17-11-2017 20-11-2018

Ицо пак тича: Разказ за един повален рекорд из Витоша

Христо Цветков е първият атлет, пробягал "Витоша 100" за под 8 часа

09:28 | 24 юни 2022 | Редактор : Венислав Кирилов 66 11009 Снимка: Facebook Витоша100

Да пробягаш 100 километра вероятно звучи не само стряскащо, но и невъзможна цел за почти всеки човек, дори да е физически активен. Всяка година обаче стотици ентусиасти у нас се опитват да го направят по време на традиционното състезание "Витоша 100", а неговият властелин и рекордьор е главният герой в това интервю - Христо Цветков.

Преди дни той за трети път спечели надпреварата, като подобри собствения си рекод, а с впечатляващите 7:45:33 часа разби твърде дълго живялия мит, че свалянето на дистанцията под 8 часа е трудно постижимо.

Христо Цветков пробяга дистанцията (98 км) със средно темпо от 4:44 минути на километър, а не трябва да пренебрегваме и факта, че състезанието започва в полунощ. Това означава, че най-добрите участници бягат повече от половината дистанция из тъмните пътеки на планината.

Специално за Dir.bg Ицо, както всички в бегаческите среди го наричат, разказа за емоциите от преживяното, жертвите по пътя към целта, а дори и за нотката на разочарование след финала.

Един разказ не само за пробяганите рекордни километри, но и за целия труд и лишения, които стоят зад него.

Всичко това - от думите на самия Ицо, който не пази тайните на постиженията само за себе си, а с блога си "Ицо пак тича" е готов да ги сподели с всеки бегач, който има желание да се подобрява.

Ето разказът му пред нашата медия:

"Тази година бях решил, че искам да се готвя малко по-сериозно и с очаквания прогрес от миналата година знаех, че ще мога да бягам на сухо трасе около 7:45 часа. Реших да положа допълнителни усилия, някакви странични неща, които да ми помогнат да подобря определени детайли и да постигна резултат под 7:40 часа, което беше и целта.

За жалост, макар да положих нужните усилия и да хвърлих доста пот за тези 7-8-10 минути, времето и условията не позволиха.

В деня преди старта имаше буря с градушка над Железница и Бистрица. Аз като минах трасето беше доста кално, което е жалко. "Витоша 100" по принцип е доста равно трасе, което не е нужно да се бяга с планински обувки, а с асфалтови. Тяхното предимство е, че са по-леки и съхнат по-бързо, бяга се по-бързо с тях.

Аз като видях, че ще е предимно сухо трасето, тръгнах с асфалтови обувки, но стигайки в последните 15 километра, където започва дълбоката кал видях, че няма как да стане. Там загубих около 5 минути.

Няма да крия, че съм малко разочарован, защото очаквах по-добро време. Наистина положих пропорционално много усилия за тези последни минутки, които калта ми взе. Но като представяне, имайки предвид условията, все пак съм щастлив. Бягах толкова силно, колкото очаквах, въпреки малко по-различния резултат в края".

Но зад тези 7:45 часа стоят много часове труд и на практика месеци, в които Христо и съпругата му подчиняват ежедневието си на рекорда.

Тя е човекът, без който той сам признава, че е нямало как да се справи. А нека и не подценяваме факта, че в България тези бягания са аматьорски, а Ицо и останалите ни топ състезатели имат професии, с които трябва да съобразяват тренировъчния си график.

Снимка: Antonio Valchev

"Ако кажем, че с 15 часа бягане на седмица постигам добър резултат, то аз добавих допълнителни 10-12 часа тренировки всяка седмица, само за тези 10-ина минути по-добро време, които преследвах.

Имах като бонус аеробни тренировки. Например колоездене, карах по 5-6 дни в седмицата по 90 минути на тренажора. Прекарвах време в сауната, което бе специфична тренировка за потенето и температурата по време на самото бягане. Имах тренировки с тежести за бедрата и прасците, изобщо за цялата мускулатура по краката.

Ако мога да постигна 90% от резултата с 15 часа бягане на седмица, то за останалите 10% трябваше да вложа още близо 15 часа.

Откъм хранене опитах да сваля няколко килограма повече от обикновено. Сега следих стриктно калориите, намалих ги доста. Сънят беше важен, опитвах всеки ден поне 8 часа и половина да спя, в последната седмица дори прехвърлях 9 часа сън. Но това беше задължително с оглед огромното натоварване, на което се подлагах, чисто откъм възстановяване.

Например в ден, в който поради някаква причина спях 7 часа, после се чувствах като пребит, всяка минута от съня ми беше нужна.

Това по никакъв начин не оставя време за нормален живот. В последните 2-3 месеца ежедневието ми беше трениране, ядене, спане и разбира се, работа. За добро или лошо, трябва да елиминираш всички социални контакти.

С жена ми се опитваме да оптимизираме максимално времето. Пазаруваше се например веднъж на две седмици, прави се един огромен пазар в продължение на час, с цел да не се губи това време всеки ден. Тя ме подкрепяше доста и без нея нямаше как да постигна рекорда".

Макар и индивидуален спорт в своята същност, зад бягането на подобни разстояния с цел рекорд, зад теб винаги стои екип, а както разбрахме, при Ицо най-важният човек е неговата съпруга. Но по време на състезанието още няколко негови приятели са били ангажирани с каузата, а за спецификата на едно подобно бягане той сподели:

"В подготовката си не занимавам други хора, освен жена ми. Тя преминава през ролите на психолог, готвач, чисти и върши домакинската работа, за да мога аз да почивам между тренировките.

На самото състезание имахме 2-3 коли с приятели на всеки пункт. Обикновено по двама - трима човека. Един, който да приеме нещата, които не ми трябват, един който да подаде нещата за следващия етап и един за всеки случай.

По трасето освен мен бяха 6-7 приятели, които ми помагаха, за да мине всичко по-гладко. Това са спестени секунди, които за цялото трасе се натрупват.

Аз повече бягам шосейни маратони, където правиш обиколки. На практика там няма нужда от такова планиране, защото през определен брой минути минаваш покрай мястото, където ти е багажът. Съответно не е нужно да планираш колко храна и вода ще ти е нужна за всяка обиколка.

На "Витоша 100" не е така. Там трябваше по перфектен начин да се планира колко точно калории са нужни, където точно например да си приема гела, че да ми е по-лесно Дали ще ми трябват 300 или 500 милилитра вода за следващия час, за да не нося излишни.

Всякакви такива дреболии, които на повечето хора вероятно им се струват странни, но колкото по-бърз резултат се опитваш да постигнеш, толкова по-важни стават тези детайли.

Снимка: itsopakticha.wixsite.com/

За някой, който не се е подготвял, а просто е завършил "Витоша 100" бавно, има прекалено голям буфер за подобрение. С една нормална подготовка този човек ще го направи с часове. При мен това не е така. Не мога да кажа, че догодина ще се подготвя и ще бягам за 6 часа. За мен много по-важни са 20 секунди там, минута другаде, това са нещата, които подобряват времето ми.

До почти всички тези неща достигам с четене по темата. Информирам се, от подкасти, научни статии и места, в които хората споделят опит от състезания. После наученото минава през мен на принципа проба-грешка, а след това го предавам като съвет и на други хора, за да видя как ще подейства дадено нещо през призмата на 5-6 човека.

Когато се потвърди на няколко инстанции, тогава вече го приемам като по-общ и работещ принцип".

Но не трябва да мислим, че Ицо е машина, проектирана да бяга ултрамаратони с рекордно време. Всичко постигнато от него е плод на огромен и постоянен труд, а и той като всички нас е имал своя период, в който не само 100, но и 10 километра са му се стрували като нещо абсурдно за пробягване.

"Разбира се, че помня как започна всичко. Моят кум, който с жена ми са двамата главни човека в спорта и живота ми, през 2015-а спомена, че някакви хора бягат по 10 километра. Тогава му се изсмях и казах, че е невъзможно. Но след това видях, че наистина хората бягат и решихме да се подготвим и да завършим тези 10 километра.

След това се оказа, че има и по-дълги състезания. "Витоша 100" ни плени и решихме да участваме, но аз първия път се явих крайно неподготвен. Бях направил десетина тенировки, стартирах без опит, без да познавам трасето, без да съм бягал в планина, нито знаех как да се храня или да пия вода по време на състезание.

Общо взето направих всички възможни грешки, които някой може да направи. Струва ми се смешно и глупаво днес, но осъзнвам, че страшно много хора попадат в този капан на ентусиазма всяка година.

Именно заради това се опитвам чрез съвети, подкасти и интервюта да давам насоки, които да помогнат на хората да си спестят някои мъки. Много ми е приятно всяка година след състезание, когато получавам съобщения от хора, които са се вслушали в мои съвети и признават, че това им е помогнало да стигнат до края.

Именно, защото и аз съм бил така, ме кара напълно да разбирам тези хора и да искам да им помагам. Но все пак "Витоша 100" е далеч по-приятно преживяване, когато имаш подготовка и знаеш в какво се забъркваш.

Това, че събитието е толкова масово и има участници от човек, който се чуди как да изтрие всяка една секунда до такъв, който иска просто да завърши с ходене, го прави толкова интересно.

Аз по никакъв начин не искам да го изкарвам елитарно събитие, на което всички бягат през цялото време. По-скоро си мисля, че човек чисто теоритично, дори без куп тренировки може да се подготви така, че да си спести мъките. Например да знае как да се храни, да знае къде да бяга и къде да пести сили, при положение, че целта е просто да завърши. Такива елементарни грешки, които могат да се пренеберегнат и пропуснат. От тази гледна точка се опитвам да помогна.

Аз съм помагал на хора, които не гонят резултат, а просто искат да го завършат. Такъв например беше брат ми, който в крайна сметка го завърши за 18 часа. Не мисля, че по-бързите бегачи трябва да са с приоритет. Просто всеки може да положи малко усилия, които да му помогнат.

Емоцията от двата типа завършване на "Витоша 100" е тотално различна, не мога да кажа коя е по-хубава. На първото ми участие, вероятно като много други хора, в последния километър си плаках от кеф, че съм успял да завърша.

Тогава беше първото ми подобно усилие и просто не знаех дали изобщо е възможно, дакото не го направих. От тази гледна точка, чисто емоционално тогава беше супер.

Тази година откъм емоции нямаше почти нищо. Не искам да прозвучи кофти, но аз не очавках кой знае каква конкуренция заради липсата на специфична подготовка при останалите състезатели. Знаех, че ще спечеля, знаех че ще бягам около 7:40 часа. Виждайки калта знаех, че ще се забавя с няколко минути. В нито един момент нямаше нищо, което да ме изненада и да провокира емоция. Естествено, радвах се, че печеля, че всичко мина добре.

Но го нямаше онзи бум от емоции, който те удря първия път. Донякъде ми липсва това, защото вече познавам спецификата на състезанието, зная какво ще се случи, а това убива емоционалния заряд.

Аз твърдо вярвам в прогреса. Всяка година очаквам да бягам по-бързо от предходната и няма причина да изпадам в плато на това любителско ниво. Ако тази година бях готов за 7:35 - 7:38 при сухи условия, то догодина ще съм готов за 7:30 часа.

Това ще е една приятна бариера, която да счупя. 8-часовата бариера в последните две години не е нещо, което ме влече, защото знаех, че мога да я счупя.

Бих се радвал да бягам под 7:30, но в крайна сметка целта не е да се акцентира върху моито постижения конректно. Бих се радвал със съветите си да помагам на случайни хора да подобряват времената си. Аз вярвам, че правилната нагласа и трудът са ключът към подобрението във всеки един аспект".