Възходът на азиатския футбол: Случайност или напълно закономерна тенденция?
Много фактори стоят зад победите на тези отбори на Мондиала
Един от акцентите на този изпълнен с изненади и вълнуващи мигове Мондиал бе представянето на азиатските отбори. Континентът, който бе считан за най-скромен откъм футболен потенциал, успя да изпрати три от своите представители във фазата на елиминациите. Иначе казано - сред 16-те най-добри в света.
Тук правим важното уточнение, че във футболно отношение Австралия е част от Азия, като кенгурата минават през никак не лесните пресявки на именно този континент за световните финали.
Ако подобно нещо бе направено от един отбор, то можеше и да мине за случайност. Но когато пет от шестте участника на даден континент се представят на високо ниво, а три достигат до елиминациите, то това си се превръща в нещо логично. И е явно е плод на тенденция, в него има закономерност.
Напомняме, че Северна и Южна Америка класираха общо три тима - представители в елиминациите, а Африка е с два. Все континенти, които имат далеч повече традиции в този спорт. Европа влезе с 8 отбора сред последните 16.
Въпросът е как от отбори - до голяма степен боксови круши на всеки Мондиал до момента, азиатците се превърнаха във фактор, който само за десетина дни записа победи над световни сили като Аржентина, Германия, Испания, Португалия, както и над четвъртия от Евро 2020 - Дания.
Oтговорът се крие в няколко фактора, сред които са правилна стратегия, европейски методи на работа, европейски опит на играчите, както и огромни инвестиции. Но не всичко е пари, защото видяхме и отбора на Катар, нали? Страната имаше целия ресурс на света и 10 години да подготви състав, който в крайна сметка се оказа най-слабият домакин в цялата история.
Инвестиции има например и в ОАЕ, но и този тим не виждаме на световната сцена в новата история на футбола.
Възходът все още се вижда само за отборите на страни като Япония, Южна Корея, Австралия, Иран и Саудитска Арабия. Именно това са традиционните участници на Мондиали от континента, като през последните 24 години, те взеха 28 от 30-те азиатски квоти.
Изпълването на първенствата им с чужденци (играчи и треньори), което преди 15 години ни изглеждаше напразно разхищение на средства и напразни опити за създаване на футболна култура в Азия, очевидно започва да работи. Вижда се по това, че вече дори и местните играчи от шампионати като саудитския, австралийския или японския, са добре подготвени тактически и физически. Нивото им е различно и доста по-близко на това на водещите тимове.
Нещо, което преди 20 години изобщо не бе така.
Друг фактор, който осъзнаха както азиатците, така и техните колеги от САЩ и Канада например е, че не може да догониш европейците на футбол, ако не правиш футбола по европейски начин. В последните десетилетия всеки опит за "ноу-хау" и експерименти бе обричан на жесток провал, защото макар и глобална игра, футболът от най-високо качество се изгражда и развива на Стария континент. Тук конкурентната среда е много по-силна, а и качеството, нивото на мачове е състави е несравнимо.
Именно заради това водещите азиатски страни използваха много европейски треньори и методисти, "откраднаха си" и европейските начини на работа, които приложиха още от детските си отбори, чак до мъжките.
И отново може да посочим домакина Катар като лош пример в това отношение. Преди няколко години дилемата пред местните футболни шефове бе дали да разпръснат играчите си из европейските първенства или да ги затворят в една изкуствена и стерилна обстановка, в своята "Лига на звездите". Те избраха втория вариант.
И така играчите им - макар да са нелошо подготвени технически и кондиционно, реално нямаха досег с истинския футбол. Освен в контролите, които играеха на ниво национален отбор. И докато почти всеки играч на Мондиала се състезаваше за своя клуб в Европа (или Южна Америка, Азия) в последните месеци, то катарците ги прекараха в лагерна обстановка. Три месеца в Испания, три месеца в Австрия, а резултатът го видяхме - 0 точки и голова разлика 1:7. Липса на сравнителна скала и сериозни тестове всеки уикенд - това, което имат играчите на Корея, Япония, Австралия, състезаващи се в силни клубни лиги.
Дори и Саудитска Арабия, където играчите отново са от местното първенство, нещата са малко по-различни. Там огромните инвестиции се харчат далеч по-разумно, а самото първенство е смятано за най-силното и конкурентно в Азия. Показателен факт са резултатите на саудитските тимове в клубните международни турнири.
Бърз поглед показва, че чужденците в първенствата на Саудитска Арабия, Япония и Южна Корея, в голямата си част вече са на силна футболна възраст, между 26 и 32 години. Отшумя тенденцията да се канят играчи в края на кариерата им само заради визитката им - нещо, което в момента е тенденция в Катар и ОАЕ.
Дори и в ексцентричната за някои австралийска лига има само два примера за подобен вид играчи. Другите чужденци идват в силна футболна възраст и вдигат нивото и на местните състезатели. Ако през 2006-а, когато Австралия отново игра на осминафинал на Мондиал, много силният тогава тим на "кенгурата" бе съставен почти изцяло с играчи от английската Висша лига плюс само трима от тъкмо създадената местна професионална такава (а те така и не взеха участие), днес ситуацията е по-различна.
За 18 години Австралия се научи да създава своите играчи. Осем национали днес са от местното първенство, като половината имаха ключова роля в състава. Останалите им колеги също са изградени като играчи в родината, преди да поемат към Европа. Поколението от 2006-а бе на обратния полюс, защото всеки от тях бе потърсил развитието си на Стария континент още в ученическа възраст.
И така стигаме до Япония и Южна Корея - със сигурност двата най-силни и направили най-приятно впечатление азиатски тимове на турнира.
Преди 24 години, когато Япония дебютира на голямата сцена с три поражения в групата, едното от които - от Ямайка, в състава на "самураите" няма нито един играч, който се състезава по европейските терени. Четири години по-късно, когато страната е един от двата домакина, на нашия континент са само добре познатият ни Хидетоши Наката, Шинджи Оно от Фейенорд и резервният вратар на Портсмут - Йошикацу Кавагучи.
Настоящият състав на Япония има 20 играчи в отбори в Европа, 10 от които в Бундеслигата. И само шестима от местното първенство. Уточняваме, че двама от тях са ветераните Юто Нагатомо (200 мача за Интер) и Хироки Сакаи (190 за Марсилия и 100 в Бундеслигата). Хора, изградени като футболен характер и идентичност в европейски тимове.
Тези фактори няма как да не повишават класата на местния футбол. И ето, че Япония излезе и би Германия, и Испания. Да, "самураите" не надиграха нито един свой съперник, но ги надхитриха. В крайна сметка важното е да постигнеш победата. Да "излъжеш" Германия и Испания, при това с обрат в резултата, само доказва за какво израстване най-вече в тактически план говорим за този тим. За него винаги се е знаело, че има дисциплина, но пък е отстъпвал като физика и чисто футболен интелект на европейците.
Днес виждаме един различен японски тим, готов да мери сили и да победи всеки опонент по света. И - далеч не наивен.
Но едва ли има нужда да обясняваме какво предимство е да имаш състав, изпълнен с играчи от европейските първенства. Нашата България е нагледен пример, защото добре помним какъв беше националният ни тим, когато играчите в него всяка седмица мереха сили с най-добрите по терените на Испания, Англия, Германия и Италия. И как се представя днес, когато почти липсват такива.
Подобна е ситуацията и в Южна Корея, където през 2002-ра само двама играчи бяха част от европейски клубове. Днес тази бройка е 10. Преди 20 години на крилете на ентусиазма и с някои очевадни съдийски реверанси, корейците играха полуфинал. Не беше на базата на спортно-технически аргументи и добро представяне, или поне - не само заради това. Днес е различно. Този тим е "поевропейчен" - играе разумно и е готов да се надиграва.
Изобщо - азиатският футбол показва огромно развитие. С осминафиналите на Япония, Южна Корея и Австралия, постигнатите победи над Испания, Германия, Дания и Португалия, както и със саудитите, които биха Аржентина и играха много силно срещу Полша. Да не зачеркнем и иранците, които победиха Уелс и бяха на гол от елиминациите в мача срещу САЩ. Никога националните тимове от този континент не са били толкова близо като ниво до европейските, а тенденциите са това да продължава да дава резултати в следващите години.
Със сигурност е любопитно дали може да видим нещо подобно и от страни като Китай и Индия, където човешкият и финансов ресур също са огромни. Дори Катар и ОАЕ с милиардите си, които инвестират.
С две думи - във футбола "ножицата", разделяла като класа европейците от останалите, се свива.
Светът се развива бързо, когато говорим за най-великата игра.