17-11-2017 20-11-2018

Специално за Dir.bg: От левкемията до рекордите. Историята на Митко, който бяга за другите

Даваха му месец живот и пиеше по 94 хапчета на ден, а сега се готви за 900-километрово състезание

08:50 | 21 март 2023 | Редактор : Калин Караиванов 34 10545 Фейсбук

Историята на Димитър Михайлов още с първите думи те поглъща в торнадо от емоции, събрало ведно ужасяващо много болка, обида, гняв, но също така изумителна сила, кураж и надеждата, че промяна на цялата система може да започне от един-единствен човек. Русенецът среща съвсем отблизо ледения дъх на смъртта, но благодарение на огромен късмет успява да оцелее с трансплантация и след това да пренапише спортната история на България. В замяна не получава подкрепа от държавата, дори не и благодарност. А всекидневни пречки, удари под кръста и онова толкова цинично мълчание на институциите.

Специално за Dir.bg Димитър, който е най-дълго живеещият трансплантиран спортист в страната, разказа от първо лице за драматичните си битки - от момента на зловещата диагноза, през борбата с левкемията и трансплантацията на стволови клетки, до европейските рекорди в бягането и превръщането му в символ на надеждата за хиляди в неговото положение.

Какво е усещането да чуеш, че ти остава месец живот и да пиеш по 94 хапчета на ден? И колко е дълъг пътят от инвалидната количка до десетките медали в чудовищния за човешкото тяло ултрамаратон? Ето отговорите:

Съдбата решава да подложи Димитър на най-тежкото изпитание през 2013-а, докато той е четвърти курс студент в Националната спортна академия. Една сутрин се събужда изключително отпаднал и с подута лява половина на лицето. След прегледи в София и Русе е насочен към болницата във Варна, където чува страшната диагноза - идентична с тази на бившия национал Стилиян Петров.

"За един ден ми взеха 8 пъти кръв и се усъмних, че става нещо. Но когато докторът ме извика, за да ми каже диагнозата, беше истински шок. Левкемия в много напреднал стадий. Точните му думи бяха, че ми остават около 28-30 дни живот. И да се прибера вкъщи, където да реша дали искам да пробваме лечение с химиотерапия или просто да си отида. Разбира се, че го приех тежко, няколко дни не спрях да плача, все пак бях на 23 тогава", разказва той.

Следва 43-дневно тежко лечение във Варна, като междувременно е записан в дългия лист на нуждаещите се от трансплантация на стволови клетки. Лъч надежда, но всички са наясно, че е нужно чудо, за да се намери подходящ донор. След мъчително чакане обаче идва добрата новина - има подходящ донор, от Германия, при това - безвъзмезден.

Защото иначе има и платена банка с донори, където цените се движат около 60 000 долара. Трансплантацията се извършва на 28 май 2014-а в София.

"Влязох в болницата 115 килограма преди процедурата и за 41 дни вътре свалих общо 40 килограма, изписаха ме 75. Беше кошмар. Лично установих смъртта на трима души, говориш си със съсед по легло и изведнъж той просто спира да отговаря. Бях в инвалидна количка, трябваше тепърва отново да се уча да ходя, ползвах памперси - безпомощен като бебе. В продължение на 9 месеца след трансплантацията пиех по 94 хапчета всеки ден. Да, няма грешка - 94 всеки ден. Имуносупресори, които да подпомогнат организма да не отхвърли присадката", разказва той.

По време на тежкото възстановяване ключова се оказва една книга - "Джогинг" от Иван Белан, старо издание, определяно от мнозина за бегаческата Библия. Димитър започва със съвсем леки натоварвания, помага му и фактът, че в Русе има голяма бегаческа общност. Там намира подкрепа и след като вижда, че организмът му понася натоварванията, решава да започне по-сериозно да се занимава с това.

Димитър се състезава не за медалите, а да даде пример.

Фейсбук

"Консултирах се с докторите ми относно моите планове. Всички те бяха категорични, че това е абсолютно противопоказно за състоянието ми на трансплантиран. Директно ми казаха, че ако пробвам маратонски дисциплини, шансът сърцето ми да не издържи е огромен. Защото страничният ефект от левкемията е, че пулсът се вдига много по-бързо от този на здрав човек и се задъхваш, защото нямаш сила. Интересното е, че тези, които тогава ми забраняваха, сега се радват искрено на всеки мой успех", връща се назад бегачът, който в момента следва магистратура по "Спортна журналистика" в Софийския университет.

Той решава да не спази препоръката. А и едва ли някой може да го вини, след като вече е надхвърлил многократно дадените му от медицината 28 дни живот. Започва да увеличава натоварванията, включва и каране на колело. И така на петата година от трансплантацията, през 2019-а, се записва на състезание. 35-километрова планинска дистанция, но ако се добави денивелацията, се превръща в класическите за маратона 42 километра.

Преходите го изтощават до краен предел.

Фейсбук

"След това реших да се пусна в "Търново ултра", където вече официално ги изминах тези 42 километра. При това - без подходящата екипировка. Тогава не знаех, че за планинско бягане обувките са различни и през цялото време бягах с маратонки с гладка подметка, 9 пъти падах, защото валеше силен дъжд. А само седмица след това, с всичкия си акъл, се записах на 75-километровата дистанция на "Коджа кая" в село Билка, с денивелация от 4500 метра. Тогава много лошо паднах в един сипей и едва не си счупих лявата ръка.

След 50-ия километър болката ме принуди да се откажа. Веднага след това завърших успешно състезание в Сливен на 53-километрова дистанция. И без да знам или да съм го търсил, се оказа, че съм европейски рекордьор. Първият трансплантиран, който в рамките на една седмица бяга на маратон и ултрамаратон. При това - без да ползвам изотонични напитки, гелове и подсилваши препарати, не знаех за тях, а и нямах възможност да си ги позволя", разказва Димитър, който не крие, че примерът му за подражание е загиналият алпинист Боян Петров, с когото на няколко пъти лично са разговаряли преди фаталния инцидент в Хималаите.

След рекорда Митко не мисли да спира, дори напротив. Пуска се на 85 километра, а рекордът му за едно състезание е 110 километра, които изминава за 22 часа на "Персенк ултра". Успява да измине и 600-те километра на "Ком-Емине", превръщайки се отново в първия трансплантиран, който успява да го постигне.

Разбира се, има и разочарования. Много от организаторите на състезанията отказват да му влязат в положение и се случва да го дисквалифицират заради това, че не успява да влезе в контролните времена на трасето. Въпреки че Димитър изрично ги е предупредил, че участва не да печели бягането, а просто да завърши и да даде пример на всички с подобно заболяване. Не крие, че когато организаторите му причинят подобно нещо, му е обидно и го преживява тежко.

Отделно от това, от училището в Две могили, където работи, отказват да му дадат отпуск от един ден преди всяко състезание и така той е принуден да шофира след работа по 6-7 часа в посока, за да успее да стартира навреме.

Плановете на русенеца за бъдещи състезания стават все по-мащабни.

Фейсбук

"Това е огромно натоварване за организма. Работиш, шофираш, бягаш 80 километра и отново поемаш на път. Миналата година имаше и смъртен случай на бегач, който веднага след състезание тръгва да се прибира с автомобила си, заспива зад волана и катастрофира фатално. Аз също съм го усещал. В такива случаи спирам и спя в колата, защото често нямам средства да си позволя хотел", признава той.

Именно липсата на средства е основната пречка за Митко, който е принуден сам да покрива всичките си разходи по надпреварите. Но трябва да участва не за себе си, а за всички в неговото положение, които не могат. Сам изработва банер в подкрепа на донорството и кръводаряването, който носи навсякъде със себе си по време на състезанията. С лични средства изготвя флаери и брандира автомобила си, за да привлече вниманието върху каузата.

Дали получава подкрепа от държавата ли? Напротив, среща единствено пренебрежение. И това е голямата му болка.

Междувременно години наред пробва да си намери работа като учител по физическо възпитание в Русе, за да не му се налага да пътува всеки ден 35 километра до Две могили. Въпреки образованието му и обявените конкурси, никъде не го викат дори на интервю. Дори не поглеждат и CV-то му. А причината, по думите му, е ясна - ТЕЛК-овото му заболяване.

Банерът в подкрепа на кръводаряването, донорството и трансплантациите.

Фейсбук

"Писал съм на почти всички партии, на местната власт, на парламента, на държавната агенция "Медицински надзор", на президентството също. С въпрос защо не се популяризира донорството, защо не се променят законите, защо държавата не подкрепя тези хора. Нищо. В 90 процента от случаите не получавам отговор, а когато такъв все пак дойде, той е с баналното "няма средства". А пари има.

Просто държавата не желае да се занимава, защото колкото по-малко има хора като мен, толкова по-добре за нея. Да сте видели някъде поне един билборд за популяризация на донорството? В България регистърът на хората, които могат да даряват стволови клетки, е 2500 души, а в Германия са 6 милиона. Държавата не иска да стимулира хората да се тестват дали са подходящи донори на стволови клетки, за да пести пари. А това, че някой някъде чака всеки час и се моли, а след това умира, на нито един чиновник не му пука", афектиран е Димитър.

И разказва само един потресаващ пример за отношението на институциите. Свързва се с "Медицински надзор" и предлага любопитна инициатива, която да насочи вниманието към проблемите на хората от този спектър. А именно - той ще пробяга 100-километровата обиколка на Витоша, а в последните 50 метра преди финала просто ще се включат други трансплантирани - да изминат дистанцията с ходене, за да покажат, че са там и ги има.

"Разбрахме се с пиарката на агенцията да й се обадя, когато съм на 5 километра преди финала, за да се уточним. Звъннах и знаете ли какво ми каза? "Ами то свърши събитието, медиите направиха снимки на трансплантираните, те си взеха медалите и всички си тръгнахме". Ледена пот ми изби. Аз върша работата на държавата, давам идеи, реализирам, координирам, а накрая се оказвам ненужен, докато други просто симулират някаква дейност по темата за пред медиите", споделя бегачът.

Митко е дарил всичките си медали.

Фейсбук

На фона на всичко това, Митко е твърдо решен да не се отказва. И да се бори до последно. Участва в множество инициативи, дарява екипите си за благотворителност, с него се свързват стотици хора от цяла България, които са благодарни, че им дава надежда. Въпреки ужасяващата статистика, че едва 30 процента от трансплантираните успяват да преживеят петата година след интервенцията. А ако го помолите да ви покаже колекцията си от медали, няма да може.

"Спечелил съм над 40 медала, но всички съм подарил. Първият го дарих на кабинета по психологична помощ в Русе, който все още го нямаше, когато аз се разболях. Исках там да виси медал и когато някой болен влезе, да не се отчайва. Да види, че друг в подобно състояние е успял да постигне някакви успехи и не се е предал. Дарил съм медал и на "Сдружение Лимфом", от където също ме подкрепят, доколкото могат, в мисията ми. Дори помолих бегачи от цяла България да ми пратят медалите си, за да ги препратя до деца с онкологични заболявания. Получих огромно количество пратки, над 150 килограма медали, които на мои разноски препратих до дечица, за да им вдъхна кураж", разказва Димитър.

Сам признава, че е в затруднено финансово положение. Случвало се е да взима пари назаем, за да може да участва в състезания, а догодина държавата му спира пенсията по болест, защото максималният й срок по закон е 10 години. Въпреки че той не е оздравял, просто е в ремисия, а заболяването му може да се върне във всеки един момент. Светъл лъч е, че в тазгодишното издание на Българската Коледа ще има начин да бъдат подкрепени хората с трансплантации или нуждаещите се от такава. И въпреки трудностите, не допуска мрачните мисли да го завладеят.

"Живот и здраве, юли месец тръгвам по Е3 и Е4, 900-километров планински преход из България, ще отнеме около един месец. Имам и други планове за състезания в България, стига да мога да си ги позволя финансово. Просто имам нужда от екипировка, за да продължа да бягам. Не искам един лев дарение за мен, а за каузата ми. Защото аз не съм вечен. Никой не е. Бягам за тези, които не могат, за болните. Но и за здравите, за да им привлека вниманието към проблема. Ще бягам, докато мога, докато имам сили. Може всеки момент заболяването да се върне, никой не знае колко му е писано. Затова трябва да оставя следа и да давам пример. Пък ако дори на един човек съм помогнал, значи не е било напразно", завършва Димитър Михайлов.