимпиадата в Мексико Сити афроамериканците Томи Смит и Джон Карлос показно вдигат стиснат юмрук на почетната стълбичка. С черни ръкавици на ръцете си, спринтьорите твърдят, че не правят т.нар знак "black power", а знак за човешките права.

Двамата са изхвърлени от Игрите след тази си политическа проява. Кадърът на двете вдигнати ръце обаче остава символичен и до днес.

Дни по-късно техни съотборници слагат черни барети в знак на солидарност при награждаването за постигнати от тях медали на същите игри.

Серина може и да играе картата с расизма в цялата си кариера, но тя има привилегията да играе тенис в години, в които проблемът е много далеч от размерите, които имаше някога в играта.

От появата на спорта до Втората световна война закон №1 на тениса е "Игра за хора с бяла кожа и бели екипи".

Първата голяма тъмнокожа фигура на корта при жените е Алтиа Гибсън, американка от Южна Каролина - сърцето на сегрегацията към тъмнокожите през 20-те години на миналия век, когато е родена.

През 1956 г. тя губи финал на Откритото първенство на Австралия, но в следващите три години взима титли на "Ролан Гарос", както и по два пъти на "Уимбълдън" и US Open. Първата тъмнокожа шампионка в Големия шлем е освирквана в Лондон, като мнозина от изтънчените британци отказват да гледат мачовете на американката.

Гибсън е знамето на пробива на тъмнокожите в женския тенис, а при мъжете неговото име е Артър Аш. Роден през 1943 г. в Ричмънд, Вирджиния, той става "първи" в един куп постижения.

Преди него няма тъмнокож тенисист в тима на САЩ за Купа Дейвис, нито пък играч при мъжете с титла от турнир в Големия шлем. Аш печели три от четирите (без "Ролан Гарос").

Днес той остава единственият тъмнокож шампион при мъжете на US Open и в Австралия. През 1970-а ЮАР му отказва виза преди мач от Купа Дейвис и Световната тенис асоциация изключва африканската държава от всички свои състезания.

След смъртта му през 1993 г., в родния му Ричмънд на него е кръстен спортния център за олимпийска подготовка. Най-големият комплекс за тенис в света - централния стадион за US Open, също носи името "Артър Аш".

Днес скандали като този със Серина и около Каперник в американския футбол продължава да има.

Темата "расизъм" пак показва главата си в спорта. 

Къде реални, къде пресилени и използвани като параван, обвиненията в расова ненавист продължават да се появяват в най-популярните състезания на планетата.

Но мащабите на проблема - където изобщо той съществува - са далеч от тези, които създадоха предългия списък на тази повече от стогодишна история.

ВИЖТЕ ГАЛЕРИЯТА НИ, ПЪЛНА С ФОТОСИ ПО ТЕМАТА С РАСИЗМА В СПОРТА >>>