17-11-2017 20-11-2018

Шампионката на "Ролан Гарос", която малцина помнят като тенисистка

През 1976-а Сю Баркър спечели титлата, но дори не опази медала си

13:16 | 26 май 2022 | Редактор : Николай Петров 3 13725 Снимка: Getty Images

Вчерашното отпадане на Ема Радукану на "Ролан Гарос" по всяка вероятност означава, че за поредна година турнирът ще мине без британска титла. Дори и най-непоправимите оптимисти на Острова не се надяват на чудо от играчи като Даниел Еванс и Камерън Нори, които останаха да защитават тяхната чест.

Ретро

Всъщност последната британска радост на този турнир от Големия шлем датира от далечната 1976 година и историята за нея има доста любопитни нотки. Във въпросния финал няма телевизионни камери, треньори или родители, които да гледат от трибуните, но Сю Баркър предполагаше, че това ще е една от многото титли, които ще вдигне в кариерата си.

Ако знаеше че ще е единствената от Шлема и последната британска в Париж, щеше да направи някои неща по различен начин тогава. Най-малкото при прибирането щеше да е по-внимателна и да не губи медала си. Щеше и да се снабди със снимки от големия триумф.

"Щях да взема всичко, което мога от корта - малко прах от "Ролан Гарос", програмата на съдията като доказателство, че съм спечелила. Аз обаче бързах да взема чаша за шампанското", казва Сю, която по онова време е само на 20 години.

Вече е на 66 и е по-известна като представител на телевизията, отколкото като шампионка на турнира и бивша №3 в световната ранглиста.

Снимка: Getty Images

Нейният форхенд тогава се счита за един от най-добрите в играта и той й носи победи над величия като Мартина Навратилова, Крис Евърт и Били Джийн Кинг. Тя описва историята си в тениса като холивудска приказка, която обаче не минава без болезнени контузии и разбито сърце. В последствие едно телефонно обаждане променя живота й към по-добро. Но за него след малко.

В началото Баркър бързо става част от британската тенис система и още на 17 е посъветвана от треньора си да замине да се развива в САЩ, където да може да играе професионално и да тренира с най-големите звезди. Това се случва през лятото на 1973-а.

"Наех кола на летището в Лос Анджелис, като само преди месец взех шофьорската си книжка. Карах си по магистрала 405 за Нюпорт Бийч, където беше новият ми дом. Дотогава живеех заедно със сестра си в една стая, а сега вече бях в къща с две легла, което беше страхотно чувство", спомня си британката.

Тогава тя живее в комплекс с други тенисисти и често й се случва да попадне на тренировка с 11-кратния шампион в Големия шлем Род Лейвър, който малко след това се пенсионира.

"Чувствах се като в холивудски филм. От кортовете в Девън изведнъж попаднах в Джон Уейн Тенис Клуб и си разменях удари с Род Лейвър. Това си беше страната на чудесата. Още в първия ден, в който го срещнах, се похвалих на майка ми, че съм играла с един от идолите си", добавя тя.

Изглежда това дава резултат, защото Баркър печели първите си две титли още през следващата година. В последвалата взима нови три и достига до първия си полуфинал в Големия шлем - на Australian Open през 1975-а.

Снимка: Getty Images

Преди голямата й титла на "Ролан Гарос" през следващата година тя е в страхотна форма на червените кортове, като достига финал в Борнемут и печели титлата в Хамбург. Пристига в Париж като първа поставена в схемата и има удобен жребий, тъй като много от звездите отсъстват. Сред тях са горепосочените три, които тя е побеждавала. Конкретно Евърт пропусна да защитава трофея си в Париж от предишния сезон.

Така на финала опонентка на Баркър се оказа чехкинята Рената Томанова, която губи мача за титлата на Australian Open по-рано през годината. Британката я е победила месец по-рано на финала в Хамбург, така че увереността е повече от оправдана.

"Тренирах много добре, а обикновено ми казваха, че ако тренираш зле, играеш добре. Може би това е проблемът в моята кариера, тъй като често се отдавах на тренировките и не ме биваше на самия мач. Беше странно. В деня преди финала се готвех с добрата ми приятелка Глинис Колс и се представих ужасно. Тя ме победи без проблем и си мислих как утре ще ме разбият. Бях разтревожена и депресирана, защото по принцип в тренировките играя уверено", казва Баркър.

Тя лесно печели първия сет на финала с 6:2 преди наистина да бъде разбита във втория и да го загуби с 0:6. По онова време преди решителен сет играчите получават по 10-минутна почивка, което се оказва решаващо в нейния случай. Получава бързи наставления от националния треньор на Великобритания Тони Мотрам, който по това време е на турнира, за да наставлява друг играч.

"Излязох и успях да се събера. Чудя се, ако ги нямаше тези 10 минути, дали щях да се панирам", спомня си Сю за спечеления трети сет с 6:2.

Томанова прави двойна грешка в последната точка и вместо да последва голяма еуфория или луда радост, Баркър отива набързо към мрежата, за да стисне ръката на опонентката. Забравете за тичането из корта, лягането върху червената настилка или качването на трибуните за поздрав на щаба. По онова време играчите са сами. Въпросният мач не е телевизионен, а родителите на Баркър нямат никаква идея дали тя е спечелила. Едва след награждаването тя пита дали може да използва телефона с думите: "Може ли да направя обаждане до Англия, моля?".

Снимка: Getty Images

"Спомням си, че изпих две чаши шампанско и се качих на самолета. Кацнах на "Хийтроу" и се чувствах много зле. Трябваше да карам до вкъщи, за да се видя с родителите си, но си намерих стая в хотел до летището, за да спя. Не бях в състояние да карам, чувствах се пияна", описва ситуацията си шампионката.

Тя вярва, че е загубила медала си именно в хотела, а едва години по-късно получава първата си снимка като шампионка. Праща й я французин, който е бил на мача. Американец пък я снабдява с кратко видео. Това са единствените й останали спомени.

През 2019-а се получи любопитна случка, когато шампионката на "Ролан Гарос" Ашли Барти четеше имената на току що спечелената си купа. Оказва се, че Сю Баркър е изписана като австралийка.

"Мисля, че понеже играх толкова много в Австралия, хората си мислеха, че съм от там. Нямаше кой знае колко британци, които да играят клей. Това не ме притеснява, защото аз си знам, че спечелих "Ролан Гарос", казва Баркър с уточнението, че по онова време Australian Open се играеше именно на тази настилка.

Една от най-драматичните загуби за Баркър е полуфинала на "Уимбълдън" през 1977-а, когато отпада след трисетова битка срещу нидерландката Бети Щьове. Точно онази година е изключително важна за британския тенис, тъй като Вирджиния Уейд носи последната титла за страната в женската надпревара. Съвсем спокойно можеше това да е друга британка в лицето на Сю. Тя си спомня, че толкова я е боляло от загубата, че не е искала да гледа финала. За да забрави за болката излиза да си купува бижута - "Толкова ме беше яд, че вероятно съм изгубила и тях".

Снимка: Getty Images

До края на кариерата й тя достига още един полуфинал на Australian Open, а след това идват контузиите: "Физиотерапевтите не можеха да помогнат и по онова време само ти казваха да си почиваш и да взимаш аспирин. Ако имах същите контузии в днешно време, вероятно щяха да бъдат излекувани за една седмица.

Болката я принуждава да прекрати кариерата си едва на 29-годишна възраст. Плаче като бебе, защото няма план "Б" за живота си.

"Спомням си, че тогава просто се чудех какво следва. Всичките ми приятели бяха тенисисти, а аз не знаех какво ще правя с живота си. Бяха страховити времена, защото тенисът беше обзел за много години и изведнъж попадам в реалния живот. Всеки ден имах планове - тренировки, фитнес, физиотерапевт, уреждане на хотелски стаи, разучаване на опонент.. всичко беше свързано с тениса и изведнъж останах без нищо", казва Сю.

Пенсионирането й логично носи със себе си много признателност и добри пожелания, но тя не събира сили, за да отговори на голяма част от съобщенията. Едно от тях обаче е различно и е подписано от името "Гордън Бенет". Тя решава да му се обади и точно това обаждане променя живота й.

Снимка: Getty Images

Оказва се, че това е шефът на австралийския тв "Канал 7" и той й дава предложение за работа. Става дума за ангажименти осем седмици в годината. От нея се иска да прави тенис анализи, но тя има нужда и от работа в останалото време. Тогава започва да тренира 10-годишния Тин Хенман в Лондон.

През годините Сю се превърна в едно от най-разпознаваемите лица сред спортните коментатори. Ежегодните й ангажименти най-вече на домашния "Уимбълдън" й дават възможност да види колко всъщност се е променил тенисът за 35 години.

Запитана дали би й се искало да играеше в днешните условия, тя отговаря: "Не бих променила нищо. Да, щях да печеля повече пари, но бих предпочела забавлението, което беше тогава. Сега стоя на корта и си мисля, че не съм играла по този начин. Това сега е съвсем различна игра", казва тя и се радва, че е била на корта в ера на големи женски съперничества.

Сега такива няма.

А що се отнася до британската радост на "Ролан Гарос" - ще трябва да чакат още.