Ние сме ледените дракони. Не искате да играете срещу нас
Историята на смелите исландци, разказана от лидера им Арон Гунарсон
В последните две години националният тим на Исландия направи фурор в международния футбол. След четвъртфинала на Евро 2016, играчите от 330-хилядния остров се класираха и на Световното първенство в Русия, и станаха страната с най-малко население, играла някога на такъв форум.
Викингите грабнаха сърцата на всеки неутрален фен, а един от главните герои бе капитанът Арон Гунарсон.
Две седмици преди мача на исландците срещу Лео Меси и Аржентина, 29-годишният халф разказа своята история - за Исландия, началото на кариерата си и приказката с националния тим.
Гунарсон изигра 10 сезона в Англия, но само една година във Висшата лига. Преди това е играл за юношите на холандския АЗ и за родния си "Акурейри" във втората дивизия на Исландия.
Ето и неговата история:
"Надявам се противниците ни да не четат това, защото ще ви кажа, как страната ни постигна успеха си.
Първо обаче, трябва да ви обясня нещо за Исландия. Защото, когато сега срещна някого, той казва:
"О, ти си от Исландия, това е яко - северно сияние".
Когато страната ни попадна под светлината на прожекторите на Евро 2016, изведнъж всички започнаха да ходят на екскурзия до Рейкявик.
Но аз не съм от туристическата част на страната, аз идвам от севера.
Ако потърсите града ми на някоя стара карта, на мястото където се намира ще намерите следния надпис: Тук са ледените дракони.
Идвам от Акурейри, градче с 18 хиляди души население. Нямаше какво друго да се прави, освен да се спортува. Играех футбол и разбира се, мечтаех да бъда професионалист, но имаше два проблема.
Първо, можех да играя само през лятото. Защо ли? Защото през зимата всичко беше покрито със... Лед разбира се ... (Исландия буквално на английски - Ледена земя).
Не ви говоря за зимите, които имате в Англия. Няколко сантиметра сняг и всеобща паника. Говоря за истински зими, с метри сняг и максимална температура от -15 и четири часа слънце на ден.
Ако сте гледали Game of Thrones ще ме разберете.
През зимата играех хандбал (брат му е капитан на хандбалния отбор на страната). Но проблемите с футбола не спираха дотук. Когато снегът изчезваше, не играехме на трева, тази привилегия бе само за батковците.
Играехме на сгурия, смесица от пясък и чакъл. След всеки шпагат изглеждах, сякаш съм се бил с мечка, но това не ме спираше.
Започнах да играя за отбор на име "Тор", кръстен на бога на гръмотевиците. Яко, нали? Ако не вярвайте питайте майка ми.
Отчаяно исках да съм професионален футболист. Тренировка, след това спринтове, после фитнес, готвех се като обезумял.
Въпреки това знаех, че всичко е против мен.
Питах се: "Арон, колко професионални играчи от Акурейри познаваш?" - Не много, а и как ще се получи като играеш само през лятото?
Тогава дойде моментът, който промени нещата. Основата, която бе положена, за да се стигне до Евро 2016 и Мондиал 2018.
Правителството построи зали с футболни игрища в някои градове. Това означаваше целогодишен футбол - велико.
Футболната зала в Акурейри се превърна в мой втори дом, често едва успяваха да ме изгонят от там. Въпреки това, все още знаех, че шансовете ми са нищожни.
Един мой съотборник, който бе играл в Европа и в националния тим ми каза, че споделил пред останалите в тима, че мечтае да иде на Европейско. А те се засмяли и казали:
"Мечтаеш, но ти си от Исландия, забрави".
Депресиращо, нали?
Знаех, че трябва да направя всичко възможно, за да напусна Исландия. Появи се възможност да замина в АЗ (Алкмаар), когато бях на 16 и не се замислих.
Нивото беше коренно различно. На първата тренировка мушнаха топката между краката ми 6 пъти, беше унижение, подиграваха се с мен.
Бях готов да се кача на първия самолет за Исландия.
Да си далеч от дома бе толкова трудно. Живеех сам в хотелска стая. Всяка вечер звънях на майка си и плачех. Благодаря на семейството си, което в този момент ми вдъхваше увереност.
Година и половина играех за юношите на тима, но 18 месеца сълзи се изплатиха с едно телефонно обаждане.
Повикаха ме за националния тим, да взема участие в приятелски мач срещу Беларус в Малта - бях едва на 18.
Трябваше да хвана полета. По това време нямах пари за кола, родителите ми бяха купили червен скутер, с който стигнах до гарата, а с влака до летището.
Сбъднах мечтата си, играх за родината, макар и в неофициална контрола, която не бе под егидата на ФИФА.
Летейки обратно към Холандия, бях най-щастливият на света.
Тогава стигнах до гарата в Алкмаар и какво да видя - на мястото, на което бях оставил скутера, имаше само верига и гума. Това наистина ме приземи.
Три години по-късно бях част от състава до 21 години, който се класира на Европейско първенство в Дания. Бях част от първия исландски тим на подобно ниво.
По това време първият тим стартираше квалификациите си за Мондиал 2014. Въпреки добрите млади играчи, сред които и аз, никой не вярваше в Исландия.
Казваха, че нямаме много класни футболисти. Искам да уточня, че с 333 000 население, ние почти никакви футболисти нямахме!
Тогава дойде Ларс Лагербак.
На пръв поглед, с поведението си не даваше вид на сериозен треньор, но наистина знаеше какво прави. На всеки лагер работехме само върху играта в защита.
Господи, бяха дълги и скучни тренировки. Ларс обаче продължи - корнери, позициониране, тъчове, като цяло тренирахме отбрана на всяка възможна ситуация във футбола.
Отборът заигра по-добре и стигна до баражите за Мондиала. Бяхме страхотен колектив и направихме 0:0 срещу Хърватия у дома. Тогава за първи път хората повярваха, че сме способни на нещо.
Поведоха ни с 1:0 в Загреб, изгониха им човек, знаехме, че сме близо, но загубихме с 2:0.
В съблекалнята бе като в гробница. Всяка надежда се изпари, докато някой не каза:
"Щом не стана сега, значи ще ходим на Европейско във Франция".
Наистина не помня кой го каза.
Започнахме да работим още по-здраво. Ставахме все по-добри и по-добри.
Спомням си квалификационния мач срещу Холандия. Поведохме с 1:0 и сякаш падаха гръмотевици.
Огледах се, тогава за първи път видях викингския поздрав. Пляскаха 10 хиляди, но се чуваха като 100 000.
Гледах в очите на холандците, наистина го усещаха, побиваха ги тръпки.
След онзи успех ни трябваше точка срещу Казахстан. Изкарах си червен картон, подведох страната си, но момчетата удържаха.
Господи, истина е. Исландия се класира на Евро 2016 - най-малката страна на подобен форум.
Бяха такива празненства, че цяла Исландия ни е чула.
Беше велико, но предстоеше истинският турнир. Всички смятаха, че ще е успех да не се изложим.
Моментът, в който осъзнах, че сме специални, бе на една тренировка, месец преди първенството във Франция.
Играехме защита срещу нападение и тогава най-великият играч в историята ни - Ейдур Гудьонсен, който бе със статут на бог, дойде и каза:
"Арон, наистина не бих искал да играя срещу вас. Не оставяте никакво пространство, знаех какво трябва да се прави, но не можех".
Думи, казани от бивш играч на "Челси" и "Барселона", той играеше между Меси и Роналдиньо - наистина обнадеждаващо.
Започвахме срещу Португалия, а всичко което чувахме бе, колко ще ни вкара Кристиано Роналдо.
Направихме историческо 1:1, а когато празнувахме, Роналдо надменно каза пред медиите, че имаме манталитет на малка страна.
Човече, ние пишехме историята си! Ако за теб е нищо, то за нас е много, а и ти не ни вкара гол, нали? Ако това е манталитет на малка страна, то аз се радвам, че го имам.
Направихме равен и срещу Унгария, а в последния мач срещу Авсртия просто не трябваше да губим.
Беше 1:1, на тях им трябваше победа и ни бяха натиснали здраво, но ние се защитавахме, тогава дойде онази контратака и голът на Арнор Троустасон.
Невероятно, бяхме в елиминационната фаза.
Ако сте гледали онзи коментатор сте си казали, че е луд. В този момент обаче всеки исландец е изглеждал така.
Тогава празнувахме заедно с феновете и светът видя Викингите в целия им блясък.
Вече бяхме спокойни, щастливи. Постигнахме немислимото, нямаше какво да губим.
Съперник обаче бе Англия. Всеки в Исландия е луд по Висшата лига. Излизахме срещу идолите на сънародниците си, можеше ли да ги победим.
Преди мача Гудьонсен държа страхотна реч, а краят бе:
"Стига ли ви? Искаме ли още? Гладни ли сме за още?"
Представете си виковете в съблекалнята в онзи миг.
Атмосферата при англичаните бе обратната. Не можеха да си позволят загуба от Исландия. Бъркаха лесни топки, изглеждаха изнервени.
Всеки говори колко слаби са били англичаните, но изгледайте пак мача. Ние бяхме перфектни, наистина сме ужасен отбор срещу когото да се изправиш.
Мачът свърши, тичах на спринт към феновете. Дори забравих да се здрависам с противника. Момчета, ако четете това, извинявайте.
Може да звучи странно, защото ви го казва едрият исландец с брадата и татуировките, но докато празнувахме с феновете, ми идваше да заплача, така както го правех в Холандия, когато бях на 16.
Европейското приключи със следващия мач, но приказката не.
Имахме двама треньори - Ларс Лагербак и Хеймир Халгримсон.
Ларс напусна в посока Норвегия след Европейското, а Хеймир остана. На първия лагер преди световните квалификации, той ни каза:
"Момчета, не сме били на Световно, какво ще кажете да отидем!?"
Спокойно можеше да не натоварваме никого с очаквания, но истината бе, че искахме още и още.
Дори по време на Европейското, имахме скаути, които разучаваха бъдещите ни противници за световните квалификации. Това се случваше за първи път в историята на футбола ни. Този факт показваше, че вече започва да се мисли по друг начин.
Постигнахме и тази цел. Сега всичките сме в края на 20-те или началото на 30-те си години. Скоро пътят ни в националния ще свърши и трябва да предадем щафетата.
Трябва да предадем на младите ценностите, които написаха историята на исландския футбол.
Ние можем да отидем в Русия и да опитаме да играем като "Барселона", но до какво ще доведе това? Ще бъдем ужасно копие на този отбори ще бъдем разбити.
Исландия не е това, няма и да бъде.
Стилът ни на игра е символ на страната. Вижте играчите ни, определено не сме най-техничните. Със сигурност не сме и най-красивите, но искате ли да се изправите срещу нас?
Ние сме единни, силни и безстрашни. Повярвайте ми, не искате да играете срещу нас.
Това трябва да покажем на младите, които ще дойдат с нас в Русия. Трябва да им покажем, че във футбола всичко е възможно.
Стига да го искаш и да работиш за него.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}